сряда, 30 юли 2014 г.

"Бийтълс" от Ларш Собю Кристенсен - споделя Росен

„Бийтълс“ на Ларш Собю Кристенсен пленява сетивата. Пленява ги, защото те вкарва в капана на изминалото безвъзвратно юношество, карайки те да разсъждаваш и мечтаеш като 16-годишен, докато държиш книгата в ръцете си. Неусетно разиграваш наново своите собствени преживявания, чертаеш различни сценарии на случили се преди години истории, копнееш по неказаните думи, които може би щяха да те направят по-добър. Гениална клопка – довършваш последните редове, събираш отново страниците в тяхната хартиена целувка и... отново си такъв, какъвто с решенията си в крайна сметка си се моделирал.


Джон, Пол, Джордж и Ринго – главните персонажи в романа, т.е.  Ким, Гюнар, Себастиян и Ола, 14-годишни момчета от Осло на 60-те години на XX век, които се отъждествяват със своите идоли от Ливърпул. Книгата ни превежда през тяхното съзряване, първите влюбвания, футболните мачове, купоните, психологическите кризи, изцепките в училище, оформянето на политическия мироглед, разочарованията от реда в обществото, алиенацията и копнежа към доброто. И всичко това на фона на саундтрака на тяхната младост – Бийтълс, Стоунс, Доорс, Цепелин, Ленард Коен, Боб Дилън, Пинк Флойд и всички други апостоли на революцията в музикалния (и не само) дух на света тогава. Те провокират личния бунт, раждат надеждите, реформират действителността чрез нереални звуци – именно това обикват в тях и четирите норвежки момчета. Но в стремежа си да нагодят живота около тях към коловоза на жадуваното от въртящите се плочи, те осъзнават, че статуквото ще се съпротивлява: „Чувствахме се просто малко излъгани, винаги бе така. Очакването бе най-хубавото или най-лошото,  зависи, но когато вече се случеше, когато вече си там, сякаш бе отминало и нещо съвсем различно, по-голямо и по-хубаво или по-грозно и отвратително ти махаше в далечината. Оставаше само да почнеш да чакаш отново, да се радваш или тревожиш“



С напредването на страниците те са все по-малко Джон, Пол, Джордж и Ринго. Спиралата на ежедневието ги оформя перманентно в Ким, Гюнар, Себастиян и Ола. И сякаш – колкото повече стават себе си, толкова повече затъват в калта на обкръжаващата ги посредственост. Едно все пак остава неизменно – приятелството. То остава единственият лъч на оптимизма, който ги измъква един друг от наркотиците, неправилните хора, ненавижданата от тях система, битовата скука. Кристенсен рисува именно чрез него волята да следваш желанията на духа си и да обърнеш гръб на очакванията към теб. Но, както с болка разбират нашите герои, то не е достатъчен щит срещу ударите на Das Man. Всичко при тях се обърква и пропада, бива смазано и стъпкано. Ала винаги остава нещо, с което да се продължи, винаги. Смятам, че всеки ще го открие за себе си сред думите и музиката на романа.

музиката:

песента, която проми моето юношеско съзнание, неизменно трептеше у мен, докато четях

и това, посредством което постоянно се променяш, раждайки се друг


вторник, 29 юли 2014 г.

"Степния вълк" (Херман Хесе) - споделя Теди

„Сега ти хвърли очилата на своята личност. Ела и погледни веднъж в едно истинско огледало. Ще ти направи удоволствие.

