понеделник, 25 май 2015 г.

"сърцето ти нося(в сърцето си го нося)" - е.е. къмингс (споделя Теди)

От години искам да изрисувам кожата си с татуировка. Знам чии думи имам необходимост да нося по себе си, но изчаквам. Изчаквам ги да се преобразят на рисунка (защото истинското изкуство на татуирането е именно рисуването, не писането на текст). Изчаквам среща с едно по-зряло момиче, може би.

е.е. къмингс. Негови са думите, които бих приела върху себе си. Поетът, който настоява да изписваме името му с малки букви. Гласът, който рисува по страниците без да признава препинателни знаци, подскачащ в свой собствен танц на форматирането, криещ се и разкриващ се зад скоби и накъсаност, и о, „и най-дребният твой жест обгръща ме някак/или не издържа на допир, така чуплива е близостта му“.



Когато съм влюбена, собствените ми думи се разбягват. Имам сили само да се повдигна на пръсти при целувка. А къмингс е една от големите ми любови – и единственият, чието захапване бих носила на шията си без желание за сбогуване. Затова, простете, ще оставя този текст да тича както му скимне, рошав. Твърде обичам.

Срещнах го в оригинал преди години, тъкмо започнала да живея сама. В един дом, в който мебели  почти нямаше, гардеробът беше празен, не бях пренесла книгите си. Дом-свобода. Намери ме стихотворение (“let it go”), което да се превърне в лична мантра. Изрисува се почти наизуст в съзнанието ми. Особен, никога преди несрещан ритъм. Разполовени думи. Липса на логика, която се оказва единствената възможна адекватност. Вярвала съм, че е невъзможно тези парчета разкошно счупено слово да се преведат на роден език, без да се нащърбят жестоко. Убеждавала съм се в това – една пролет намерих на сергия за стари книги малко опърпано книжле, издадено през 90-те, в което сякаш не къмингс говореше - къмингс куцаше. Преводът на Манол Пейков в новото издание обаче ми доказва друго. Не знам как, не мога да си представя как, но звученето е запазено изцяло. Тичането през точки и запетаи, бунтът срещу границите, танцът на буквите – там са. Та дори малко ревнувам – къмингс ми е толкова личен, как чудно би било ако сама умеех да го прегърна така в съзнанието си, че да го претворя на български.

остави да тръгват – пре
кършени думи нарушени
обети и клетви
разцепени и надлъж и
нашира – остави ги да тръгват те
са клети да
                      тръгнат

остави ги да тръгват – лъж
ливците предани и фалшиви
те честни приятели
и двойни и
ничии – трябва да ги оставиш те
са родени
                  да тръгнат

нека всичко да тръгва – го
лямото малкото усредненото
високо по-голямо и всъщност
най-голямото както и
всички други неща – нека тръгва си
всичко
мила
         виж пристига любов


Хубаво е да държа в ръце тази книга. Твърдата корица. Плътната хартията. Да прокарвам пръсти, почти сякаш фетиш, над думите и картините. О, картините. Люба Халева отдавна ми е любимка с начина, по който твори. И докато от толкова, толкова време люлея безплодно в съзнанието си питанката как ли би изглеждал къмингс в цветове, тя е успяла да отговори по най-чудесния начин сякаш без усилие. Текст и илюстрации се свързват в баланс, който преди съм срещала само в „Изплези си езика“ на Ма Дзиен (да, пак нейни рисунки). Здрава прегръдка на слово и образ.  




Разпознавам, че обичам, по това колко много искам да препрочитам (дали човек, дали книга, дали музика – все е препрочитане). По желанието да знам наизуст и да приема в себе си („сърцето ти нося(в сърцето си го нося“, нали така). И сега, точно по този начин, ми доставя удоволствие да вкусвам думите на къмингс – облечени в български дрехи. Да ги изговарям на глас дори, да ги усещам върху устните си. Да ги преписвам, за да опитам какво е да излизат изпод моите ръце. къмингс не обещава, а аз от обещания бягам – затова ни е лесно да си се случим. къмингс знае:

функция на любовта е да твори непознатост

(познатото е обезжелано; а любовта е желание цялата)
макар да живеем наопаки, неповторимото го души еднаквост“

къмингс може и да спъне в точките и запетаите си или да приласкае. Книга, която може да се чете всякак. С граници и без, поред и разбъркано, да се изпие наведнъж или да се подарява по едно стихотворение през ден, като спасение.

