вторник, 30 септември 2014 г.

"Балада за Георг Хених" (Виктор Пасков) - споделя Теди

Април 2010г. Помня. 

Разлистваща се пролет, тъничка, рязка. С полунощни дъждове и слънце, което сутрин да прегръща мокрите улици. Един вулкан в Исландия изригна, пепелта спря полетите за ден или два, небето се сви някъде на север. Аз си играех с думите, ходех на училище с едно червено палто, непростила се още със зимата, и четях Пасков. Виктор Пасков, с тютюневия глас, с прозата, която диша музика, диша джаз и цигулка, и рок. 

Подарила си бях сборникът „Алилуя“. Препрочитах „Балада за Георг Хених“, срещнах за първи път „Германия, мръсна приказка“. Пиех думите му, като сладък ликьор ги оставях да се вмъкнат под кожата ми и да ме стоплят, 17-годишна. 

И точно тогава ме настигна новината, че Виктор Пасков вече го няма. Починал. Преди точно година, през 2009, а разбирах сега. Рак на белите дробове. Качил се горе, на свитото, пепелно небе, по пътеката от дъжд, да се прегърне със слънцето. 

Не помня за друг творец да ми е било така тъжно. Може би защото за пръв път смъртта дойде точно в мига, когато се влюбвах, точно в мига, когато предвкусвах колко още страници ще изпише този човек, колко още ще пее с думи, ще влива ритъм в кръвта ми. Тогава, в онзи миг, когато научих, че го няма вече, си обещах последните две новели в сборника да не ги чета. Не и днес, не и утре, не и в близките години. Да си запазя парченце непознат Пасков, парченце, което да вкуся когато аз съм друга, когато ми трябва утеха, когато ми трябват чужди думи да ме подредят. Върховното лекарство, моето си лекарство. И още го крия. Не посягам. Чакам и не смея. Търпение, каквото никога, за никого друг съм нямала. 

С такова търпение изчаках няколко години, за да прегърна отново Георг Хених, да сляза в тъмното мазе, където изживява старините си на майстор-лютиер, да срещна Сенките му – баща Йосиф, брат Антон, жена Боженка; да чуя мелодията на дървото в ръцете му, да се затичам по ул. Искър, по ул. Волов заедно с малкия цар Виктор. 



Камерна история за едно семейство – майка, баща-музикант и син. За стаята, в която живеят, за сградата - някогашно италианско посолство, някогашен публичен дом. За хората, съседите с лица почти еднакви, за бедността, захапала стените, телата, улиците. И за Георг Йосиф Хених, чехът, дошъл в България млад и силен, да споделя своето изкуство. Прегърбеният от годините гном вълшебник, свит в тъмата на мазето си, говорещ на своя объркан словоред. За злобата на времето и за магията на труда и таланта – видени през очите на цар Виктор, инфанта, „златното дете“ на Хених. 

„Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство. 
По-скоро то има нещо общо с мен.
Защото бях забравил кой съм!
Сега ми иде да извикам като юдейски цар – бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят – ни носят присмех, горчилка и кикот?“

Пасков рисува в стотина странички. Топло, меко. Една буца засяда в гърлото, докато се губя в страниците, краткостта удря и прегръща, талантът удивлява. Запазва изграждането на един бюфет, син и бял, красив и голям, от баща му за майка му, гордост и доказателство, бюфет на бедността, бюфет на времето, точка страдание. Запазва и последното творение на Георг Хених, голямата, несъразмерната, особената цигулка, цигулката за Господ, която Франта и Ванда, учениците, ще погледнат с присмех. Виола д‘аморе. „Не знае цигулка каква е? – каже вас: виола д‘аморе! Каже на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! – Защо любов на майстор голема! Никой виола д‘аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“

Личи си, о, как си личи. Че цар Виктор е попил занаята на своя любим дядо, на майстора Георг Хених. Не става виртуоз на цигулката, каквито са мечтите на майка му, отхвърлена от род и семейство заради своя брак по любов с бедняк музикант. Никога сам не извайва цигулки, въпреки инструментите, които Хених му завещава, старите, магически, стогодишни инструменти, каквито никъде вече няма, каквито не е възможно да има отново. Но играта му с думите е музика. Научил се е да говори със словото така, както Георг Йосиф Хених умее да говори с дървото. Да чува звъна на буквите, тоновете на запетаите. „Свикне с дърво, влезе в него, мисли как дърво. Всичко каже, стане приятел…“, споделя Хених на малкия, десетгодишен цар Виктор. И цар Виктор запомня, не забравя, влага се. Родния език диша, живее, става пластилин изпод пръстите му. И тази книга диша, живее, споделя лъчите на една изчезнала София от преди шейсет години, споделя смрадта на едно мазе, на една махала, на едни изстъргани улици, на едни бедни, бедни, бедни души. 

Душичката на текста е там, а не знам, не знам как Пасков е успял да я постави. Както той сам така и не вижда кога и как майстор Георг поставя душичката в своята виола д‘аморе – „онова нищо и никакво късче дърво, което приличаше на дебела клечка и което бе най-важната част в целия инструмент.
- Мръдне малко вляво –цигулка глуха. Мръдне вдясно – але слаба, глас нема. Требва место точно знае…“

Няма грешен тон, не би могло да има. Само сребро и злато, чист звук. Да успокоява и да боли, да приласкава и жестоко да разкъсва и хапе, като всяко голямо изкуство.

Преди пет години се сбъдна мечтата на златното дете, на цар Виктор. Дойде Георг Хених, отнесе го там, на небето. След него остават питанията му, загнездили се и в мен. Остават убожданията на думите му, кръвта, която пускат. И тръпчивият аромат на цигара, димът, танцуващ из въздуха. 

„Георг Хених, ти, който си на небето!
Цар Виктор говори!
Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска – ти там сигурно си на почит и уважение  - тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:
- Майстор тръгва! Време няма! Господ моли – книга не забравя! 
Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:
- Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!
Алилуя!
Алилуя!
Алилуя!“



петък, 26 септември 2014 г.

"Непорочните самоубийства" (Джефри Юдженидис) - споделя Теди

„На сутринта, когато дойде ред и на последната дъщеря в семейство Лисбън, Мери, да посегне към самоубийството – със сънотворни, също като Терийз, - двамата парамедици вече знаеха къде в къщата е чекмеджето с ножовете, и газовата фурна, и трегера в сутерена, през който може да се преметне въже.“



С тези думи Юдженидис започва своя първи роман. Без заобикалки разкрива цялата предстояща история в едно изречение. Или по-скоро – умело заблуждава, че само за това ще разказва. Защото „Непорочните самоубийства“ е на първо място книга за порастването, не за смъртта.

Разказвачът е общност. Първо лице, множествено число. „Ние“  - група момчета, израснали през 70-те в малко предградие, вече зрели мъже. Няма индивидуалност, няма отделяне. Те са там, събрани, безименни, припомнящи си детството, ровещи с едно плашещо упорство в живота и смъртта на пет сестри. 

Момичетата Лисбън – Сесилия, Лъкс, Бони, Мери и Терийз. И те един организъм, „митично създание с десет крака и пет глави“, флуентни, с размити граници. И омагьосващи връстниците си със силата на непознатото, с трепета на чуждото. С русата си красота, с момичешката си миризма, но и с недостатъците си – наблъсканите един в друг зъби, лекия мъх над устните им. С лицата си, които на другите се струват „неприлично разголени“ – каквато може да бъде само тъкмо напъпилата младост, объркана още, едновременно сплашена и плашеща.

Ключът към книгата – един от многото ключове, всъщност – не е в първото изречение. Той е в думите на Сесилия, най-малката и първата, посегнала на живота си: „Очевидно никога не сте били тринайсетгодишно момиче, докторе“. Защото чрез смъртта Джефри Юдженидис щрихира непохватността на юношеството, разпада на невиността – разпад, опрян и на по-общото разложение на обществото. 