Юни лепне по устните, заплита се в косите. Юни е за музика и тютюнев дим, по стара, ученическа традиция.
Но юни мирише и на сладки липи, бяла хартия и цветни маркери (защото все пак е сесия). Непрестанното желание за бягство се е усилило, ръчка ме с остротата си. 
Книгата, с която вечер се скривам в стаята си, е „Степният вълк“. Исках да я чета на шестнайсет – възрастта, когато имах търпението да преписвам дълги цитати-чаршафи от "Сидхарта"(отново Хесе) в един тефтер с дебели корици и когато търсенията ми бяха някак особено сродни на онова (литературно) надмогване на времето, което Хари Халер болезнено желае. Така и не се срещнахме тогава – може би именно защото шестнайсетте са ми се стрували вечни. 
Шест години по-късно, почти същата и все пак не съвсем, държа в ръцете си малкото томче. С детайл от „Писъкът“ на Мунк на корицата. Подарена ми в един дъждовен априлски следобед, от някой, с когото сме се научили да си четем мислите понякога и да се срещаме и в разминатите времена.
Четенето се бави. Разстила се през пролетта. Причината е в дисонанса – сякаш някоя друга възраст би подхождала повече, друго аз. По-младо. Онова момиче, което сутрин на път за училище избистряше света през дима от цигарата, бунтувайки се наум по начина на всеки един преди и след него.
Или не, може би по-старо. По-зряло. Изживяло повече реални разминавания, в сравнение с измислените бури на ученичката. 
И все пак – Степния вълк отключва с припомнянето за „онова старо откритие - недействителността на времето“. Точен момент не е нужен. Моментът за среща е сега, свързан с всеки отминал и всеки идващ. 

* * *

Какво е „Степния вълк“? 

Множество отговори към въпроси, задавани по чужди страници. Множество краища. И множество начала.
Започва бавно. Подредено. Губи ме с бавнотата си, с остарялостта на подредбата си - докато внезапно думите не се завъртат, не затанцуват (както танц е ключът към търсенията на Хари Халер). 
Книга, която успява да се свърже в съзнанието ми с Кафка, с Борис Виан, с Уелбек (т.е. да надмогне времето и пространството на създаването си). Която тихичко флиртува с индийска митология, но пречупена крайно през западното светоусещане. Която се заиграва с психология, Гьоте, музика, секс, Ницще – и го прави елегантно, почти наивно, почти детински. 

Пътищата на думите обаче са важни. 

* * * 

... Всъщност, безумно трудно е да се разказва за тази книга. Пръстите ми започват и спират, трият и връщат, губят се по редовете, заплитат се в цитатите, които подобно навика на ученичката в себе си, се вдъхновявам да препиша.

Защото. Хари Халер чака своя петдесети рожден ден, за да се самоубие. Заградил се е с представата за себе си, със следването на един висш идеал в търсене на вечността, в желание за надмогване на времето. Губи се по своите „заобиколни пътища“ и „светове-заместители“ (музиката и книгите, издигнати почти в религиозен култ). Прекланя се пред Гьоте и Моцарт, отвращава се от съвремието (буквалното негово съвремие са годините непосредствено след Първата световна война, но истинското съвремие без граници са простира над всяка една епоха, приютяваща подобни търсещи, гонещи, чувствителни до болка хора). „Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот.“

Хари, като всички нас, се оставя на навика да възприема себе си и света чрез простичко етикиране, чрез двуизмерност на понятията. Той е човек и степен вълк – нищо друго. В него се борят природа и дух; делнично, дребнаво, страхливо и диво, независимо, свободно.
А книгата открива ключът към действителното надмогване на времето. Ключ, който се крие в ирония, в нови лесни схеми, но и в пластове сложност зад тях. Хари Халер открива танца (в буквален и преносен смисъл) на множеството личности, които носи, благодарение на една куртизанка, носеща името Хермине. Хермине, която е и Херман, която лесно губи границите си на жена и мъж. („Ще те науча да танцуваш и да играеш, да се смееш и все пак да не си доволен. И аз ще се науча от теб да мисля и да зная и въпреки това да не съм доволна. Знаеш ли, че и двамата сме деца на дявола?“)
Хесе пише за човека като компромис, като опит и условност – но не и като монолит. Цялост тук няма – има надмогване на егото, изгубване в самия себе си и в чуждото, което се оказва в крайна сметка едно и също.

