сряда, 24 декември 2014 г.

"Никол слиза по стълбите" - Димитър Ганев (споделя Теди)

24.01.2014г. Драснато набързо на задната корица на моето копие от „Никол слиза по стълбите“. Това ми е от личните книги. От спонтанните книги. Защото помня: когато внезапно, малко преди края на работното време на книжарниците, вечно дремещото желание за бягство у мен ме изкарва на улицата. В осем и половина вечерта преди цяла година се сдобивам с нея, защото подхожда на натежалото небе, на въртящите се до полуда Wild Mood Swings (The Cure) в ушите ми и на собственото ми слизане към приспиващия се град. 

24.12.2014г. Случайно ми бива припомнено за поетичния дебют на Димитър Ганев. Намирам го в библиотеката си, зачитам се – стихотворения, които не крадат повече от половин час. Преброждам ги отново. Преброждам и единайсетте месеца, които са минали. Подходящ ден е да се свиеш в точица и да си изживееш равносметките. 

* * *


Липсва музикалност в стиховете и по инерция би трябвало да не успея да ги харесам –оставам си роб на традицията, в поезията се нуждая от ритъм и песен. Обаче не. 

Думите са красиви и друго не е нужно. Думите заснемат моменти бягство, моменти младост и мигове споделеност. Разпознавам се в пътищата им. Поезия на прозата е, запазване на ежедневието такова, каквото го живеем на по двайсет-и-няколко. Нащърбено. (Не)влюбено. Бягащо и неритмично. Търсещо.

Ето. Там е вечното мое предпочитане на „кръга от светлина/на нощната си лампа/ пред всички изгреви“.  Там е знанието, че „време е да се прибера вкъщи – при летищата и при гарите, / при малките улици на непознатите градове“. Там е категоричното:
„Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както
най-уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото
най-добрият начин на живот е винаги новият, 
а аз съм все повече себе си, 
когато отново съм вече друг.“

И се завъртат, нали – домът ми, когато заживях сама в първи курс и как уютен беше с една само маса и без столове, с едно легло, и с книги по пода. Обзавеждането, наслоило се  – библиотека, диван, столове и малки масички, и телевизор, само натежава. Сега се диша по-трудно от тогава. А малката синя книжка в ръцете ми днес го знае. 

И се завъртат хартийките-билети. Влакове, автобуси, концерти, които сме гонили, самолети. Подпъхнати между страниците на случайни учебници, скътани върху шкафа за обувки наред с панделки за коса, парфюми и гривни, измачкани и нови. Пазят датите на най-хубавите ми дни. 

И се завъртат всички момичета, в които съм се разпилявала. И после, ето: „Не се опитвахме да изживеем нищо - / искахме да се пропилеем“. 

А Димитър Ганев познава и друго. Ето ме, налучкана прецизно. Това съм, така реагирам:  „не ми липсваш, някои чувства са просто от 
разсеяност: продължавам да забравям
да пусна щорите“

И после, улиците. На София, разбира се. Наизустената ми, обичната ми София, която с всяка година все повече се слива с кожата ми и все по-трудно е разкъсването на прегръдката ни. София, която ми люлее и стъпките, и любовите, и изгубванията:
„а улиците бяха остриета, които
едно по едно ни пронизваха – 
бяха едни и същи всяка нощ и ние
знаехме наизуст
всяка капка от кръвта си, полепнала по тях“

Връстници сме с Димитър Ганев. В една точка се намираме, ранните двайсет години. Знаците ни за възприемане на света са еднакви. Затова ми е близка тази тъничка стихосбирка. 

Има си недостатъците. Да. Разпръснати тук-там клишетата на младите, които тъкмо се откриваме, които откриваме обичта си, които тъкмо сме се споделили (с някого, с град, със сезон) и които тъкмо се учим да бягаме, защото „ще те имам завинаги чрез/всички останали“. Но това са мили клишета. Подреждаме си дните. Подреждаме си срещите. И всичко е така наивно повтаряемо и общо, че е красиво. 