Това е разказ за представите и носталгиите. За желанията и неслучванията. За ограничения поглед на момчетата към момичетата, на подрастващите към подрастващите, поглед, затворен в границите на прозорци, улици, стаи, срам, притеснение, чудене. 

Поезия уж липсва. Дотолкова, че думите на моменти звучат твърде стъклени, телеграфни, просто изследване на една емоция и една епоха от живота на безименна група мъже. Това дори успява да ме накара няколко пъти да прекъсна четенето. Преводът (на Невена Дишлиева-Кръстева) обаче носи специфичен заряд, българският е лек и прегръща. А танц на стихове по Юдженидис наднича, макар и в неочаквани премени.  

Поезията се оказва разнопосочна. Тя е в пресекулките, на които момчетата общуват с момичетата Лисбън. Тя е в скръбта на сестрите по самоубилата се Сесилия, която им придава още един нюанс загадъчност и която привлича – както само забраненото може да привлича. Тя е в кратките описания на първите чувства, на едва загатнатото усещане да търсиш и да искаш някой друг: „Седнал до нея на последния ред, като избягвал да я гледа, а и нямало смисъл: със сетива, които и не подозирал, че притежава, усещал присъствието на Лъкс до себе си, регистрирал телесната й температура, пулса й, ритъма на дишане, общата пулсация на тялото й и плавните потоци на движенията вътре в него.“

Поезия има и грозна, ръбата в разпада на дома Лисбън. Физическият разпад на къщата, специфична метафора. Първоначално съществува едно пространство на любопитна, уютна другост, в която момчетата мечтаят да надникнат, от която тръпнат да отнесат сувенири: „Питър донесе от дома на Лисбънови разкази за спални, пълни със смачкани гащички, за плюшени играчки, гушкани до задушаване в страстните прегръдки на сестрите, за разпятие с метнат върху него сутиен, за дантелени покои със скрити под балдахин легла и за наситения аромат на група млади момичета, които съзряват едновременно в рамките на това ограничено пространство.“ А постепенно този образ се претопява в мириса на влажни килими, в напластения прах, в избуялите храсти и сипещата се ръжда, в падащата мазилка и разложената дървесина. В летните еднодневки, които затрупват колите и прозорците, които оставя вкус на гнило в устата, от които няма измъкване, които попадат във всеки процеп и задушават. В маранята, която задушава младостта – защото родителите на момичетата ги затварят в този гниещ дом, спират ги от училище, търсят спокойствието и лекуването на мъката чрез изграждането на затвор. 

Само няколко лъча на свързаност ще се случат. Само няколко пъти Момчето (Питър, Джо Хил Конли, Трип Фонтейн, Пакри Дентън, Кевин Хед и още, и още превъплъщения) ще има шанс да докосне Момичето (Бони-Лъкс-Терийз-Мери), да се срещне с него, да изживее реална част от съществуването на това Момиче отвъд спомените му, отвъд въображението, отвъд носталгията. И всъщност точно тези срещи пречупват, забиват се в съзнанието. Ежедневното ограбва. Но ежедневното може и да се митологизира.
„В колата обаче, в присъствието на живите, истински момичета, момчетата осъзнали нищожността на своите фантазии. Осъзнали още и че противното също не е вярно: че момичетата не са нито наранени, нито побъркани. Та момчетата получили някакво такова откровение.“
И
„Божичко, бях толкова млад. И толкова стреснат. Тя също. Хванах я за ръката и нямахме представа как се прави. Дали да преплетем пръсти, или не. В крайна сметка ги сплетохме. Това си го спомням най-добре. Дето си преплетохме пръстите.“

Там е дори необяснимото, детско, неконтролируемо желание да избягаш точно в мига, когато си получил онова, което най-много си искал. То носи пълната правдивост: „Онази нощ просто си тръгнах. Не ме интересуваше как ще се прибере тя. Директно се изнесох. Откачена работа. Така де, все пак я харесвах. И то много. Обаче точно в онзи момент някак си ми писна от нея.“ 
 
Вторачването в образ, а по-късно и непрестанното чудене над бодящия въпрос „защо“ – защо се самоубиват момичетата, от къде тръгва заразата на тази ритуална страст към смъртта, само отдалечава от същинското хващане за ръка, от разбирането. Момчетата, „ние“, ще осъзнаят(осъзнаем), че не са познавали никога Бони (и всички други) едва, когато я виждат увиснала на въже в сутерена, побеляла, отворила широко очи. 

Юдженидис пише всъщност за младежкия егоизъм. За отказа да се приеме светът „такъв, какъвто е – пълен с недостатъци“. Един инат по Холдън Колфийлд (от където може би идва и сравнението на романа със „Спасителят в ръжта“), едно тихичко, простичко непримиренчество, нарисувано в смърт и разпад, за да руши табута, но в същността си – само история за растене и сбогуване. „В основата на самоубийствата няма нито тъга, нито загадъчност(...). Станаха прекалено могъщи, за да живеят сред нас, прекалено заети със себе си, мечтателни, слепи.“ Но и растене и отричане, невъзможност за преодоляване - защото момчетата никога няма да се лишат от "веществените доказателства", предметите, които грижливо са събирали - сутиен, козметика, макет-играчка, артефакти, физически спомени, останали им от сестрите. Котви на детството, на вечното неразбиране, Котви на прекалеността, на онова полудяване, което носи сблъсъкът със света и невъзможността да се прекрачи отвъд личните граници. „В днешния свят често се случва удълженото детство, с което американският начин на живот дарява своите подрастващи, да се превърне в пустош, където те се чувстват откъснати както от детството, така и от зрелостта.“

Една сцена се забива в мен. Сестрите Лисбън успяват да се свържат отвъд загниващия си дом-затвор. Общуването е чрез музика по телефона, от двете страни на линията се редуват плочи и песни. Общуване със знаци, деликатно, пеперудено, отговарящо на всяко едно недослучено споделяне, което сме изживели в онова мъглива пространство между тринайсет и седемнайсет – когато сетивата ни все още са и твърде изострени, и твърде болезнени, и твърде разсеяни. Прекъснато рязко - и в прекъсването си безумно красиво. „Връзката прекъсна. (Без предупреждение, момичетата ни бяха прегърнали с ръце, бяха зашепнали разпалено в ушите ни и бяха излезли от стаята.)“

От този миг крада и аз мелодията на тази книга. Чиста носталгия.




вторник, 23 септември 2014 г.

"Спутник, моя любов" от Харуки Мураками - споделя Росен

Докато есента внимателно маркира своя път обратно, няма по-добър начин да избягаш от меланхолията по лятото (ако изобщо преживяваш такава, щото аз пък хич) от това да се заровиш в страниците, написани от Харуки Мураками. Там ще потънеш в още по-голяма (меланхолия) и изобщо няма да се сетиш за смяната на сезоните. Сред тишината на Русе в края на септември тези дни прочетох два от романите на японския писател – „На юг от границата, на запад от слънцето“ и „Спутник, моя любов“ (две години и половина след първата ми среща с него с „Норвежка гора“). Спирам се по-подробно на втората творба, тъй като в нея по моему Мураками прави една доста по-подробна дисекция на умовете на героите си и засяга повече теми (и в по-голяма дълбочина) в сравнение с „На юг от границата...“.



Героят, от чието име се води повествованието (споменат само като К.), е интровертен млад мъж (както обикновено при Мураками), който се лута (с не особено голям успех) из дните в търсене на себе си. Както повечето от вас знаят, себепознанието се достига с доста повече (inner) walls, отколкото bridges: „Последицата бе, че в един момент от младостта си започнах да тегля невидима граница между себе си и околните. Който и да беше пред мен, винаги запазвах определена дистанция и следях внимателно отношението му към мен, за да не го допусна твърде близо до себе си. Не хранех лоши чувства към света, но голямата ми страст бяха книгите и музиката. С други думи, бях саможивец."