Накрая, признавам, липсваше ми един единствен текст. И нямам търпение да го видя в следващия том, да се запозная с пресътворяването му на нашия език.
И с него именно (не) приключвам. Четенето е общуване.
А къмингс е един от най-интимните гласове, които съм познала досега. Концентрирана точка чувственост.

i like my body when it is with your
body. It is so quite new a thing.
Muscles better and nerves more.
i like your body. i like what it does,
i like its hows. i like to feel the spine
of your body and its bones,and the trembling
-firm-smooth ness and which i will
again and again and again
kiss, i like kissing this and that of you,
i like, slowly stroking the,shocking fuzz
of your electric furr,and what-is-it comes
over parting flesh….And eyes big love-crumbs,

and possibly i like the thrill

of under me you so quite new


Музиката:

неделя, 24 май 2015 г.

"На юг от границата, на запад от слънцето" - Харуки Мураками (споделя Теди)

Имам си малък пантеон от книги. Няколко заглавия, които съм прочела на 15-16, приела съм за свои във всеки един смисъл и оттогава, вече седем-осем години, ги препоръчвам безусловно на всеки нов човек в живота ми. Препоръката обикновено е колкото за хубав роман, толкова и визитна картичка. С тези заглавия споделям себе си. „Полубрат“ на Кристенсен е такава книга. Някои от романите на Харуки Мураками – също. 

Обаче. Седем-осем години не са малко време. В един момент осъзнавам, че заявявам определни текстове като част от мен ей така, на доверие. Без да помня кое конкретно в тях обичам, помнейки само усещането, което са викали в ученичката Лалова.

И с любопитство (но и страх – колко хора съм запознавала със себе си чрез тия книги, какъв ли образ са си открили там!), започвам да ги препрочитам. Четене на два пласта се получава – веднъж чета себе си, втори път – романа. Здрависвам се с едно 15-годишно момиче. Сравнявам споменът за четенето тогава, дните тогава и търсенията тогава с това, което е сега.

* * *
„На юг от границата, на запад от слънцето“ е първият роман на Мураками, който разтворих някога. И този, който ме влюби в него. Помня меката тъга вътре, малкото герои, плочата на Нат Кинг Коул с нащърбения звук, която се въртеше из страниците като вечен мотив. История беше за недослучване, за детска обич, за тъмнина, от онази изначалната, дето си носим.

Всичко това ме чака сега, при препрочитането.
Хаджиме, главният герой, типичният герой на Мураками. Интроверт, изгубен в рутината на дните си, завил се с музика и книги. Егоист. И изпълнен с липси и думи. Хаджиме, който на дванайсет ще обича, без да знае, Шимамото – единственото момиче, подобно на него; ще я срещне след двайсет и пет години (вече женен и с две дъщери) и книгата ще е концентрираната точка чувство от тяхното разпознаване и разминаване. „Сякаш се любеше не с мен, а със самото време.“



На петнайсет заобичах тази книга, защото намирах за пръв път изразено в нея онова, което японците наричат с чудния израз mono no aware. Усещането за непостоянността на нещата, нежната тъга по мимолетността като единствена форма на реалност. Сладка болка е това. Личен порок за мен.

Заобичах я заради самия начин на писане. Хем най-обикновен, хем сякаш Мураками рисува времето (и сам го е описал най-добре, в един простичък епизод: „Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си. Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си. Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време.“). Извезана мрежа от думи, която, особено когато едва си започнал да живееш и да търсиш имена за чувствата, особеностите и характера си, така лесно те улавя.

Книгата е със заглавие-двоен код. „На юг от границата“ е именно песента на Нат Кинг Коул, която Шимамото и Хаджиме слушат като деца. Техният символ, ключът към детството, запознанството, обичта им. „На запад от слънцето“ е свързано със сибирската треска, за която възрастната вече Шимамото разказва: „Опитай се да си представиш следното: ти си селяни и живееш сам в сибирската тайга. Ден след ден превиваш гръб над ралото, разораваш нивите с под на челото. Наоколо, докъдето ти стига погледът, няма нищо. Накъдето и да се обърнеш,виждаш само хоризонта – на север, на изток, на юг, на запад – все същото. И нищо друго. Сутрин слънцето изгрява и ти отиваш да работиш на полето. Когато застане над главата ти, значи е дошло време за обяд. Щом започне да клони към залез, се връщаш у дома да спиш. (…) Всеки ден виждаш как слънцето изгрява от изток, изминава своя път по небето, после залязва на запад и нещо в теб се прекършва и умира. Захвърляш плуга и с празна от мисли глава тръгваш на запад. На запад от слънцето. Вървиш ден след ден като луд – не ядеш, не пиеш, докато не паднеш мъртъв на земята. Това е сибирска треска.“

И Хаджиме, и Шимамото (и аз, пък и всъщност кой ли не) страдаме понякога точно от това. Сибирска треска. Невъзможността да свикнеш с повторението. Желанието за безумно бягство от сигурния ход. Изгубване – светло, на юг от границата, или тъмно, на запад от слънцето. Жестока болест е това.