Невинност няма – и никога не е имало, защото самото раждане вече се явява разединяване. „Вечно и свето е само мъртвото“ (по Далчев, чието светоусещане също се разстила из думите на Хесе, въпреки липсата на реална среща между тях във всеки един смисъл). 
Безсмислието задушава (както при Уелбек), но тук отговор бива даден. И то именно отговорът, който самата аз винаги съм си представяла – „(…) единствен хуморът (може би най-свойственото и гениално постижение на човечеството) осъществява невъзможното, издига се над него и съединява всички сфери на човешката същност с лъчите на своите призми.“ Сериозността се оказва надценяване на времето, а вечността – просто „миг, достатъчно дълъг за една шега“.

Хари Халер (и Хесе) открива себе си в изгубването на самия себе си, в излизането от изградения с толкова усилия собствен образ. Калъпът е удобен, това е мярката на човека, който се усеща раздвоен между епохите и това измерение го задължава на сериозност, на нещастие – да е нещастен сам, но и тези, които обича и които го обичат да прави неусетно нещастни. А „няма как, всеки възвишен хумор започва с това, че човек престава да взема сериозно собствената си личност.“


Цитатът, който улавям като в мрежа и си прибирам веднага, е всъщност това, което за мен носи гръбнака на „Степния вълк“: „Аз плувах, разтворен в пияната, танцуваща навалица, докосван от аромати, звуци, въздишки, думи, поздравяван от чужди очи, разпалван, заобиколен от чужди лица, устни, бузи, ръце, гърди, колене, люлян в такт от музиката, която ме подхвърляше като вълна.“ 

И спирам до тук. С представата за всяко едно изгубване, което съм имала и ще имам (било то и ежедневно-клишираното да забравиш за света, докато си изгубен в тълпата на концерт и музиката тече през вените ти). Със знанието, че за да обхвана всеки един пласт на книгата, ще ми трябват години (защото сега все още правя грешката да поставям откритото в самия „Степен вълк“ в лесни, почти двуполюсни рамки, търсейки своята истина). А едновременно с това – единственият момент, в който съзнанието ми е било напълно открито да види през идеите и думите, е бил моите шестнайсет, неизживяла още почти нищо, захранена само с думи и образи. 


Музиката:

(разбира се)

четвъртък, 24 юли 2014 г.

"Последното изкушение" от Никос Казандзакис - споделя Росен

Да утешиш неутешимите.


„За да дам един най-висок образец на борещия се човек, за да покажа, че не трябва да се бои от страданието, от изкушението и смъртта, защото те всички могат да бъдат победени – затова бе написана тази книга“. Никос Казандзакис е наистина част от най-високия стандарт в литературата. Творецът от Крит е отделна част от изкуството per se.

Разкривайки един антидогматичен образ на Христос, Казандзакис всъщност го утвърждава като нещо много по-значимо от бог, а именно – като богочовек. Тази личност, която съзнателно преминава по пътя на издигането (до кръста) и се налага над изкушението (за да възтържествува, че все пак виси на кръста), разплитайки бавно и болезнено вътрешните противоречия за липсата vs. наличието на смисъл, е богочовешката личност. Личността, която не просто е пионка в даден божествен промисъл, а е личност със собствен път, чийто гид в страната на себеизвисяването е духът.



В творчеството на Казандзакис като най-значима черта у образите му изпъква волята да се стигне до края, да подложиш психиката си на върховно изпитание, тялото на хиляди неволи, разсъдъкът да бъде изправен на ръба под брулещия вятър на великата цел. Както авторът пише в другия си шедьовър „Алексис Зорбас“: „Половинчатите работи, половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и не се бой!“ Това и веруюто на Христос в „Последното изкушение“ – той се бои, той е неуверен, на моменти слаб, но все пак остава верен на своя път и най-важното – предан на самия себе си.

