сряда, 22 юли 2015 г.

"Седем добри години" - Етгар Керет (споделя Теди)

Първа моя среща с Етгар Керет.
Избрах си точно тази книга заради случайно хванато интервю с него по БНР. Засичам го от момента, в който той на сладкия си английски обяснява как никога не е вярвал в биографичното писане; че за него въображението е най-важното в литературата. Признава си, че нито веднъж не е посягал да прочете нечий мемоар. Пък аз съм точно обратното – винаги съм обичала да чета биографии, ако ще това да е форма на особен вид воайорство. Любопитно ми става какво ще открия при запознанство с писател, който тъкмо си е позволил да пристъпи в пространство на лично оголване и интимност.

И Керет ме очарова. Това е точната дума. Очарова по онзи начин, по който само определени събеседници имат таланта да го сторят на живо, с присъствие, думи и движение – пък го прави през хартията, чрез някакви си стотина страници фейлетони.

Първоначално очаквам друго. Незапозната със стила му, търся директна драма и лечебно пускане на кръв. Обаче той не го прави. Не се вкопчва със зъби в собствените си болки, радости и ежедневие. Някак през смешки (пък дори и някои от тях предвидими), чрез най-мил хумор и под формата на чудно ритмичен минимализъм успява да е много по-искрен и да каже много повече, отколкото с изсипване на каша от сериозна меланхолия, както се изкушават толкова други.

Седем години. От раждането на сина му Лев до смъртта на баща му Ефраим. Поканени сме да надникнем у дома му и в пътуванията му, но винаги в едни здравословни граници. Прекрасно е как се усеща едно огромно уважение към съпругата, детето им, родителите, близките. В нито един миг не влиза в обяснения за любовта си към всички тях, не си позволява заиграване с интимното  помежду им отвъд достойната граница, шегува се с привичките им, но през цялото време дивата му обич към тях пулсира по редовете.
Разказите понякога са почти анекдоти, друг път- скици ежедневие. И сред тях е въртележка – има ги бомбените атаки над Израел, има абсурда, до който понякога стигаме всички в опита си да опазим здравия си разум при изключителни обстоятелства, има тънка, деликатна, разсмиваща – и невероятна! критика към политики, рутина, страхове.  Има самоирония, която така ценя. И една много сладка, почти детска, но всъщност и много мъжка сърдечност – към света, към споделянето, към хората край него.



Портретите, които рисува на своите брат и сестра в „Идолопоклонничество“  и „Непрежалимата ми кака“ са ми особено любими. По-големият брат, минал през толкова метаморфози – отличникът, взимащ две години за една, изпълнителното в религиозно училище, тийнеджърът-студент, живеещ с 24-годишна мацка, войникът в Ливан, IT-специалистът, пренесъл се със съпругата си в Ливан… По-големият брат, винаги възхищение и идеал за малкия Етгар. И сестра им, посветила се на религията, спазваща всички правила на канона; каката, на която е забранено да чете творчеството на Етгар, защото е против вярванията й. „Фактът, че собствената ми сестра никога няма да прочете мой разказ ме натъжава, защо да се лъжем, но пък фактът, че аз не спазвам Шабат и кашерните предписания натъжава нея много повече“, ни казва Керет, и хем е лесно да се усети колко му е мъчно, хем пък е толкова хубаво да се види това най-човешко приемане на нещата. Той е атеист, сестра му – набожна до болка. Няма значение.