Единствената, пред която граница няма, е Сумире – начинаеща писателка, току-що напуснала университета в търсене на вдъхновение, и най-близък човек на К. Той, от своя страна, е привлечен към нея и сексуално, но за кофти участ у Сумире няма и помен за нещо подобно. Това не спира К. да наваксва с други жени, но усещането, че именно в Сумире се крие ключът за себеоткриването остава. За да стане ситуацията пък и малко Woody-Allen-esque, младата жена се влюбва в 17 години по-възрастната Миу – дама със собствен бизнес и страст към виното, която предлага на Сумире да заработи при нея. Малко по-късно двете заминават на работно пътуване в Европа, озовават се на малък гръцки остров и една нощ Сумире изчезва „като дим“.



Оттук насетне, Мураками започва да изгражда едно своеобразно кубче на Рубик, което леко те пообърква в опита да го наредиш. Фактът, че Сумире е изчезнала на малък остров, няма и следа от нея, никой не я е зървал и пр., кара К. да повярва, че тя просто е преминала в друг свят, търсейки другата „половина“ на Миу (по-подробно как се случва „раздвоението“ на Миу няма да напиша, че ще бъде много грубо от моя страна), с която да открие щастието и себеудовлетворението. Оказва се, че Сумире дири това, което и К., но в друг човек. Именно темата за разминаването е любима на Мураками – търсещите очи на съзнанието се фиксират върху една личност, в която се откриват, но пък очите на тази личност попадат другаде... и така до безкрай: „Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи „Спътник“, които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания."

С „раздвоението“ на Миу авторът показва реакцията на човек, който е успял да се види отвисоко, обективно да се оцени и на подсъзнателно ниво да си даде равносметка за досегашния си живот. Естествено, и друга трактовка е възможна – Мураками да е разделил стремежите на разума и тези на тялото, давайки им шанс за кратко да заживеят поотделно и съответно да се наблюдават отстрани. Именно с такива приятни главоблъсканици писателят компенсира дефицитът на персонажи в творбите си – вероятно може да се направи сметката, че в трите романа, които съм прочел на Мураками, сумарно има по-малко герои, отколкото в друга книга и то само в рамките на една глава. Това помага на читателя да се концентрира изключително върху наличните персонажи и подробно да ги поразчопли, но може и да не се получи от първия път: „В света, в който живеем, „знам“ и „не знам“ приличат на сиамски близнаци, неразделими, вечно обърквани. Объркване, объркване."

Разочарованието от действителността кара героите на Мураками да търсят спасение в „други светове“ – целият миш-маш от разминавания с желаното, неудовлетворение от себе си, невъзможност да заживееш с мечтания пулс и да намериш удобно място в обществото превръща съзнанието на К. в едно блато на обезверението: „Изведнъж открих, че светът около мен е лишен от цветове. Оттук, от този занемарен планински връх, сред руините от опустошени чувства, можех да видя собствения си живот в бъдеще. Приличаше досущ на илюстрация от научнофантастичен роман, който бях прочел в детството си: пустинен пейзаж на необитаема планета. Никакви признаци на живот. Космическият кораб, отвел ме там, бе изчезнал. Намирах се в пълна безизходица. Трябваше да се оправям както мога." Като добавим към това и изчезването на Сумире, ситуацията изобщо не се подрежда благоприятно.

Меланхолията у Мураками нежно те оплита в пипалата си. Атмосферата в „Спутник, моя любов“ наподобява студен есенен ден (като днешния), в който не ти остава нищо друго освен да хвърлиш въдица в огромното море, наречено „минало“, и да стоиш с часове на брега, надявайки се споменът за слънчевите дни да клъвне, за да намериш поне частично успокоение: „Ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота."

(подбрах две доста различни в стилово отношение парчета, които обаче естествено се вплитат в пространството между реалността и фантазията, което умело е изследвано в романа)




неделя, 21 септември 2014 г.

"Изплези си езика" (Ма Дзиен) - споделя Теди

Започвам тази тънка книжка рано, в самото начало на деня ми. Сутрешният студ още се разхожда по пръстите ми, играе си с косата ми. Предупредена съм – няма да срещна сред страниците й спокойствие. Въпреки това се оставям на Ма Дзиен, китаец, който през 80-те скита из Тибет и събира преживяното в пет миниатюри, да ме преведе през чуждото и непознатото, през странното и плашещото. 



„Изплези си езика“ е забранена в Китай и не случайно – щрихите, с които рисува, представят един Тибет, който трябва да остане скрит. Определена е за „пошла книга, която петни образа на тибетците“

Заглавието е избрано заради онова чувство на неудобство, на излизане от зоната на комфорт, което изпитваме, когато лекар ни кара да изплезим езика си. Да покажеш езика си обаче може да бъде и предизвикателство, жест на дете, което се среща със света. Книгата на Ма Дзиен е части и от двете.

Какво откривам аз сред страниците й, аз, живеещата в България, Европа девойка, която ежедневно основава гръбнака на часовете си върху постиженията на цивилизацията и която познава Тибет бедно, бегло от филми, от случайно прочетени изречения.

Пет разказа – жестоки, но не и груби, хладни, но не и цинични. Създадени на лек език, който те придърпва в картината, който те заключва в нея. Писани с любопитство и любов, които напомнят възмъжал, узрял прочит на всички онези приключенски романи за деца, с които сме отраснали. Да, в „Изплези си езика“ има много от детето Ма Дзиен, от детето в нас, което търси и попива чуждото, което няма търпение да открие още една нечувана подробност. Без значение колко грозна е тя, без значение колко лошо ни сръчква. 

Получавам плесница, силна и болезнена, още с „Момичето и синевата“. Разказ за небесното погребение на едно момиче, почти дете, на бременната Мима. Разказ и за нейната любов и нейните неслучвания. 

Преди месец-два из фейсбук плъзна една от онези гротескни снимки, които имат единствена цел да бъдат смущаващ спам, спам, който разбърква мига ти, деня ти, който експлоатира и манипулира истината. Скали и одраното, разчленено тяло на мъж. Лешояд. Хора, които методично трошат костите. Лице, останало без кожа, но все още с гъста тъмна коса над челото. Беше написано, че е документ за зверствата, които се извършват в Украйна. Но в коментарите излизаше истинската история – небесно погребение в Тибет. Предаване на синевата на обичния близък. 

„- Тя беше само на седемнайсет. 
Застинах, толкова млада. 
- Умря от кръвоизлив, докато раждаше – добави. – Детето е още в корема й.“

В Тибет през очите и перото на Ма Дзиен няма поезия на пръв поглед. А начинът, по който изпращат любимите си хора, може да ни изглежда варварски на нас, лесно стряскащите се, гнусливите, страхливите. Поезията обаче е в привидната жестокост и отчужденост на един ритуал, с който всъщност любимите хора биват превърнати в небесен прах, биват отнесени от стихиите, от птиците, от вятъра. Сливане със синевата, брутално, но истинно. Начин за приемане на смъртта, друго общуване с нея, непознато нам. Ма Дзиен прави снимка – на взаимоотношенията, на тайните; разрез на личностите с няколко щриха, разрез на дните им. Плаши. Но и ни държи все така здраво за ръка, държи любопитството ни. Детето в нас иска още. Докато нашият изплезен език пресъхва в очакване на диагноза, детето се плези смело, за да разбере.

Бруталното – една тиха, примирена, ежедневна бруталност, слята с планините и езерата на Тибет, с миризмите и почвата му, ще продължи да властва и сред останалите разкази. Жените, техните съдби,  хващат за гърлото, надигат в гърдите чувство на безпомощност, на трепет, на благодарност – задето съм родена тук, задето имам избор. 