„Вътре в него времето беше станало малко, като сърцебиене, голямо като смъртта; не беше вече гладен, нито жаден, не искаше деца и жени; цялата му душа се беше събрала в очите му; виждаше, нищо друго; виждаше“. Исус на Казандзакис „вижда“, че само чрез собственото си увисване от кръста ще ИЗвиси душите на своето племе до богочовешкото. Според мен съвсем съзнателно Казандзакис слага край на своята история именно на кръста, пренебрегвайки възкресението – то е ирелевантно. Не е нужно Христос да възкръсва, защото неговата цел е да възкреси светлината в общностния дух на Израил – стремеж, изпълним чрез смъртта. „Ах, да можеше да дъхне във всяка душа, мислеше си той, да ѝ извика „Събуди се“. И тогава, ако се събуди, тялото ще стане душа и ще оздравее“ – саможертвата е този вик, който трансформира индивидите в богочовеци.

„Пророк е онзи, дето, когато всички се отчайват, той пък се надява; и когато всички се надяват, той пък се отчайва. Защо? Защото знае Голямата Тайна: че Колелото се върти“. Никос Казандзакис знае Тайната – и ни утешава с нея.


(относно липсата на музика – тя всъщност е въплътена в меката тъга, която изпитах, приключвайки книгата, както и в трите удивителни, с които маркирах последните думи в творбата с вековното ми моливче; искрено се надявам някой да грабне този шедьовър, провокиран от моето мнение за него, и  да сътвори своя собствена сюита в съзнанието си, след като го прочете)

"Последното изкушение" (Никос Казандзакис) - споделя Теди

25.07.2012г., Бургас

Това пише на корицата на моето копие от „Последното изкушение“. Имам навика да отбелязвам по книгите си кога и къде сме се срещнали – част от манията ми да се оплитам в нишките на времето и да пазя пъзела на ежедневието. 

Изминали са две години. През онова лято така и не минах повече от 70 страници. Четох други неща, много други – и пътувах. Но Казандзакис не ме улови за ръка – може би заради стила, заради библейското начало в думите.

Юли е отново. 2014г. Нощният влак София-Белград. Три дни изчезвам, за да се отдам на една от великите мании, които съществуват – музиката. Книгата, която решавам да пъхна в последния момент в чантата си е именно „Последното изкушение“. Подтикната от онази особена тръпка, която ръчка да прочета определено заглавие без логична причина. 
Този път срещата се оказва в точния момент. Чета жадно. За три дни минавам 200 страници, а дори нямам идея кога точно успявам да ги разтворя – ежедневието е концентриран път, любими банди, слънце и само малко часове сън. Думите на Казандзакис този път са точните – или аз съм дорасла да оценя дъхавия му стил. 
(Може би това е другото, което ме радва така – никога не усещам личните си промени. Даже тайничко си мисля, че все така съм си на 16 отвътре. Фактът, че една книга обаче може да бъде възприета коренно различно в разстояние от две години, говори че промяна някаква все пак ме е прегърнала. Иска ми се. А "Последното изкушение" е точно за Пътят.)



Как се говори за „Последното изкушение“? Огромна книга. Книга, писана с любов. С топлота към Христос. И още по-важното -  книга, която не е само за християнството. Тя е за свръхчовека на Ницще. Тя е за борбата във всеки – борбата, най-лесно описвана като между дух и тяло; борбата в гърдите. 

Казандзакис нито за миг не се отклонява от библейския текст. Имената, действията,  чудесата, последователността – всичко е същото. Но черно-бялото на притчата е оцветено в живи цветове. Исус, учениците му, майка му, любимата му Мария Магдалена, Лазар -  всички те са хора мислещи, съмняващи се, с мотиви и мисли зад постъпките им, които ги сближават с нас, обикновените, страхливите, материалистите. 

Книгата е забранявана от католическата църква. А всъщност именно такива думи, точно този изпълнен с обич поглед би могъл да направи някого християнин повече от всичко друго. За невярващите пък Казандзакис е велик с представянето на ужаса и сладостта от себенадмогването в името на дълг и цел. 

Езикът. О, езикът. Той гали, приласкава. С няколко кадифени щриха, с няколко кратички изречения успява да издигне пред погледа ароматите на нощта, градините, тежестта на пустинята, смрадта на тълпата, допира на дрехите, болката от разранените боси крака, милувката на дъждовете, нежността на женската кожа – изкушение и спасение, прохладата на разпуснатите женски коси. Цял един свят, пълнокръвен, понякога по-ярък и наситен от кръга на собствената ми стая. 