Май това е „Никол слиза по стълбите“ – движение. Забързано, забързано движение. На двайсет тичаш. 

А стихотворението, което отключва всички четирийсетина страници, подарявам накрая. 

Апартаментът й е четири етажа
над паметника "Левски" и когато заспивам, от
дясната ми страна ляга "Александър Невски", а 
от лявата - тя. Спя между двете най-хубави гледки
в този мъртъв град, а скелетът 
на нощта лежи натрошен в краката ми. Преди да
затворя очи, се обръщам към храм-паметника: 
"Независимо колко златни зъба имаш 
в устата, не си по-вечен от това."


Tomorrow must be more
Drink more dreams more bed more drugs
More lust more lies more head more love
More fear more fun more pain more flesh
More stars more smiles more fame more sex

четвъртък, 18 декември 2014 г.

"Отклонение" - Блага Димитрова (споделя Теди)

Терминал 1 на софийското летище.

В два през нощта съм там. Времето е друго, средата на 60-те, и съм допусната неудобно близо в точката на среща и разминаване между двама души. Отклонението, което правят от пътя си, намира своя завършек на самолетната писта.

В четири сутринта съм там, отново. Този път без да се отклонявам от собственото си време. 2014г. е, а аз и стар приятел бягаме от декемврийска София и ежедневни задължения. Съзнанието ми, гладно за сън, възприема света с по няколко секунди закъснение. И почти мога да видя Боян и Неда ей тук, край мен. Прочетено и реално са се втъкали едно в друго, завършени.

Поезия на (случайната) симетрия, която толкова подхожда на първата ми среща с Блага Димитрова.
* * *


„Отклонение“ е роман за любовта и разминаването. Кратък, бърз, побиращ един само ден в себе си – и един спомен. Боян и Неда ще се срещнат в задушен летен следобед по пътя за София. Седемнайсет години след като са се обичали.

„Отклонение“ обаче е и рисунка на епохи. Там е София в средата на 40-те – тъкмо отърсила се от бомбардировките и скочила в гоненето на нов строй, задушена в митинги и речи, в граденето на „светло бъдеще“. Там е България през 60-те, развитият социализъм. Без поучения, но с деликатна ирония, която е всъщност смелост (предвид факта кога е писан романът).

Проза е това, поне официално. Но всяка дума на Блага влиза в съзнанието като чиста поезия. Един български език мек и сладък, докосван внимателно и обичан видимо, изчистен и танцуващ. Език, който сякаш днес е избягал от книгите ни.

Подробностите на историята не са важните. Имаме двама студенти, „нарушители на стила на епохата“, които решават да прекарат заедно десет дни на едно малко софийско таванче. Десет дни, за да се излекуват от взаимната си тръпка, защото нали е времето, в което: „Тогава нищо не можеше да остане скрито-покрито. Живеехме на групи. (…) Гласно мислехме. В общ ритъм бързахме.“ Времето, в което личната любов е някак срамна и трябва да бъде премахната или поне подредена в точни граници.

Не-да-не-да-да-не. Неда. Тя разказва. Обръща се винаги, неизменно към Боян. Като едно дълго писмо. А на мен ми е свито, неудобно някак да гледам любовта им и (не)случването й на сантиметри от хванатите им ръце, от голите им прегръдки, да ме нападат мислите им и неизговореното, да дишам въздуха на таванчето им, на разрушеното стълбище в разпадащата се бомбардирана сграда, която е техен дом. Твърде реално е всичко, почти мога да докосна люляците, които са натопили в гилза на пода – ех, това нелогично, следвоенно, сюрреално време, в което се разхождат те, в което ме допускат. Където властва „ДРУГАРСКИ СЪД – ПОДАДЕНИ РЪЦЕ ЗА ПОМОЩ“, а ръцете всъщност разкъсват най-жестоко. Защото епохата е разрешавала дори и най-интимните чувства да бъдат съдени, анализирани, изнудвани.
* * *
„Казват, че припомнянето е измисляне на миналото.“ И в „Отклонение“ най-важното е запазването на спомена, повторното му изживяване, дорисуването му. Парещият августовски ден и споделеният път към София на двама възрастни с коренно различни професии, избори, семейства отключва мига, а от неговия пристъп Боян и Неда се подмладяват.
Имам страст към истории за разминаване. Към недоизживени любови. Сбъдването е проза, едно сигурно изчерпване, докато в „паметта има винаги тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.“  Но се влюбвам в „Отклонение“ не заради буквалната история за среща и неслучване. Блага Димитрова се оказва близка ми с улавянето на универсалното чувство за мека носталгия по времето въобще, с даването на отговор как се бори времето. „Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете. Думите са времето, което ние владеем.“