Изборът сякаш е изличен за тибетците. Времето е друго, подчинява се на неписани, невиждани правила. Пространството е сменено, изкривено. Сред изреченията се надбягват екзотични думи, които търсят убежище на върха на езика, изплезват го, танцуват с него и го дърпат силно – Авалокитешвара, Ваджрапани, калачакра, кхандрома, Манджушри… Страниците носят вкус на ечемичено брашно, извара, чай. Мирише на питките от тор, които носят топлина в нощта, на як, на овце, на палатки и кожи, на мръсотия и кисело мляко. Физически, с тялото си, усещам ръбатостта на този народ, на природата му, на митовете, вярванията, посвещенията, обичта и омразата му. 

Свят на разкъсаност. Свят на непримиримост, на разломи. Далечен, невъзможен. Ма Дзиен ще изрисува и картината на студента, учещ в Пекин, който се прибира у дома, сред палатките, до езерото Дролмула, който „в автобуса насам усещаще стоновете на душата и тялото си, които се разкъсваха на две.“ Момчето, носещо подаръци за майка си, сестрите си, момчето, което няма да успее да сближи там и тук, днес и тяхното време, защото „думите му не стигаха до тях“.

Но има и надеждица, тиха, почти неусетна. Една „милостива като ливадите усмивка“ прегръща тази страна, изгубена и намерена, странстваща и (не)спяща, жестока и обичаща. Това е едно пространство, в което нашите закони не властват, секундите не текат в нашата последователност, в която епохите и годините лесно се смесват, истории от преди четиристотин години се разказват в първо лице от живи старци, а приказни изречения като „Един ден хвръкна като хартиена от върха на ступата, сгънах я и слязох от планината“ са възможни. (разказът „Златната ступа“, за една жена, която стихиите и времето ще изтънят, ще направят прозрачна в смъртта й и ще я запазят такава за любимия й)

Лабиринтите на Ма Дзиен, макар и побрани в осемдесет странички, са тежки за изброждане. Миниатюрите му от думи, допълнени от чудните илюстрации на Люба Халева, правят книгата ценност, бижу. Много жестоко, остро бижу, което ранява, но и което приземява, смирява. 
Разгърнете Тибет. Изгубете се в планините, във върховете-богини, в съдбите на девойките, които в един и същи ден се превръщат в жени и женствеността им бива разкъсана на парчета. Стреснете се. Намерете центъра на болката вътре в гърдите си. Изплезете език. 

* * * 

(Музиката днес е трудна, така трудна за избиране. Тибет има своя мелодия и всяка, прибавена от мен, ще бъде само излишна кръпка. 
Музиката днес е свирката на минаващия далеч влак, която през чистия утринен въздух мога да чуя до терасата си в сърцето на града. Музиката днес е път. И вятър.) 

петък, 19 септември 2014 г.

"Пясъчен часовник" (Селина Ангелова) - споделя Теди

Започвам „Пясъчен часовник“ докато чакам да изгаснат светлините в Дом на киното. Сама съм – обичам да си подарявам такива срещи с града, с кината му, с улиците му. Сама, с пясъчна рокля и бижу, в което метални цифри напомнят за часовник – без да отмерват истинско време. (защото гоненето на мига, преливането му и невъзможността му за замръзване са едни от отколешните ми бодежи).
Поглеждам корицата на книгата и се усмихвам на съвпадението. Не е било нарочно, не съм го мислела – но пясъкът на нейното жълто е в тон с пясъка на моя следобед. А моят лъжлив часовник е в контраст със заглавието. 

* * *


„Празнината, през която изтича времето, 
е трапчинка в коляното на Вселената“

Това са първите думи. И си мисля, там, на червената седалка, в последното може би наше кино, в което салонът не е променен, ламперията е дървена и мирише на соц от пианото на сцената – мисля си, че с тази книга ще се прегърнем. 

Не се случва точно така, обаче. Пясъкът се разпилява между пръстите ми, без да ме придърпа към себе си. А това съм искала – и това сякаш ми е обещано - изгубване. 

Съвпаденията между моето сега и пространството на книгата продължават. Първата среща на Лита Форд и Лола С. е в едно малко кино. На моят ред обаче няма друг човек, няма момиче с огледално лице, което да ме настъпи. 

Лита и Лола. Лола и Лита. Да, възможността за слепването на имената като в пъзел е търсено. Ло-ли-та. Трите срички на невинност и пагубност. Превъртат се, завъртат се.
Едната е някъде по пътя между 30 и 40. Другата е на 18. Запознанството им ще прерасне в една оголена до крайност секс сцена, в която думи като „клитор“ и „вибратор“ са пръснати навсякъде, но не безразборно. И не, откровената еротика не шокира, не успява да възмути – претръпнали сме. Интересното е, че подобна картина, дотолкова описателна, не се появява втори път между страниците. И за себе си го усещам като целен момент, нещо, което трябва да провокира, но на което не се разчита да задържи интереса. Авторова (само)ирония. 

Ирония и самоирония. Ще ми се да чета книгата през тях. Осмиване на суетата, на парадирането с изчетени автори, на жаргона, който играе с твърде много английски лафове, на културната сфера и хората на изкуството, на една част от поколението на родените през 70-те, които все още се търсят и все още са захапали здраво младостта си, пагубността на тази младост. 

Защото, ако не използвам пясъчния часовник на един преливащ, непрестанен сарказъм, ако не го обръщам постоянно, текстът ще ми дава противоречиви ключове –и не винаги задоволяващи.

Какво имаме: шарен пъзел от множество парчета, кула на множество пластове. 
Герои, които се преливат един в друг, докато междувременно дишат отделно, живеят, правят любов, общуват, четат, слушат музика и купуват къщи или се учат да пилотират самолет. 
Цитиране и постоянно споменаване на любими автори. Автори-маркери – Фанти, Бъроуз, Гинзбърг, Пруст. Танц с думите им и цели глави, посветени на обсъждането им. Но включването на тези имена не е органично, а е почти парадиране, невинно, наивно, детско. Подходящо за Лола, растяща и търсеща се, учеща се. Накъсващо обаче романа, ограбващо го жестоко. Литературата може да е ключ – но не и гръбнак в една история. „Вой“ на Гинзбърг, преписан, не носи съдържание в личния текст и не опрощава липсите. 
Английски лафчета, транслитерирани с български букви. Чоплят грозно езика, изтриват ритъма му – но, признавам, често така се говори в действителност.
Особена топография, карта, която хем е позната, хем е само в съзнанието на героите. Градове, които веднага могат да бъдат посочени с пръст, мирисът на морето, край което съм родена – но с имена, нарочно въобразени или загатнати с буква. П. или Приспан, Блумбърг, столицата Соу Фар, Руас, Крун, Кавърн… Така границите се размиват още повече, светът на романа и България, която познаваме – огледални и не съвсем, отражението е криво нарочно, изместено с един тон встрани. 
Истории, които дълбаят в клишета. Любови, които нямат основи. Лита мечтае да пише. Лола рисува, а баща й е богаташ (в бизнеса с пясъчни часовници), който не умее да прояви грижа към нея извън паричната. Саму и Ралиц - мъжете на Лита, обичта й която първо е скука, после е страст, а накрая – продължена от Лола, ограбена от Лола. И лулата на Магрит ("Ceci n'est pas une pipe"), повторена прекалено много като една твърде очевидна податка за смисъла на текста. 

И това, което се заби най-силно в съзнанието ми, което ме тормозеше като трънче в петата, докато четях – противоречието на стила в книгата, противоречието на словото. Защото Лола, Лита, Ралиц и зад тях – самата Селина Ангелова, пишат ту прекрасно, ту ръбато и грозно, шаблонно. Редуват се малки картини поезия с изрази, които са пределно изтъркани, които уж трябва да опишат героите, а водят само до желание за отдръпване от текста. Вместо действията да ни покажат каква е Лола, каква е Лита, ние получаваме смляното: „Още от детската градина бях манипулативна“ или „Лита беше луда. С онази лудост, която променяше света.“, или още по-страшното, етикетчето към непрестанното жонглиране с велики автори като форма на интелектуалстване:„Аз бях малко сложна за другите. Техният свят бе твърде опростен за мен.“ 

А наред с ненужните, неизгладени парченца информация изникват красоти, които успяват за миг да затанцуват с мен: „Хубаво е да започнеш да опознаваш някого с мълчание.“  или „Най-хубаво е, докато танцуваш. Поиш сухотата на безмълвието. Не ми пращай дъжд. Прати ми сянка от дъжд.“ Именно заради тях се чудя – дали този роман не трябваше да е стихосбирка. Дали от него не трябваше да се насилват лудост и ирония, и герои с особени имена – а да се съберат картините му, миговете му, да се споят сами за себе си, без претенция. 