Исус на Казандзакис е объркан. Той трудно приема мисията си, а веднъж приел я  - следва я сред постоянни съмнения, под знака на постоянна слабост, човешка слабост. Моли се. За време – този ключ към всичко – „Господи, дай ми време… Само за това вече те моля; дай ми време… - чувстваше в себе си много кал, много човек; гневеше се още, боеше се, завиждаше, а когато се сещаше за Магдалена, погледът му потъмняваше“. Има да надмогва демони – на плътта, на ума, най-сетне на сърцето. Има да се бори сам със себе си, да позволи на думите си, на словото си да узрее. 

Юда Искариотски тук е най-приближеният, най-близкият на Исус. Нему се пада тайнството на предателството – като най-висша чест, за да може Исус да изпълни необходимото, да приключи започнатото. Юда е червенобрад, огромен, силен, лют. Изпълнен със сила и със страст към свободата. Единственият, парадоксално, непосрамил се сред учениците. („Исус потръпна; неопитомен, горд звяр беше този (…); от всичките другари, него чувстваше и най-близко, и най-далеч от себе си; на никого другиго сякаш нямаше да даде сметка за нищо, само на този; протегна дясната си ръка…“.)

А учениците – те са страхливи, привлечени от обещанията за царството небесно, златните премени, венците и богатствата. Затова и така естествено е след като Исус е заловен, да се скрият, треперещи от страх; да не посмеят да застанат дори за миг на пътя му към Голгота – насърчението, подкрепата, обичта, от които той се нуждае и които в последните мигове получава само от един прост кръчмар, Симон Киренееца.

Жените в книгата са важна част. Една жена с множество лица, както сам Казандзакис пише. От страниците се просмукват благоуханията им, усеща се допирът на кожата им – или още повече тръпката от желанието за този допир; косите им са ту скрити под забрадки, ту свободно пуснати. Сърцата им усещат преди мъжете идващия път, а лицата им копнеят за ласка. Признавам, за кратък момент съвременният читател в мен; момичето, свикнало на  друг тип разбиране за жените – с поставяне на ударение върху характер, способности, мислене, сила на духа – леко се намръщи. Тук женските образи са придатък към мъжките. Тяхната граница е мъжът, техният стремеж – прегръдката му, ръцете му. Докато мъжете търсят Небето и Вечността, жените гледат единствено мъжете. Но разбира се, друг начин няма. Времето, което Казандзакис описва, го предполага. Това е  епохата и той улавя в мрежите си духа й до последната точка. Годините, в които живее самият Казандзакис, също не позволяват друго виждане, друго място на жената. 
А все пак, признавам – пише с любов, с огромна любов към жените. Дарява сърцата им със сила, равна на силата на мъжките умове, ако не и по-голяма – възможността (и нещастието) да прозрат хода на бъдещето първи, да го изстрадат първи (както Мария Магдалена първа от следовниците на Исус осъзнава, че единственото, вечното предопределение на нейния любим, е Кръстът).

Кулминацията на книгата обаче е това, което сграбчва съзнанието и което я прави велика. Последното изкушение. Последният демон за преборване. Христос на кръста сънува мечтания живот, желаното спасение. Изживява в миг на безпаметност сладостта от целувката на жената, от потъването в прегръдките й. Докосва се до, изгубва се в онези човешки радости, които за всички нас са баналност на ежедневието – а тук ги виждаме като най-голямата награда. Удоволствието от работата; от името, ненатоварено с очаквания и с дълг; от децата, остаряването, нощите с любимата, домът, тишината. 

Удоволствие достатъчно – и недостатъчно. „Смъртта е вратата на безсмъртието – друга врата няма“. Исус ще се събуди. И облекчението, което ще го завладее, е истинската награда, истинското щастие. Самоволното лишаване от всичко скъпо – това го приближава до Бог, това го въздига в пророк. Преборва се с времето - с великия ключ, излиза над него и над себе си („Пророк е онзи, дето, когато всички се отчайват, той пък се надява; и когато всички се надяват, той пък се отчайва. Защо? Защото знае Голямата Тайна: че Колелото се върти!“). Но е и човек, човек като всеки – който докосва устните си в предсмъртния миг до меда на представата за другото, за обикновеното, за най-скъпото – човешката обич, човешкия път.