Ами малките случки със сина му? Порастването на едно момченце се случва през прехвърчането на страниците и заедно с него ей ги и дните на родител в Израел. Обсъжданията на майките край детската площадка дали биха изпратили синовете си войници, когато пораснат. Бомбената тревога, която не е изненада да завари едно младо семейство на магистралата (пък начина, по който Едгар ще обясни на малкия Лев защо трябва да легнат край колата така ще ми напомни за онзи смях през сълзи при всяко гледане на „Животът е прекрасен“ на Бенини). Или онзи разказ, който започва със „Синът ми Лев се оплаква, че не ме е виждал да плача“

А родителите на Етгар? Чудната, безумна история на тяхното запознанство в „Любов от първо уиски“. Веселостта на дядо Ефраим, начинът, по който посреща диагнозата рак. Детството на майката на Керет по време на Холокоста, загубата на родната Полша. Същата Полша, която един ден Етгар ще преоткрие, която ще дреме някак у него, в която ще си построи една приказна малка къща – най-малката възможна, в процепа между две сгради, за да открие как несъзнателно казва „У нас, във Варшава“. И думите на баба Керет, след като прочита първите му разкази в превод на полски: „Ти не си никакъв израелски писател. Ти си полски писател в изгнание.“



В края на книгата разбирам защо самият Етгар Керет не желае сборникът да бъде публикуван в Израел. Той говори за улицата си, за познати лица, за съседите и таксиджиите, за справянето със смъртта на баща си, за спонтанния аборт на обичната си съпруга Шира Гефен – и макар да го прави толкова талантливо, че в нито един миг не се чувствам като неканен гост, то естествен е неговият отказ хората, с които се разминава всеки ден, да знаят картографията на дните му. Но пък споделя с целия останал свят. Най-щедро. През смях, ама така, че после да се чудиш защо ти е мъчно. Все пак на няколко пъти сякаш долавям отглас от въображението му в историите, хич не е чиста документалност всеки текст - но Шира му го казва най-точно: "Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно. Нали така правят писателите?"

Иде ми да кажа само едно: „Благодаря, Етгар“. Но той сега си е вече у дома (след като бе в София за представянето на книгата, което пропуснах болна). Та остава само да чакам да пише още, да пише много, да публикува – и пак да дойде. Пък ако имам късмет - да му стисна ръката.


А междувременно – благодаря на Мария Варзоновцева – за превода. На Люба Халева – за корицата (как всеки път уцелва най-точния нерв на текстовете, които илюстрира! Смесицата от абсурд и приказка, и чудна ирония, която е така характерна за разказите на Керет, се е настанила най-уютно в безумно гледащата котка). И на Нева Мичева – за редакцията и на „Седем добри години“, и на цялата поредица „Кратки разкази завинаги“. 

* * *

Музиката:


(Защото Бейрут са слънце. И Керет е слънце.)


неделя, 19 юли 2015 г.

"Фрагменти на любовния дискурс" - Ролан Барт (споделя Теди)

Тази книга е специална наслада. Изследване на любовта чрез езика, опит да се осмисли едно чувство през думите, но и анализ на самия любовен дискурс. Чиста семиотика, наред с това обаче и вид поезия на интелекта. 


Разбира се, своеобразният речник на емоциите, който Барт съставя, не е валиден в целостта си за всеки, не всеки може да се разпознае в пъзелите на текста. Може би защото в рамките на един особено построен научен труд, сред преплитането на препратки към Фройд, Гьоте, Платон, Шуберт, Пруст, Уиникът и още, и още… (наистина е специална наслада, както казах!) Барт картографира и се сдобрява със свои лични истории. Така го усещам поне. Преобладаващите образи са на любовта в момента преди двама души да се съберат и на несподелената любов. Много по-малко пространство е дадено на сбъднатата обич. 

Но текстът е откровение, подредено на много пластове. Ритъмът му отеква сериозно. И за пълно удоволствие изисква както голяма обща култура, така и чисто житейски опит. Ще препрочитам множество пъти, като желанието ми е това да се случва през големи отрязъци от време, нещо от порядъка на десетина години. Тепърва имам сама да избродя още много от авторите, с които диалогизира Барт. Тепърва имам и да науча що е то зряла обич и доверие. Любопитно ми е какви пътища из книгата ще си намери жената, която ще бъда на трийсет, на четирийсет, на петдесет. 