Обичам я и заради факта, че ме чете по начин, който малко писатели умеят. Изживявам онова най-прекрасно чувство да кръстосвам една история, чиито думи ме разлистват на свой ред. Плашещо е, защото ме оголва. Преброжда ми копнежите и търсенията: „Понякога в тебе започва да вие вълчи глад по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа треска. А то е човешка носталгия по родния собствен образ. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не нови впечатления, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си.“  Дълбоко вкоренен ми е този глад към бягства и изгубване. Храня се от него. Нося в гърдите си една разкъсаност, според която домът никога не е достатъчен, а намирането е само в пътуване, в споделяне. И затова симетрията да завърша книгата именно преди поредно лично изгубване далеч от наизустената София, я прави така важна ми, зазижда я в гърдите ми. Защото: „ понякога така ти се иска да станеш друг, да се родиш сам от себе си наново, да отречеш целия си досегашен път и да започнеш отначало. Да опиташ поне. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш сам на себе си.“
* * *
Летището е краят и началото.
„Летището е винаги ветровито. Най-откритото място на земята. Заминаване и пристигане. Изпращане и очакване. Най-силните ветрове на планетата. Те никога няма да утихнат. Гледам пистата. Днешното отклонение от пътя е водело дотук, до тая открита за всички ветрове пустота. Всъщност срещата ни не се е състояла. И тогава, преди 17 години, и сега. Все принадлежахме на нещо друго.“

С думите на Блага още танцуващи из съзнанието ми, се оставям и аз на ветровете. Докато съм на път дори ще изживея една несъстояла се, невъзможна среща. От онези, в които се откривате за миг с някого и веднага се пускате. Това е най-красивото – необходимостта да се пуснете един друг без да сте се имали. Но пък сте се разпознали.

„Отклонение“ на Блага Димитрова е за разпознаването. 



събота, 6 декември 2014 г.

"Малка звезда" (Йон Айвиде Линдквист) - споделя Теди

Чета тази книга все облечена в огромен пуловер, свита в леглото, докато стаята ми се осветява от бели коледни лампички. Уютно е, както само през декември може да бъде. От томчето четиристотин страници обаче лъха на Швеция. Не онази топла, мила, шарена Швеция, която познавам от любимата Астрид Линдгрен, а една остра и хапеща.



Началото на „Малка звезда“ напомня за „Звездното дете“ на Оскар Уайлд. Ленарт намира красиво малко бебе, изоставено в горите. Прибира го у дома, за да го отгледа заедно с жена си Лайла. И приказната нишка ще върви до самия край. Болна приказност обаче.
Ленарт и Лайла са залезли естрадни звезди от времето на АББА. Музиката е захапала здраво цялата книга. Бебето е момиченце, надарено с чуден глас и златни коси. Двамата ще го отгледат в мазето, за да не разбере никой и да не им бъде отнето. За Мъничка, както я наричат, ще знае само порасналия им син Джери. И всичко ще върви мирно и спокойно до момента, в който Ленарт и Лайла бъдат убити жестоко в собствения им дом.