И тук, завъртяна от романа, с уста, пълна с пясък и време, няма как да не призная опорната точка на желанието ми за критика – това, че разпознавам себе си. Откривам частички от собственото си писане, от собствения си флирт с прозата. Припомням си това, което най боде самата мен – желанието да пиша, думите, идеите, които се събират на върховете на пръстите ми и безумната трудност да ги оформя в разказ. Нямам съзнанието на разказвач, нямам словото на творец на приказки. Нямам и нужните сечива за поезия, въпреки че именно поезия (ми се иска) да дреме в гърдите ми. Текстовете ми, извън този блог, се раждат в чистилището на стихове, които са принудени да носят дрехи на разкази. И това ги прави недоносени, а мен ме кара да се измъквам с щрихирани герои, с маркери на имена, с бягство от конкретна топография – докато всъщност искам да описвам снимки, не истории. Все неща, част от „Пясъчен часовник“ и неговата реалност. Да срещна моята малка лична безпомощност и вечна борба навън е едновременно разпознаване, но не и приемане. Обратното – критиката ми, така остра към самата мен, няма как да остане спестена и тук. Най-силно се отблъскваме от това, което носим в себе си, нали.

* * *

Пясъчният часовник бива обърнат няколко пъти. Суета и (само)ирония се смесват наред с една особена претенция, експериментиране с диалога сам със себе си и с търпението на герои и читатели. 

Селина Ангелова се шегува със себе си, шегува се и с нас. Иронизира града си и собствената си книга, докато живее и пише. Защитава се чрез думите на създадените от нея персонажи: „Ако не излезеш извън правилата, никога няма да достигнеш до нещо различно, интересно, а може би и извънредно.“. А след това се самокритикува, едновременно и в опит да се надсмее над мненията, които знае, че ще се появят за романа: „Началната глава е жива порнография, но все пак в нея нещо става – загатва се, че може би ще стане. Ако добрият характер и изкуствената образност, са белег за добра литература, може би аз просто не разбирам нищо от литература. Тук няма не просто характер или характери – няма сюжет, да не говорим, че няма сюжет на роман. Всичко е псевдо, фалшиво, изсмукано, дори не е ясно в каква действителност се случва.“

Пясъчният часовник се превръща в (усмихнат) кръг. Не носи удовлетворение, но е полезен опит – и за автор, и за читател. По-важното е, че предизвиква диалог. Отваря прозореца за едно "общуване на залаганията". А на поканата за самоирония и присмиване (над личната суета, над търсенето на гръбнак в любимите книги, над претенцията и ролите) -  отвръщам със снимка, на която лицето ми липсва. Но пясъкът е там. Спрялото метално време и суетата - също. 



Музиката:



(„Вой“ в превод на Владимир Левчев няколко пъти прави стъпки из книгата, за да могат Лита и Лола, Лола и Лита, да изтанцуват себе си сред ритъма му. А аз, благодарение на самия прекрасен преводач случайно намирам идеалната песен. Етиопски джаз. С песъчинки, които да хрускат между звуците.)

"Портретът на моя двойник" от Георги Марков - споделя Росен

Да се чете Георги Марков и да се пише за него през септември е някак си тъжно, но и същевременно отрезвяващо – месецът на неговото убийство, от една страна, и месецът, в който са започнали процесите на пагубната политическа промяна, довели изобщо до състоянието една държава съзнателно да се стреми да ликвидира физически един от най-светлите си умове, от друга. Месец, през който си струва човек да се замисли за посланията, които Георги Марков отправя. Но има и друга, съвсем реална символика - ако приемем, че „Задочните репортажи“ са написани в късната есен на неговия живот, то (и чисто хронологически) сборникът „Портретът на моя двойник“ е един своеобразен септември в календара на Георги-Марковото творчество: една творба на прехода между имплантираните илюзии на (соц) лятото и все по-дългите нощи на студената реалност.

В началото на март в „Сфумато“ имаше скромно отбелязване на 85-годишнината от рождението на писателя. При влизане в залата се чуваше запис на мъжки глас, който четеше откъс от „1984“ на Оруел (нямам представа къде са го открили организаторите) – мек и топъл глас, който навярно дори може да те приспи, ако го оставиш безропотно да броди из слуха ти. Естествено, това беше гласът на самия Георги Марков, със сигурност записан, когато вече се е установил извън България. Представям накратко този щрих, защото, четейки „Портретът на моя двойник“, съпоставих тихия и скромен глас на човека с острия, рязък и решителен (на моменти невротичен) стил на писателя. 



Трите творби в сборника („Празното пространство“, „Санаториумът на д-р Господов“ и „Портретът на моя двойник“) са началото на едно пътуване към откъсване от наложените догми и шаблони. Георги Марков прави рентгенова снимка на съзнанията на своите герои, които осъзнават капсулираността си, но обществото ги е направило безпомощни срещу нея. Както безпощадно определя за себе си вникналният в празнотата на живота си Илиев от „Празното пространство“: „...аз съм безплоден дори да откликна на своята безплодност“. 

Хегемонията на стадния принцип и отказът от поемане на всякаква лична отговорност (в името на каквото и да е) ни разкрива на преден план философията на нравите на Георги-Марковото време (и не само): „Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! Може би това е най-високата степен на свобода...“ („Санаториумът на д-р Господов“). Чрез дома за туберколозно болни, където те обречено броят оставащите си дни, Георги Марков конструира литературния макет на това, което той вижда като обществена постройка – хора, очакващи смъртта си и вкопчили се нервно в малкото въздух, който все още може да бъде обработван от телата им. Дори и малкото светлина (в образа на раненото момиче) не променя инстикта за нанасяне на удари по насрещния човек, пък били и те напълно лишени от практическа гледна точка. Важното е да ги има.



В едноименния разказ, на който е кръстен и сборникът, Георги Марков откроява разломът между достойнството и честта, от една страна, и наложените от системата порядки, от друга, най-ярко. „Случвало ми се е да намразя някого така, без причина, просто за да имам къде да си пласирам злобата. Не мога да я задържам, тъй като тя се обръща срещу самия мене и ме трови, а така, като си намеря някого за мразене, много ми олеква. Обикновено обаче мразя по-способните хора. Във вестника работеха две млади диванета, родени журналисти и праскаха едни материали — жива сензация. Намразих ги. Просто като всеки българин никак не мога да търпя някой да умее повече от мене каквото и да е“, отсича главният (останал без име) образ в творбата – или нагледно за раждането на стремежа да смачкаш човека пред теб за удоволствие, просто така. Но това не е достатъчно: „Как искам да го докарам тука, да присъства на удара, да разбере, че това е наистина красиво, човек се издига и пада“. Формата, под която се развива сюжетът е игра на покер, в която страните се надпреварват не в това да направят печеливши ходове сами по себе си, а да не допуснат да бъде разкрита лъжливата тактика, която използват. Една игра, в която накрая никой не е печеливш и всички са прецакани. Едните сега, а другите неизбежно ще бъдат застигнати от същото, защото в капсулата нещастието просто няма какво друго да прави освен да поразява една след друга наивните си мишени.