Но въпреки всичко мое в тази книга, този път тя ми се оказва недостатъчна. Героите са само щрихи на голямата история за младостта и липсите, която Мураками все разказва – и го прави много по-добре в други свои текстове („Норвежка гора“ или „Спутник, моя любов“, например). Няма развитие, липсва плътност. Не ме храни. Макар да има друго: „Границата между реалното и света на мечтите винаги ми се е струвала размита (…)“ –а това е именно разказ за скъсаните граници, при който неконкретността може да бъде донякъде простена.

Пораснала съм. Надраснала съм някои от символите си. Някога буквално се откривах в Хаджиме (или мечтаех да се влюбя в някой Хаджиме). Сега приласквам своето mono no aware, уловено от Мураками, но Хаджиме отблъсква. Не е това вече книгата, която ще мога да казвам, че е (напълно) мен и да връчвам в ръцете на хората, които искат (и искам) да ме опознаят.
И все пак, вътре продължават да живеят щрихите на петнайсетгодишното момиче, което съм била. Книга-кехлибар. Книга-основа. Книга-начало. (А Хаджиме значи именно „начало“ на японски) С нея някога Мураками ми е дал думите, с които да наричам някои свои пъзели - и оттам съм се наредила по един начин, в едно конкретно време и пространство.

А накрая има един цитат, който не ще престане да е плашещо личен:
„Винаги ме е теглило към нови места, искало ми се е да започна нов живот, да се променя. Правил съм много опити в тази посока. Мисля, че това е личностното ми израстване. Като се опитвах да стана друг, надявах се да се избавя от всичко, което съм бил дотогава. Не на шега вярвах, че мога да избягам от себе си, стига да се постарая. Но все не успявах. Каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същият. Не ми достигаше нещо – и сега не ми достига. Все същото, което ми липсва, ме измъчва с ненаситен глад, разпалва в мен неутолима жажда. Защото в известен смисъл тази липса съм самият аз.

„На юг от границата, на запад от слънцето“ въобще не е любовна история. Това е история за тъмното в гърдите и за липсите, които си носим по рождение. Липсите, които раждат поезия и които са нас. И които се побират в пукнатините на плоча с любима песен, но които не бива никога да се бъркат с обич, да се утешават с обич, нито пък да се загръщат в обещания. 
Малко особено е може би да се каже така, но „На юг от границата, на запад от слънцето“ е история за егоизма.

(А понякога съм сигурна, че Шимамото е гранична. Полуизмислена. Неслучена не просто, защото има разминаване, а защото Хаджиме е от онзи тип хора, които търсят да се влюбят в себе си. Но това е Мураками – всичко и нищо е възможно.

Затова, напук на музиката в книгата - толкова много красив джаз!, песента днес е): 











понеделник, 4 май 2015 г.

"Белканто" - Ан Патчет (споделя Теди)

„Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна. Но не само че всички бяха убедени в целувката, но и твърдяха, че могат да определят вида й: била напориста и страстна и съвсем я изненадала. Всички бяха приковали погледи в нея, когато лампите изгаснаха. Продължаваха да ръкопляскат, на крака, все още погълнати от еуфорията на движението на ръцете, с вдигнати лакти. Нито един не почувства и грам умора. (…) Би ли я целунал така, ако в стаята беше светло? Било ли е съзнанието му тъй изпълнено с нея, та в мига на затъмнението да посегне към нея, толкова бърза ли бе мисълта му? Или пък беше заради това, че те също я искаха, всички мъже и жени в стаята, затова колективно си го въобразиха?“




Така започва „Белканто“.

Заради този цитат, прочетен на крак в една софийска книжарница, докато отвън се чуваха минаващите трамваи, пожелах този роман. Да го изчета или пък да се влюбя в него, все тая. И пак този цитат съдържа в себе си и красотата, и недостатъците на книгата.
Ан Патчет взима в ръце прочутата Заложническа криза в японското посолство в Перу от 1996г. и прекроява реалността в една история не само за Стокхолмския синдром, но и за изкуството, музиката, любовта. Прекроява я фино и умело, прекалено умело.