„Земен живот ще рече: израстване на криле“. Това е единствената истина – и страшната истина, защото сякаш страхът и съмненията са по-силни, задушават. Всички ни.
Последните думи на романа няма как да не свържа с епитафията на гроба на самия Казандзакис. Свободата като връх. Свободата като единствен стремеж и единствено начало.
„Нададе ликуващ вик: Завърших! – И сякаш казваше: Всичко започва“ +  „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“



* * *
Започвам книгата в един влак, поставящ началото на моето лято. Завършвам я в мекотата на друг юлски следобед, прегърната от провиращото се през щорите слънце в спалнята. А после се разхождам из готвещия се за припадането на нощта град. Твърде подходящо.  Думи, юли, музика, лично ежедневие, чудовищната великост на историята и човечността й, обичта, топлотата, страхът, надмогването – всичко е едно. 

* * * 
Книгата е музика сама по себе си - думите на Казандзакис притежават твърде рядка мелодия и да им наложа още отгоре е ненужно; защото правилата на собствения блог трябва да бъдат нарушавани заради великите. Но в това ще се убедите едва след като разтворите книгата. Мога само да завиждам за първата среща. 
(А Р. говори за музиката и отказът от нея много по-красиво - в съседното ревю.)


неделя, 20 юли 2014 г.

"Възхвала на глупостта" от Еразъм Ротердамски - споделя Росен

"Или пий, или си върви" - Еразъм за комедията на живота.

Реших все пак да поостана още малко, пиейки n-тия скоч за вечерта, и да напиша няколко изречения за "Възхвала на глупостта", която симпатично открих в книжарницата на старо, локализирана малко преди мавзолея на Батенберг. 

Нямам идея колко измерения на сатирата е искал Еразъм да вплете в произведението си, но е факт, че иронията в стила му е от най-висока класа, като проблемът навярно е, че тези, за които е предназначена творбата, най-малко биха я разбрали (или дали изобщо биха стигнали до нея?). Самата Глупост е предоволна от този факт: "Защо да мечтая за храм, когато целият свят ми е храм, и то прекрасен, ако не се лъжа? Аз няма да остана без служители, докато съществуват човеци."




"Човешката душа е така устроена, че много по-лесно се пленява от лъжата, отколкото от истината", продължава Глупостта - тази благородна дама, която привлича своите овцезаблудени последователи с освободено от мисъл съществуване и безкрайни пирове на празни трапези (15-15, не се сдържах). Именно от този факт се възползва и самият Еразъм, който по такъв начин непрестанно смесва истината и лъжата, че в един момент словата на Глупостта звучат толкова мъдро и съвършено логични, че ти идва да се топнеш в нейното море и да не излизаш повече на повърхността. А може и вече да си го направил. Все пак "истинско благоразумие е, щом си се родил смъртен, да не желаеш да бъдеш мъдър повече от възможното: или драговолно да бъдеш снизходителен към множеството, или вежливо да грешиш с него."

Несъмнено ренесансовите творби притежават една очарователност, която трудно намира аналог в други епохи. В тях някак нещата изглежда, че се случват "за първи път", което, разбира се, не е така, но пък авторите от периода го правят да ти звучи така. Блестящият ум на Еразъм, захранен с най-доброто образование, което времето му би могло да предложи, "за първи път" сваля плътта на нравите на значителна част от обществото, разкривайки скелета под тях - Глупостта.

"Това е именно да играеш комедията на живота."

защото: Еразъм сякаш ни казвa i'm standing alone/ i'm watching you all/ i'm seeing you sinking

"Цената на златото" (Генчо Стоев) - споделя Теди

Открита случайно. Без да съм я чувала преди. Мъничка книжка – едва 110 страници. По-скоро повест, отколкото роман. 