„Всичко това беше колкото жестоко, толкова и вярно предчувствие. Идваше онзи миг, когато мъгливото петно на самоизмамата щеше да бъде осветено от безпощадна светлина, за да се види, че няма загадка, че няма нищо“ („Празното пространство“) – благодарение на житейския път и словото си Георги Марков осветява като прожектор мъгливите петна на обществото. Най-малкото заради това би било трагично той да заема една никаква и отдалечена част от нашите съзнания. Поканим ли го вътре, отредим ли му едно по-приятно място, убеден съм, че една мека светлина за дълго ще грее у нас.

                                                   'Like an ancient day and I'm on trial
                                                    Let them seize the way, this once was an island
                                                    And I could not stay for I believed them
                                                    Left for the lights always in season'


четвъртък, 18 септември 2014 г.

"Полубрат" (Ларш Собю Кристенсен) - споделя Теди

Кристенсен пише тази книга десет години. Аз я чета два пъти.

Първият път съм на шестнайсет. Опознавам я цялата за няколко дни, разполовени между малката ми детска стая с плаката на Париж над леглото и едно море край Варна. Барнум Нилсен ми обяснява много неща. Заобичвам го. (Това е и времето, когато независимо от книгата започвам да се научавам да пропуквам света си. Често по грозен начин.)

Вторият път. Сега. Няколко бавни седмици между август и септември, докато лятото се претопява в дъжд. Прегръщам „Полубрат“ бавно. Оставям го да пътува с мен (и да откраднем заедно автографа на неговия автор в една приказна созополска вечер). Да събира пясък между страниците си и прах от софийските трамваи. Понякога го изоставям, изневерявам му с други текстове. После се хващаме здраво за ръце, отново. Започнала съм да се научавам да събирам света си – по хубавия начин. А романът ме задушава с чупливостта си. 
* * *


Крехки, назъбени отвътре са героите – назъбеност, която дере тях самите. Разпадащи се лесно – но и твърде здрави. Разхождат се в една книга за тишината, времето, тъгата, вятъра. Книга за неслучването и разминаването, за невъзможността и за разпада. 

Историята започва на няколко пъти. Веднъж, с жестокия въпрос, който големият полубрат Фред задава на Барнум, разказвача: „Искаш ли да убия баща ти?“. Втори път, с възрастния вече Барнум, сценарист и алкохолик, в хотел Кемпински в Берлин. Трети път, с вторник, 8 май 1945г., когато времето се завърта, мирът е дошъл в Осло, Норвегия, а Вера Йебсен, на двайсет, бива изнасилена от човек, чието лице не вижда, но чийто липсващ пръст на ръката го обозначава завинаги в съзнанието й. И така се появява Фред (име, което означава „мир“ на норвежки, име дадено му от „някакъв шибан шофьор на някакъв шибан кръстопът“). Мирът е по-шумен от войната, ще напише Барнум.

Барнум Нилсен подрежда парчетата история на своето семейство. Имената на отделните глави, винаги в скоби, напомнят за парчета фотография, разпръснати. Заснети са и (сушилнята), и (апартаментът), и (копчето), и (телефонната централа), и (вятърът), и (смехът), и (училището за танци), и (наказанието), и (гладът), и (ред 14, места 18, 19 и 20), и, и, и. А текстът отвътре е една маса без начало и край, без отделни абзаци, без нови редове за пряката реч. Поток на съзнанието, като поток на спомените. Черният молив, с който ловя думите, за които да се хвана, сякаш разкъсва насилствено воала на картините, тяхното единство. Особено единство е това, неслучено, единство на нещо вече счупено, което трябва да се събере отново, защото: „Сгъвам живота си, животите ни, парче по парче.  (…) Затова, простете ми, ако лъжа, но лъжата е необходимата добавка, за да накарам да съвпаднат ръбовете в линеала на разказа ми. И ясно виждам как онова, което разказвам, винаги става по-късо от преживяното.“

Това е разказът за три жени, в чиито живот мъжете отсъстват. Старата, Болета и Вера. Старата, чийто годеник Вилем се изгубва в студа на Гренландия в самото начало на ХХ век и оставя след себе си само едно писмо, което правнуците му ще знаят наизуст; едни думи, които ще държат семейството. Болета, която ражда Вера без някога да разкрие кой е баща й. И Вера, с нейната мечта да стане фотограф, която никога няма да сбъдне – но която ще има две момчета, Фред и Барнум, полубратя. Единият ще носи винаги стаения мрак на своето зачеване в очите си, ще преследва изгубването и разпада като единствен смисъл, ще скита, за да се изгуби за двадесет и осем години, и ще бъди онзи по-голям брат, който хвърля сянка над малкия, но сянка студена, сянка, която защитава и която отблъсква. Другият, кръстен на големия американски цирков артист по настояване на баща си, ще бъде белязан от необичайното си име, от къдриците си, от ниския си ръст, от напластените отсъствия и счупвания в дома си. Ще се търси, но ще се намира само в думите, в хартията. 

Старата, датска актриса от времето на нямото кино, ще разкаже за своя най-добър филм – заснет в ден, в който някой забравя да включи камерите. И с думите си: „Най-добрият ни филм не беше само ням, но и невидим“ ще очертае и контурите на родовата история, на родовото не(до)случване. Най-добрият филм на Барнум също ще остане ням и невидим. 

Болета ще търси своето спасение на Северния полюс, кръчмата, в която бирата е „най-студена“.

А Вера ще гради живота си около своя най-голям талант – мълчанието. Мълчание, което я заключва след зачеването на Фред и не я пуска до неговото раждане. Мълчание, чието изкуство предава на първородния си син, за да зашие и той устните си за две години като дете. Вера умее да преглъща думите си, „думите оживяват във Вера, тя ги чува вътре в себе си, отчетливи и тежки, но не може да ги изрече, не може да каже нищо на глас дори на себе си, сякаш тишината я бе посочила и избрала“ – нещо, което ми е твърде близко, макар и основите му при мен да са други, невинни, лишени от жестокост.

Това е история и за Арнолд Нилсен, бащата на Барнум, „търкалящото се колело“, цирковият артист, клоунът, търговският пътник, човекът, който „владее онова, без което не може да се живее. Превръща трагедията в комедия.“ Мъжът, който носи със себе си куфар с аплодисменти – куфар, който ще се окаже празен, само с една забравена картичка вътре, когато Барнум го наследява. Мъжът, който мечтае да продава вятъра и който никога не успява да накара своята вятърна мелница да затанцува.

Но. Това е история и за приятелите на Барнум, неговите първи приятели, Педер и Вивиан, които среща в училището за танци в секундата, в която прави всичко наопаки, за да бъде изхвърлен оттам. Това е история за онзи първи миг, когато „именно там, под черния чадър, зад червеното дърво, почувствах какво значи принадлежност, извън семейството ти, да, дори извън самия теб, принадлежност, която прогонва тревогата от най-мрачните ди дълбини и ти дава място за покой, почувствах го, силно и отчетливо, заедно с Педер и Вивиан тази вечер.“ Педер и Вивиан. Всеки носещ своята чупливост. Защото, както ще попита Педер: „Аз съм дебел – каза той. – А Барнум е джудже. А на теб какво ти е сгрешено, Вивиан?“ 

История за грешките, за сбърканото, за неизбегнатото нещастие. За физическите недостатъци, които сближават и отблъскват, за съзнанията, които се намират в самотата си. За порастването – едно жестоко порастване, но нарисувано с красиви щрихи, с кинематографична плътност. Преувеличена меланхолия на моменти, непрестанен дъжд, който пълни улиците на Осло,  на Будвайен, Хиркевайен, парка Блосен, тези непознати магически имена, трудни за произнасяне ориентири – и който дави мен, четящата, изпълва ме, прелива. Защото страшното е, когато разпозная частички от себе си сред страниците на „Полубрат“. 