Сладкото (в буквалния смисъл) е, че „Фрагментите“ позволяват и една съвсем прохождаща младост да ги издигне в култ. По начина, по който го правеше Маделин Хана в „Брачната фабула“ на Юдженидис. С онзи малко суетен възторг, който ни кара в ранните си двайсет наивно да се самоопределяме през любимите си книги. 

P.S. Този цитат (от многото)!
"Езикът е кожа: отърквам моя език о другия. Сякаш вместо пръсти имам думи или имам пръсти в края на думите. Езикът ми трепери от възбуда. Вълнението идва от двоен контакт: от една страна активността на дискурса идва да открие дискретното, опосредствано едно-единствено означание, което е "желая те", и го освобождава, подхранва, разклонява, взривява (езикът изпитва удоволствие сам да се опипва); от друга страна оплитам другия в моите думи, галя го, леко го докосвам, поддържам това докосване, давам от себе си всичко, за да продължа коментара, на който подчинявам връзката." 


И понеже няма споделяне за книга тук без музика:


понеделник, 13 юли 2015 г.

"Куфарът на брат ми" (споделя Теди)

Все за път говоря. Все скитническа треска ми е на езика. А когато бях на осемнайсет и, като при повечето деца от моето поколение, за пръв път пред мен застана изборът дали да замина или да остана, не тръгнах. Понякога се учудвам дори, че тайничко не прехвърлям по-често наум как биха изглеждали дните ми, ако в края на август 2011г. се бях качила на самолета за Шотландия. Но то е невъзможно за измисляне. И е жестока мисъл спрямо всичко вече изживяно тук – да го видя как се разпада на прах, никога неродено в тази си форма. 

Не съм съжалявала. Тогава не бях готова. Дадох си възможността първо да видя, вече извън границите на ученичеството, що значи опитомяване на София и другите мои градове Тук (мои в смисъл не на притежание, а на места,  на които съм отдадена, както би казал Димитър), да видя що значи собствен дом и навигиране из взаимоотношения на собствен език. За да мога да кажа, както го прави Елена: „Сега вече наистина мога да тръгна, защото не бягам, не отричам, не недоволствам – просто прегръщам всичко, което съм, и потеглям.“



Елена и Димитър срещам заедно с Капка, Иво, Явор, Герасим, Нева, Владислав, Албена, Димитър, Ан, Джоя и още, и още сред страниците на „Куфара на брат ми“. Обръщам се на малки имена към всички тях, защото на път е така – времето и пространството се огъват по други закони и разпознаването (сближаването!) се случва бързо, твърде бързо. Всеки споделя своята история (по любящата покана и под редакцията на Невена). Това е книга за емиграцията във всеки неин смисъл (чувам Иво например и определението му за вътрешната емиграция: „тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи“). Книга-разговор за бягствата и намиранията, за различните причини в гърдите ти нещо да зове към гари и летища, за вечната разкъсаност между Тук и Там, за изборите и за пропуснатото, за носталгията или пък за липсата на носталгия, за предефинирането на думите дом и родина. Не с всеки глас мога да се съглася и не всеки е сметнал за нужно да се оголи докрай в този така интимен диалог. Но смелост има. Много.  Получило се е едно насрещане на личното и на пътя, от което е уютно да съм част.  

Докато за Нева България „беше и си остава зоната на моя дискомфорт, от който се налага да излизам, за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение, порастване. Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено. Оттам нататък всяко място, в което се чувствам така, е мое“, то Милена се буди всяка сутрин „с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението – ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането.“  За Георги единствената истинска родина остава детството, а за Джоя – „не съществува окончателният дом, окончателната родина. Дългите пътешествия са по-прости от тоталното откъсване от корена.“