Под първичната схема на думите обаче има още много. Защото Ленарт и Лайла са с брак, в който дълго е властвало насилието. Защото Джери, който на петнайсет е влюбен в китарата и Боуи, изживява своя личен срив на младостта и неразбирането и никога не излиза от него – търсейки утеха в разрушението. Защото Мъничка (или Терез, както ще я кръсти Джери) под сладкото си бебешко лице крие толкова стаен ужас, че всяка страница носи особен дискомфорт, необозначен.

Именно във внушаването на дискомфорт е силата на Линдквист. Умее го, прекалено добре. Книгата е подробна и конкретна до умора, в духа на постмодерните романи. Най-въздействащите сцени са онези ежедневните, тихите, на пръв поглед незначителните, в които обаче един жест, една думичка са достатъчни да влеят в подсъзнанието чувство за разкъсаност. Неприятно ти е, а не можеш да посочиш точно защо и това е най-страшното.

Паралелно с историята на Терез започва и друга. Тереса е неина връстничка, растяща в обикновено шведско семейство. Двете момичета са противоположни – но ще се открият една друга (и откриването ще е заради музиката), за да се получи това: „Имало едно време две момичета в метрото. Те били тъй различни, колкото изобщо могат да бъдат две момичета. Едното момиче било прекрасно като елф, ала било безпощадна убийца. Другото момиче приличало на трол, но било страхливо като мишле.“

Историята на Тереса е история на разкъсаното порастване. На отритването и самоотритването от света. Четиринайсет, уж най-сладката възраст, е нарисувана от Линдквист счупена, каквато много по-често е. Има тъга, „муминтролска тъга“, топла и мека, която пробожда гърдите красиво и която е всъщност едно от рядко назоваваните богатства на младостта. Има и противоположното на здравословната меланхолия, има болест -  изяждаща депресия, а описанието на действието на лекарствата хваща здраво: „Представяше си перка на мотор, как се върти и подкастря всичко излишно от регистъра на чувствата й. Короната и корените. Оставаше само студено стъбло, по което да се плъзгаш.“

 Вмъкването на Йон Линдквист под кожата на момичета тийнейджърки е прекалено правдиво и „Малка звезда“ ме спечелва именно с тази си част. Сблъсъкът малки-големи, деца и възрастни, деца и деца е истинският гръбнак на книгата, въпреки че романът до самия си край остава заключен в границите на жанра си.

Литература на ужасите. Някога, когато самата аз бях на четиринайсет, встъпих в границите й, хваната за ръка от Стивън Кинг. Претръпнала съм на чистия ужас, на романова кръв и жестокост. Истински ценното за мен, така, както го умее именно Кинг, е тъничкия психологизъм, плътността на героите и ежедневието на чувствата им. Линдквист напомня за това. Но за мен не стига майсторството на Кинг – или може би характерната скандинавска студенина слага невидима преграда между читателя и героите.

„Малка звезда“ излъчва на талази и музика. И естрада, и смешни поп хитове, но и Боуи, Депеш Мод, Мориси, имена, които ми късат сърцето по най-прекрасния начин. Ключовият момент в цялата история ще се случи на Thank you for the music на АББА и иронията ще е целена. Но дори и музиката е поставена някак зад стъкло.
Ужасът при Линдквист достига кулминацията си в кръв. Свръхестествено няма. Приказни са само гласът на Терез и русата й красота.


Смисълът е в изгубването на детската невинност и това е красивото на тази книга. Смисълът е в постепенното формиране на глутницата, на групичка от четиринайсет момичета: „Обединяваше ги общ знаменател, но вероятно само Тереса го долавяше: мирисът на момичетата. Всички миришеха сходно. Почти никое не ползваше парфюм, а които го ползваха, бяха пестеливи. Но мирисът бе общото, а това, което се криеше зад него – Страхът.“ Четиринайсет момичета, които ще преодолеят страха си, прераждайки се чрез мрак. Болезнено е до крайност. Но шокът от жестокостта и строшените кости е преднамерен и с това всъщност намаля силата на книгата. Ценността й остава в неясния дискомфорт на чувството за изгубеност. Жанрът единствено я спъва със задълженията си.

* * *
("goodbye, love")