История за родителите. За парализираната майка-художничка на Педер, която вярва, че фотоапаратът краде души. За строгия баща на Вивиан. За Лорън Бакол, чиято снимка виси на стената на момичето – и която ще се окаже фотография на майка й, майката останала без лице в деня, когато Вивиан Вие се ражда в една катастрофа. Лорън Бакол и „снимка на жена, черно-бяла, доста захабена, тя държи цигара между пръстите си, димът се издига като матова спирала пред лицето й, устните са тесни и дълги, има нещо твърдо, хладно, почти враждебно в това лице, но едновременно подканящо, примамливо, сякаш тя те подтиква да участваш в нещо, което никога не си правил преди и очевидно никога повече няма да имаш шанса да сториш. Мрамор и шоколад, мисля си аз.“


История за алкохола, за сладкото вино Малага, чийто аромат е напоил стените на апартамента на Старата, Болета и Вера; аромат, който винаги ще люлее сънищата на Барнум. За най-ледената бира, за уискито, за водката. За онова чудо на възможността „да можеш да забравиш, да направиш крачка встрани, да попаднеш на друго място, където никой не може да те достигне. Изчезна срамът. Изчезна разочарованието. Изчезна всичко, което исках да го няма. (…) Вече го знаех. Напиването беше отсъствие. Отсъствие, което можеш да напълниш с каквото си искаш.“

История на и за междувремията. Защото Барнум знае: „драматурзите гледат на червено, когато се появят тези дълги, тихи сцени, продуцентите хвърлят сценария в най-близкото кошче за боклук, режисьорите те молят да вкараш в сценария някой непознат с картечница (…). Но те просто още не са разбрали, че точно в най-забутаните ъгълчета от разказа се случват превратните неща, неочакваното чувство на тревога, което бавно изплува от дъното и разпростира кръговете на вълнението си.“ А в тези междувремия, в тези тихи тревоги се търся и намирам и самата аз.

История за тишината. Каквато е първата детска любов на Барнум – Тале, момичето с грозното родилно петно на лицето, момичето, за което той купува пръстен с инициала Т, който никога не успява да й даде. Т за Тале. Т за Тишина. Т за Темпус. 

История за местата, които ни правят цели. И Барнум, също като мен някога на шестнайсет, също като мен сега, ще търси своето място във времето, в събирането на разшитите му конци; ще пожелае времето да е „вид място, ъгълче в часовете, завет в секундите“.

И накрая, история за писане. За идеите, скитащи по върха на пръстите. За топлината, когато човек осъзнава, че точно това иска да прави, че думите го хранят, че думите му носят и лечебния глад. История за Барнум, който намира призванието си в писането на сценарии, в рисуването на картини, за преливането на случките в него, за трудността на улавянето им. Сценарии обаче, които въпреки умението на Педер с цифрите („Математика и сънища, Барнум! Това сме ние. Ти ще сънуваш, а аз ще продавам сънищата ти“), никога не се превръщат във филми, не биват целунати от онзи нахален вездесъщ господар, камерата. И отговорът може би е това, което за мен е и ключ към цялата книга:  „Все още сънуваш в минуси, Барнум. Всеки един човек от историята е преебан. Всичко, което правят, всяко тяхно движение, увеличава дълговете им.“

Дългове и чакане. Чакането като изкуство. Опитите да се запълни едно Отсъствие, много Отсъствия. Барнум ще порасне, ще пише, ще бъде с Вивиан – тяхната сватба ще е купуването на табелка с имената им от майсторът на Пилестредет, разведени ще бъдат от Бюрото по пренасяне на мебели на Адамстюен. Вивиан ще роди едно момче, Томас, поредният мъж, който може би ще търси своето изгубване, който ще носи отсъствие със себе си – както името на баща му ще остане отсъствие. 

А Фред ще се върне. „За да ти разкажа всичко това.“ И аз ще съм тиха и сама, на дивана в своя хол, до червената стена, под плаката на Бийтълс, изминала моите шест години между шестнайсет и двайсет две, прелистила ги за три седмици, припомнила си своите разпади и отсъствия. Своите гладувания и своите преливания. 



Днес грее слънце над София, но вътре в мен е дъждовно, вътре в мен се крие Осло между 1945г. и началото на 90-те. Един малък, къдрокос Барнум ме е хванал здраво за ръка. Преяла съм с думи и студ. Почти ми се иска да мразя „Полубрат“, да мразя Кристенсен, да разкъсам жестокостта на разказа и тъгата му. Но не мога, разбира се. Барнум е за обичане, а снимките му са красиви дори в грозното. И ми се иска да открадна думите му, задъханото слово на Кристенсен, лишено от абзаци и нови редове, този талант за снимане на хартия. 



Музиката:


(можеше да е Клиф Ричард, който веднъж връща думите на Фред;
можеха да са Бийтълс, заради Хамбург и краткия миг, който Барнум успява да си открадне;
за мен обаче е Шопен, който ми прегръща тъгите през септември и който успява да рамкира и междувремията на книгата)

сряда, 10 септември 2014 г.

"Таралежово слънце" от Ларш Собю Кристенсен - споделя Росен

Улиците на и без това магнетичния Созопол със сигурност вече са с една идея по-благородни, след като по тях вървя един от най-значимите писатели на нашето столетие – норвежецът Ларш Собю Кристенсен. Честта да присъствам на представянето на първата негова стихосбирка, издадена на български, имах и аз – среща, която озари погледа ми с едно „Таралежово слънце“.



Поезията в тази малка книжка изгражда скелета на човешкото съзнание с цялата му сложност и многообразие – самотата, отчуждението, съзряването на духа, отношението към словото и още, и още. Кристенсен рисува едно тяло от съкровени мисли и стремеж към светлото чрез излагане на показ на всичко, което терзае една неспокойна душа. Защо посредством писано слово ли? Отговорът е даден:

„писаното слово е търпеливо
говорещият е припрян,
за да каже възможно повече
заговорва по-бързо от мисълта
и прекалява с говоренето“

Стихосбирката е едно пътуване през човешката съдба – от корените до върха, от дъното до звездите, от самотата до споделеността:

“всичко, от което си произлязъл присъства сега
там, където отиваш е вече у теб
семенцето и времето растат
в сърцевината на меката ти броня
разкажи градовете назад до огъня
разкажи хората до първичния им дом“

Кристенсен ни убеждава, че животът е смес от всичко, което е било, което е и което ще бъде. Един водопад, чиито води се връщат отново, за да се сгромолясват красиво пак и пак. Сякаш точно тази философия е въплътена в:

„прочети дните заднешком и стани пак млад,
живей вечно в рамките на денонощие и умри
в позлатените шевове
на повърхността на леглото“

или:

„има време за времето
което минава, то
не е хубаво, то не е
лошо, просто го няма, то
е отминало, има време
за всичко, и има време за нищо, откакто
свят светува“

Още примери в същия дух има в изобилие, но нека всеки подреди своя пъзел, търсейки отделните частици сред словото на Ларш Собю Кристенсен. Навярно във всеки от нас живее „този, който стои във сянката на голото дърво и гледа“ към „небето, където винаги свети едно таралежово слънце“.


       не е преувеличение - докато четеш книгата, ще се почувстваш:



вторник, 9 септември 2014 г.

"Любов на площада" (Владимир Левчев) - споделя Теди

Първа среща с Владимир Левчев. Морска, задочно – защото нямах възможност да бъда на представянето на книгата му в Созопол – но макар и в различни дни неговите думи и аз самата сме дишали един вятър, един приказен град. 

Сега се здрависваме със стиховете му в тишината на моята стая, прегърнати от светлината на нощната лампа и тютюнев дим. А първото изречение, цитатът, с който бива отключено споделянето на трийсет и пет години, веднага успява да ни сближи. Защото Бийтълс (точно те, така любими) смигват от страниците с: „Why don’t we do it in the road?“ Най-страстната им песен, онази, която сама разрошва косата ми и тайничко повдига крайчеца на роклята ми. Песен, която да се свърже в пъзел с „Любов на площада“.  И да заразказват, заедно. За голота, рок, подскачане из точките на календарите, откриване и губене.
Книгата е разделена на три части – по една за любовта, политиката и Бог. Три основни съставки на всеки житейски път, общи. И три пределно интимни осмисляния.