Тържество по случай 53-ия рожден ден на Кацуми Хосокава, важен японски бизнесмен. Домът на вицепрезидента на неназована южноамериканска държава. Поканена е специално да пее известното оперно сопрано Роксан Кос. Голямата любов на господин Хосокава е именно операта, нищо друго. И само операта е в състояние да го изкуши да присъства. В секундата, в която изпълнението приключва, светлините изгасват, за да се случи една дълго чакана целувка и за да бъде превзета къщата от осемнайсет терористи, борещи се за справедливост. Трима генерали, всеки със своите особености, и петнайсет въоръжени тийнейджъри, още деца – сред тях дори и две момичета. Целта е отвличането на президента на забравената от бога страна. Но президента го няма. И следва импровизирането задържане на над сто заложници.

Кризата продължава над четири месеца. Между затворници и терористи се случва сближаване. Кръв не е пролята нито веднъж, но има смърт, ненавременна, неочаквана, болна. Смърт от любов, буквално. Исканията стават все по-безумни. Насреща правителството мълчи. Реалността се изкривява, животът се концентрира в огромния хол на вицепрезидента, времето губи границите си между стените.

Стилът на Патчет е кристален. Всяка дума е внимателно избирана, шлифована, съчетана по цвят и вкус с останалите. Всеки жест, герой, действие са подреждани старателно. Няма поет нито един риск, а аз се влюбвам в рискове. Перфектността може да отблъсне. (Оейзис са го казали отдавна: „True perfection has to be imperfect“)

И парадоксално, книга, посветена на сближаването, при четене се оказва хладна. Героите остават добре шлифовани образи без плът. Вдъхновението е минимално.
А именно вдъхновението е основната тема. Преклонението пред операта, музиката като любов, като общ път за свързване на личности с противоположни характери, истории и разбирания. Преклонението и пред женствеността – Роксан Кос въплъщава платоничните желания на всички участници (макар накрая само един да я има изцяло). Изящният език, изящността на самата атмосфера – заложници, терористи, всички смирени и безпрекословно влюбени в една идея, лишава романа от искреност. Обичам да чета за музика (макар и, признавам, да нямам в настоящия момент сетивата за пълното изгубване в операта), да се давя в красиви думи и литературно-изваяни образи. Но сякаш бих приела книгата много по-лично (и бих я помнила много по-дълго), ако не любовта беше в основата ѝ. Поне не тази особена, прекалено възвишена, далечна любов. Любов-изкуство, любов-музика, където двойките които ще се обичат и изгубят са толкова идеални и така предвидими от самото начало. Драмата на обикновеното сближаване ми е много по-интересна – сближаването не на мъж и жена, а на човек и човек, на приятел и приятел. (Обаче това би било една друга история, не историята на Патчет, нито нейната цел.)

Един роман, изографисан с такова старание, разбира се, че все пак има с какво да ме привърже към своя разказ. Прави го с пукнатините си. С това, че дава най-милото, най-човешки точното определение за влюбване: „Изглеждаше толкова просто да стигнат дотук, такова великолепно облекчение (…).“  Да, облекчение. Не най-поетичната дума, но най-правилно отразяващата онова чувство на първото осъзнаване, че човекът отсреща е любим. Мирно ти е вече, спокойно ти е, намерили сте се. Можеш да си поемеш дъх след първата целувка.

Има и още тънки нишки, които ме оплитат в книгата. Руснакът Фьодоров с неговото обяснение в любов към Роксан. Големият като мечка мъж, вечно пушещ, който споделя обичта си през разказ за стария албум с репродукции на баба му и приключва с „Защо да не ви дам онова, което си е ваше?“ без да очаква и без да иска взаимност, която знае че няма как да получи. „Не става дума изобщо за това кой на кого е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. Дали бих бил доволен, ако също кажете, че ме обичате? Че това, което бихте желали всъщност, е да дойдете в Русия и да живеете с министъра на търговията, да ходите по официални вечери, да си пиете кафето в леглото му? Привлекателна мисъл, определено, но съпругата ми няма да бъде доволна. Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка.“

И накрая, заобичвам представата за какофонията от езици в онзи дом, където пленници и терористи споделят седмици наред заедно. Испански, английски, японски, руски, френски и т.н., и т.н. Това, точно това преплитане на светове, думи, губене в превода, стени от звуци и мостове от жестове, ме привлича най-силно.

Епилогът на книгата обаче ми се иска да го нямаше. Заради неговата ненужност и насиленост, заради желанието да върже една поетично-извратена панделка на цялата трагедия, бих ударила шамар на „Белканто“, ако беше мъж.

Пък книгите, така или иначе, са си хора за влюбване, разлюбване и удряне на шамари. Понякога.


Музиката: 


(операта не е моята музикална любов, но пък това слушах прекалено, докато опознавах "Белканто"; а един неочакван герой свири именно Сати сред страниците на романа)