неделя, 6 декември 2015 г.

"До моя съвременник. Есета" от Георги Марков - споделя Росен

Появата на непубликувани текстове на Георги Марков в книгата „До моя съвременник. Есета“ действително е едно от литературните събития на отминаващатa година. Благодарение на фондация „Комунитас“ се докосваме до непознати за мнозинството от читателите миниатюри и есета на писателя, които разкриват в още по-голяма степен неговия дух и гражданската му позиция. Публицистиката, събрана в изданието, за пореден път в творчеството на „невъзвращенеца“ Марков е най-вече критика на тоталитарните режими през призмата на пагубния български пример. Както посочва Тони Николов в предговора на книгата, равносметката на автора за резултатите от комунистическия експеримент в България е една: „антропологически срив“. Сривът, който ни дави в момента и произхода на който не трябва да се премълчава, ако желаем да се измъкнем от неговата разруха, тъй като още от Платон насам е ясно, че „...обратното на историята е забравата; тя е духовна смърт и отказ от живот“.



Началото на сборника съдържа 14 кратки текста (миниатюри), които повече от всичко друго изваждат на показ душевността на писателя. В тях той едновременно се обръща (в „ти“ форма) към себе си и към читателя,  по философски засягайки теми като самотата, словото, нетърпението, идеалите у човек и др. Тези текстове са може би най-интимната част от творчеството на Георги Марков и неподозирайки изобщо за тяхното съществуване, бях искрено и приятно изненадан от тях, въпреки че вече съм преминал през повечето от заглавията на този така важен за мен писател. Миниатюрите са маркирани от едно младежко метафизическо търсене на отговори за тези важни явления за човешкото съзнание: „Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаеш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.“ Акцент е поставен и върху дистанцията, която се е оформила между масата и одухотворената личност, за която фатичното общуване е твърде уморително: „Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.“

В сборника следват група текстове, обобщени като антитоталитарни и морални есета, като вторите според мен са също тясно свързани с анализ на нравите в обществата, където тоталитарните режими налагат псевдоценностите си: “Никое друго общество не е насъквало повече човек срещу човека, брат срещу брата, приятел срещу приятеля. Никое друго общество не е предлагало повече лицемерие, угодничество, двуличие, прикритост и взаимна подлост.“ В тази част от книгата откриваме познатия ни от „Задочните репортажи“ Георги Марков, последователно отстояващ острата си критична линия срещу процеса на обезличностяване в родината му. Отричането на човешката индивидуалност, загниването на чувството за отговорност, игнорирането на добродетелите като ценност и отблъскващата жажда за власт са само част от изтъкнатите от писателя явления, които довеждат до споменатия вече антропологически срив: „Ние нямаме друг период в цялата наша история, когато цяла система съществува, за да поощрява, развива, насажда най-долните, нецивилизовани, антихуманни инстинкти. Ние нямаме толкова ярки други случаи на тържеството на властта на преуспелия примитивно-посредствен тип.“



Знаково поне според мен е есето „Прага ‘68”, в което Георги Марков разкрива срутването и на последната надежда у обикновения човек за спасяване на свободата в Източния блок: „На 21 август Чехословакия бе арестувана. Бяха арестувани ентусиазмът, вярата и оптимизмът на цял народ. И това стана пред очите на цял свят, сякаш никой в света не желаеше нещата да се променят.“ Писателят завършва текста с едно от най-прекрасните си в своята трагичност изречения: „Трудно е да се понесе загубата на една пролет въпреки знанието, че идването на следващата е неизбежно.“ За следващата пролет, която обаче се случи през ноември, трябваше да се почака още 21 години.

Но оптимизмът, неизменният оптимизъм на Георги Марков все пак присъства и тук. Искрената му вяра в човека не може да бъде преодоляна от издевателствата на политическите режими: „Като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдан, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично чувство на човешкото доверие.“ За писателя слънцето на човечността винаги успява да пробие мъглата на черния тоталитарен абсурд, за да погали поне за кратко цветята на нормалността в обществото. 

Заключителните текстове на изданието са посветени на литературните есета на Георги Марков. В тях той умело анализира импотентността на лансираната от властта българска литература през комунистическия период, която за него е сред факторите, допринесли най-много за дефицита на качество у нас: „Общуването с посредствеността ни свиква към посредственост. Осакатени веднъж, ние започваме да осакатяваме, да не разбираме и да отказваме правото на другите да разбират...“ Но не са пропуснати някои внушителни фигури в нашата литература, които писателят дава като пример за последователност и талант, намиращи се отвъд всяка политическа конюнктура като Атанас Далчев и Константин Павлов. 

От друга страна, животът в емиграция позволява на Георги Марков да се докосне до творци, до които досегът преди това за него е бил ограничен. Прекрасните му и задълбочени размисли не само относно творбите на значими автори като Вацлав Хавел, Албер Камю и Самюъл Бекет, но и впечатленията, които пораждат те у него като личности, дават още една стойностна гледна точка, струваща си да бъде осмислена. 

Актуалността на по-голямата част от текстовете в сборника въпреки дистанцията на времето вероятно ще се стори болезнена за някои, но смятам, че една от целите на появата на това издание, изпълнено със смисъл, е именно тази. България може да няма своя Александър Солженицин, Джордж Оруел или Чеслав Милош, но има своя Георги Марков. И аз, неговият съвременник, съм горд от това.