Априлското въстание. Перущица. Даскал Петър Бонев, „черните венчавки“ в църквата, Спас Гинев и Кочо Чистеменски. Щрихирани с кратки изречения, които оплитат обаче тежка, цветна картина. 
Централната нишка обаче е другаде. Не е в подготовката на бунта. Не е и в потушаването му, поне не подробно, не директно. Героите, през чиито очи гледаме, са една баба чорбаджийка, търсеща спасение по пътищата с малката си внучка, съпругът й, умиращ в родния им дом и един бездетен турски ага, който иска да осинови малкото момиченце, който е отдавнашен дост на чорбажийското семейство и чиито мотиви да помогне, заедно с окраската на вътрешния му свят, израстват в хода на текста.

Това, което хвана моето съзнание за ръка и го накара да се влюби на първо място в тези тънички, пожълтели от времето страници, беше езикът. Остарелите думи, напевността, дъхавостта на стила дори – мирис на планина, на дърво, на поле и жито, на лозя, на барут и огън, и смърт, на църква и камък. И на зюмбюли. (Неслучайно определих в разговор Генчо Стоев като "по-малкия брат" на Казандзакис. По-малък, защото майсторството на Казандзакис да реди чудно думите има силата да се вплита в друг тип епоси, титанични, разгърнати, поглъщащи. Докато нашия писател е вложил таланта си на зограф в изписването на по-малка по обем картина, в по-ограничена палитра герои и взаимоотношения - но го прави също така изпълващо прекрасно.)

"Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема така синия дъх, останал по тях... Изведнъж целият небосвод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе му драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък - нямаше на кого да го покаже... Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже сега зюмбюленото небе (...)."

Елегантният психологизъм, липсата на раздаване на авторови присъди (макар че историята е така лесна за разделяне по линията черно-бяло, ако беше оставена в ръцете на някой по-неумел с думите), нишката традиция, непрестанните вътрешни борби на всеки един от героите, логично-нелогичните им действия в търсене на спасение, на благородство, на себедоказване или на покой – всичко това се преплита и превръща повестта в едно малко съкровище. 

А изречението, което централно се открои за мен, беше онзи незададен въпрос, който обаче не е спирал да измъчва всички ни, през всяка епоха: „Не се боеше той от смъртта – боеше се от безсмислието, от това, че всичко загива напразно.“

П.П. Припомних си с тази книга тръпката, минала през мен в онзи горещ августовски следобед преди година, когато влязох за пръв път в църквата в Батак. Тръпка хладна, чужда, болезнена, каквато само родовата историческа памет извиква.
Припомних си и калдъръмените улици на родните възрожденски градчета, които по причини разни твърде рядко съм изброждала. И след "Цената на златото" копнежът за пътуване, който по принцип не спирам да нося у себе си, сега сочи към Перущица, Копривщица, към планините и релсите на влака. 


Музиката:
(защото в дните, когато книгата беше намерена - сред библиотеката на баба в Балчик, по време на едно майско бягство до там, един филм за морето и търсенето ме прегърна с тази песен)

петък, 18 юли 2014 г.

"Тропик на Рака" от Хенри Милър - споделя Росен

Цинизмът като бягство от реалността или реалността като цинично бягство.

Периодът между двете световни войни е навярно един от най-съществените в развитието на литературата. И определено книгите, написани през 20-те и 30-те години на XX век, са сред фаворитите в съзнанието ми. Хемингуей, Стайнбек, Ремарк, Фитцджералд, Камю, Сартр, Кафка (и още много) имплантираха в белетристиката възможността читателят да изпита странен душевен оргазъм, докато му се разкрива нагледно колко кофти е животът му (стъпвайки върху постиженията на руските им колеги от XIX век, поне според мен). Навярно и в това се крие удоволствието - болката от действителността стимулира мазохистичната наклонност у човека да се задълбае в мръсотията и покварата, въргаляйки се в нея доволно. Но какво друго значимо разбираме от тези автори - става ни ясно, че дори и сред помията светлината би могла да дотътри мързеливото си туловище, за да ни погали. За малко.