Срещам любовта си към руините при Капка – и тя успява да ми обясни най-сетне кое така ме влече към тях: „Руините са диалог между една незавършена реалност и въображението на наблюдателя“ според идеалистичното описание на Кенет Кларк. (…) Нищо чудно, че имаме нужда от тях. Нищо чудно, че ми липсват, когато не са наоколо. В руините има откровеност. (...) Обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят.
(изоставеният град край язовира на Кайсери, Турция)

Албена вкарва в разговора Майкъл Ланди, лудият англичанин, който преди десетина година унищожава цялото си имущество – от бебешките си снимки през мебелите до дрехите и паспорта си. И всички, които някога сме усещали желанието да тръгнем без багаж, да отлюспим от себе си материалните знаци на съществуването си, разпознаваме в тези си бягства част от „копнежа на Ланди по непритежаването (…).“  Този почти зловещ копнеж – и плашещо прекрасен.

Говорим и за езика, разбира се. Веднъж, чуждият – като единственото пространство, в което двама души от различни държави могат да се срещнат и заобичат: „На колкото и различно ниво да знаят един чужд език двама души, той винаги ще е по-общ от чийто и да е роден“ (Димитър). После, родният език – (и пак Димитър):  „За щастие, в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.“ 
Обговаряме си тъгите. „Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм“, казва Зоя.  
Отдаваме почит на провалите си.  „Може би красотата, редът и благоденствието са достатъчни, за да създадем дом за нашето его, но не са достатъчни, за да създадем дом за нашето въображение. Защото за да бъде завършена нашата индивидуална и колективна реалност, трябва да си имаме приказка и с неуспеха, което е равносилно на разговор с надеждата“, споделя Капка.
Обединяваме се по обич - „Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“ (Зоя)
* * *
След последната страница на книгата в съзнанието ми идва влакът за Антверп; средата на декември миналата година е. Пътуваме с близък приятел и на 3000 км от вкъщи, някъде сред достигащите до нас късчета разговори на френски и фламандски, най-сетне успявам да формулирам пред него собствената си скитническа треска. Не си представям постоянно заминаване, (така както не можах да го сторя и на осемнайсет). Но у себе си нося една любов към приласкаването на тъги и разминавания, която може да си намери убежище само в път, само във вечното раздвояване между дом и далечност. Пожелаваме си да ни се случи, да имаме късмета Пътят да е благосклонен към нас, да ни позволи все да заминаваме и да се връщаме – за кратко, за дълго, за колкото. Още сме твърде млади, за да осъзнаваме всичките отговорности зад това ни желание. („Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“, ще каже Албена в „Куфара“)

(магистралата София-Пловдив)

Това, което знам, е, че в сладко-горчивото пространство на превъртащите се километри се случват чудеса и се намираме с хора, с които четенето на мисли и краденето на думи е най-естественото нещо на света. Хора, с които сме израснали в различни среди, сред различни езици, на различни тротоари. Но с които ни гони една и съща треска. Една и съща недостатъчност. И с които еднакво добре знаем, че „човек може да почувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне“. Обичам това. Изживявам го при всяко пресичане на граници. Всеки вид граници – физически, но и мои лични.
Емиграцията можела да има много значения – оказва се, че понякога е просто среща. Което ме отвежда към думите на Герасим: „И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям колко сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятели, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделеното в куфар не стои…“  

Това е.

Музиката:






(защото фадото е изпетият копнеж по недостижимото; а кое друго ни изкарва на път, ако не вечното „може би в безкрая гоня аз граница“ – по Яворов)

И вместо да сложа в началото на този текст епиграф, както се прави обикновено, слагам го сега, в края. За да има продължение, за да може някой друг от тук да хване своята нишка на споделяне:

"(...) Не, като корабната котка
тъгата ти е тихичка, добра и кротка.
Една такава - малко земна, много морска, 
една такава тъжничка тъга за сбогом.
Ужасно много иска ти се
край бреговете пак, скалистите, 
да се завърнеш и оттук да минеш.
Затуй и трябва да заминеш."

(Георги Рупчев)