„ЛЮБОВ“

Любовта при Левчев е свободна до крайност и въпреки това – твърде лична. Още стихотворението, дало заглавие на стихосбирката, рисува голота и площад. А всичко все пак се случва насън, остава затворено в гърдите, измечтано.  Срамът от ексхибиционизма на голото тяло (на голата душа) всъщност прикрива – и се превръща в - полет на чайка. Пълно освобождаване на духа, каквото носи само смъртта – голяма или малка. (le petit mort - оргазмът, както така красиво французите наричат моментът на върховно губене и споделяне, когато правиш любов)

Любовта тук е многостранна и пределно конкретна. Посвещенията се преплитат. Катя, Милена, А., Т. … Имената обаче нямат значение – защото въпреки букетът лица, устни и очи, които като читатели не можем да видим, но можем да си представим – жената остава една. Единствената. Вечната. Световната. Жената на Казандзакис, жената на Хемингуей, жената на всеки мъж, дирещ себе си в думите – който обича чрез една всички и чрез всички една.  Всякоя и ничия. 

Любовта е в недослученото. Най-красиво е разминаването, а сънят е мястото за прегръдка. Целувката е въпросителна, ръцете носят многоточие и незавършеност. А понякога дори лицето няма значение – любовта се случва, защото то не може да бъде разкрито. Неизказаното, неразкажимото привлича от както свят светува, нали. (Пред теб върви жена под бял воал./Лицето ѝ не виждаш, но я искаш…). 

Любовта е и наивна. Неподредена – като думите, които срещам из страниците. Понякога в стиховете липсва ритъм; друг път римата е по детски нагласна. Смисълът обаче остава. А обичта си е такава - рошава, ръбата, неизгладена. И прощавам стила. 

Любовта е и в знаците на общност, които са ме водили и в моето израсване. Попкултурни - и все пак почти религиозни, култови - символи на свързаност. Музика, рок, „Забриски пойнт“, слънцето на пустинята, символът на змията в песните на Доорс. Почти мога да чуя гласа на Джим и да усетя всички мои безсънни вечери на слушане с усилен до край звук в: „Змията на вселената раздвижва
лъскаво подлунно тяло.
Разтваря си главата като роза
в теб,
за да захапе в мен 
 набъбналата си опашка“. Кръг. Цялост. 

Любовта е и за пътуване през времето. За намиране в отминали епохи и за сбогуване в бъдеще време. Любовта е представи и пъзели, кули от сънища. Тя е 1980, но и 2014, тя е всичко и нищо, реалност и прах. И море, о да, море. 
… Духът на мълчалив индианец кара колата.
Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол
преди 35 години

И 
морето морето морето морето
отваря по плажа едни чекмеджета
изхвърля тела на любими умрели
… потъвам 
 заспивам 
 отивам на среща  

Чета страниците по ред, а после с ножицата на ума си изрязвам фигурки от думите, слепвам стихотворенията по мое желание, правя колаж от непознатата обич на Левчев към неговите изсънувани жени. „Обичам те, защото не съществуваш“ е девизът му. Опознавам него, опознавам и Вечната за него. Морето в него, змията в кръг, която свързва любовта му, сенките на старите истории и търсенето на случване – което всъщност е маскиран копнеж по отсъствие:
Ти си голямото Отсъствие
населило света
с любов, тъга и смърт

Любовта обаче е и спасение. Пристан. „Бъди ми ангел!/ Страх ме е от мен...“  Егоистичен копнеж за свързване на самоти. За жена, която опрощава и жена, която сдобрява личните демони – себе си със самия себе си. 

А краят на любовния цикъл е в споделяне на разбирането за поезия. 
За Левчев: „Има три начина да се прави поезия:
с уста –
когато целуваш икона,
с ръка – 
когато я подаваш на падналите в калта,
и с това,
което става между двама влюбени
в леглото.“
С това кръгът се затваря – и отваря. Трите съставки на собствената му поезия (и книга) са там, налице. Подредени – Бог, площад, обич. 

Оттук – и аз преминавам към „НА ПЛОЩАДА“. Завъртам се. 
Политическите стихове. Признавам – не успяват да спечелят съзнанието ми напълно, макар и правдиви. Искреността е там, здрава, силна. Смелостта също. Под линия в бележки са обяснени основните моменти, на които са посветени. Ключови, исторически мигове. 
Там е времето преди 10 ноември (и колко точно е да чета за това през нощта на 9 септември, на 70-годишнината от върховното престъпление). Там е снижаването на най-прекрасните ни мигове като народ до простичкото вестникарско, манипулиращо „група граждани стори нещо“ – нещо почти обикновено, уж. Там е 11. септември  - и падащите кули близнаци, и световната свързаност по Джон Дън (защото „човекът не е остров вътре в себе си затворен“). Там е диалогът с Пинк Флойд – и Стената. Mother, should I trust the government? Вечната стена. Менящата лика си стена. Неразрушимата. А „стената отговаря само,/когато хората я питат с чук“

Но в тази политическа поезия липсва изящество, каквото търся винаги. Това са стихове, родени за публицистика. И все пак – споделени, изкрещяни стихове. Лични. Част от пъзела на личността, на тези трийсет и пет години, в които Владимир Левчев е писал себе си. Политиката (ни) не е изящна. Може би е естествено и осмислянето й да е грубо. Защото излизането на площада е и порастване. Губене. 
"И разбираш,
че сънят ти се е сбъднал:
пораснала си.
И вече
можеш само да мечтаеш
за събуждане 
в онази топла далечна твоя страна."


„БОГ“
Краят на книгата. Последната третина. Като край на човек. Завръщане към вярата. Търсене на отговорите отвъд ежедневното. И откриването им точно там, „на площада“, нали. 
"Целувка.
Миг на прозрение.
Смърт...
Най-важните неща
се случват 
в хаоса, на площада, между другото."

А Бог се оказва, в трактовката на Левчев поне, „нещо общо между нас“; това, което „не знаем“. Обяснение, което няма как да не свържа с думите на Селин в „Преди изгрева“. (Твърде важен ми филм - а нали тази вечер именно диалог водим с Владимир Левчев, споделяме се, споделяме ориентирите си):
I believe if there's any kind of God it wouldn't be in any of us, not you or me but just this little space in between. If there's any kind of magic in this world it must be in the attempt of understanding someone sharing something. I know, it's almost impossible to succeed but who cares really? The answer must be in the attempt.

* * *

„Любов на площада“ е особена книга. Не грабва веднага с поетичността си, защото рамките на думите й не винаги са меки, а мелодия носят рядко. Но прегръща с близостта си, с възможността да опознаеш чуждите епохи на един живот, откъснатите листи от неговия календар.

А корицата й пък влюбва. Корица, на която картина липсва – защото думите рисуват и рамката, и образа, и представата. Корица, на която е отпечатан личният „Манифест“ на Левчев като първа стъпка към запознаване, като протегната ръка за здрависване – ясно и категорично. (Мен лично ме спечелва именно „Изкуството трябва да прегръща и да целува. Да прави любов с хората на площада“. И прекрасната несериозност на „Изкуството трябва да се смее“, напомняйки ми тихичко за смеещата се, танцуваща мъдрост в„Степния вълк“ на Хесе).

„Любов на площада“ е и книга на сближаване. На примиряване и помиряване на всичко, което ни изгражда и прави хора, на всичко, от което живеем. На събиране на несъбираемото. 
Така както в самото й начало, на първата страница, до отключилия ме цитат на Бийтълс, от който мирише на голота и страст, мирно стои и цитат от Библията. 

Защото сме тяло и дух. Кръг. 


* * *

(разбира се)