Е, в "Тропика на рака" (1934) никой никого не гали. "Най-важното е човек да иска пее", споделя ни Хенри Милър (1891-1980) още в началото на творбата. Романът му определено е песен - песен на търсещия спасение в разврата, сластта и цинизма. Нещо като "Вълкът от Уолстрийт", ама в Гаврошова версия.



"Ако в мен бяха останали все още някаква чест, гордост, амбиция и т.н., настоящият живот би ми се сторил възможно най-ниското стъпало на деградацията, но сега аз го приемам тъй, както инвалидът приема с удоволствие смъртта." Нещо неясно? Когато мисълта бъде пусната на свобода, то шепотът на кръвообращението ни застига не само от едно определено място. Героят на Милър не е от тези, които се самозаблуждават: "Преди мислех, че да бъда човечен, е най-високата цел, която може да си постави човек, но сега виждам, че това би означавало моето унищожение. Днес заявявам гордо: аз съм безчовечен, мястото ми не е при хората, нямам нищо общо с убежденията и принципите." Как да не обикнеш тази пропаст между жадуваната нравственост и циничната реалност, която авторите от този период тъй умело изследват.

Персонажите в романа са гладни и бедни, лутащи се и затъващи все повече в световната кочина. Всичко за тях е обикаляне в кръг. От легло в легло, от бордей в бордей, от нищо в нищо. Аха да дотъркалят камъка до върха и той се изплъзва от ръцете им, за да полети надолу по склона към мизерията на неструващите нищо усилия за по-добро съществуване. Очакването на читателя не се сбъдва - промяна няма. Настроението на обреченост е перманентно, а проблясъците на златните лъчи се давят в евтин алкохол. Едно наказание постига целта си, когато стремежът за изкупление надвие. У Хенри Милър няма и помен за такъв стремеж, ergo на никой не му и пука за наказанието.

защото: it's better to burn out than to fade away

"За кого бие камбаната" (Ърнест Хемингуей) - споделя Теди

Първият роман на Хемингуей, който успя да се вмъкне под кожата ми и да ме влюби. 
И честно, изненадана съм. В годините имаме няколко неуспешни опита да се разберем с Папа Хем и с начина, по който строи с думи. (Но това е тема за друг път)

„За кого бие камбаната” ухае на борова гора, барут и коне. На смърт (о, онова прекрасно-ужасно описание на миризмата на смърт, което прави Пилар...) и на страх, на предателство и смелост. На идеали, на ирония (защото червените и фашистите, разбира се, са в същността си хора с еднакви търсения и недостатъци, еднакви молитви и проклятия). На тъга, на представи и любов. 

Щрихите на сюжета са прости и всички ги знаем – фонът на испанската гражданска война, американецът със задача да взриви мост в планината преди важно настъпление, необходимостта да работи заедно с малкия партизански отряд по тези земи, трите дни, в които изживява любовта си към местното момиче. 

Отвъд схематичната постройка на думите обаче лежи откритата рана на човешките взаимоотношения, грешки и обич такива, каквито са винаги. Оголеният нерв на търсенето и (не)намирането, на разминаванията, баналността на смъртта и лабиринта на мислите (Хемингуей така често превръща писането в поток на мисълта на някой от героите си и този поток увлича, дави, но и удовлетворява жажда). 

Дочитам последните страници късно през нощта, докато навън вали от онзи ситен дъжд, който пропива дрехи, коса, кожа, заспива в костите и носи тиха болест. Краят на книгата също се вмъква в мен, обгръща ме и люлее сънищата ми. С болест и слънце, с тъга и любов, с поражението, но и с личната победа на всеки от героите. 

А изречението, което се гравира в паметта ми, остава "But did thee feel the earth move?" - знакът на споделеността, която осмисля. 


Музиката:
"Ay Carmela" - защото е част от Испанската гражданска война.
"One hundred years"/ The Cure - защото е сред моята музика за дъждовни вечери. А текстът, някак без да усетя, отива на романа.