неделя, 29 януари 2017 г.

"Една митология"


На 28.01.2017г. Огнян Радев, дългогодишен преподавател по антична култура и старогръцки език в НГДЕК, щеше да навърши 62г. Отиде си през юли преди две години.

Изтупвам праха от този блог, защото ми се разхожда из лекциите, които ни четеше той, когато бяхме десетокласници. Споделя ми се за текстове, които на шестнайсет едва ли сме разбирали както трябва и които може би не разбираме и в момента, вече пораснали (според това кой в коя област е продължил ученето си – ето, аз например нямам и досега представа какви препратки е включвал; кои са били първоначалните изследвания, на които се е опирал). Но пък помня, че това бе един от първите пъти в живота ми, когато нечий начин на мислене ми е бил толкова любопитен, та съм опитвала да прозра механизмите му чрез сътвореното от него - безуспешно, разбира се, но почти като влюбване (хор съученици могат да се усмихнат весело в момента, спомняйки си, че ако някога съм имала crush по учител, то е било по Оги).

Готви се книга по записките – доколкото знам, би трябвало да бъде издадена тази година. Дотогава обаче ще подредя цитати – според ключови думи (и засега само от темата за митологията). Съзнание, мисъл, памет, чувство. Все това, което ни съгражда.

Не е проза или поезия, научен текст е. А все пак е такова специфично удоволствие, съвсем литературно. Обяснение и гледна точка към света. И какви късметлии сме съучениците да сме се плашили преди контролни при Оги; да имаме в момента запечатани някъде из главите си точно тези идеи за подредба на историята.


* * *
Из „Фетишизъм”: „Човекът започва да се чувства нещо (id) и ето защо той търси в природата сходно с него нещо, превръщайки го в super id. Човекът се чувства нещо, но нещо неотделимо от обкръжаващата го действителност. Той не успява да противопостави себе си и своите мисли на всичко останало, но все пак на всяка крачка той се сблъсква с природата и нейните явления. Този сблъсък възбужда неговия интерес, който започва да формира човешкото съзнание. Този неясен, неразчленен, стихиен и породен от страх, но познавателен интерес елинът нарича θάμβος, εος, τό – едно сетивно чувство от досега с тайнствената ужасна и магична природа; знак за общението с нещо божествено; първично, религиозно чувство, но и първичен научен интерес.”

*
Мисълта се свежда до сбора от всички усещания, породени от досега до конкретния предмет в конкретния момент. Ето защо човек схваща целия космос във всеки конкретен необходим му или впечатлил го предмет, схваща света като цялост, вместена изцяло във всичко конкретно. Оттук фетишът придобива многобройните функции на космоса.”
*
„Прекият сетивен досег и огледалното отражение съдържат имплицитно идеята за тъждествеността на правата и обратната връзка (обект – субект). Ето защо човешко-божествените отноше-ния стават равностойни. Така познанието за божественото води до познанието за избягването на гибелта или за тайнството на пораждането. Така се появява стремеж да се активира обратната връзка, за да се осигури правата връзка. Чрез сравнението и анало-гията обратната връзка става позната и вече може да се използва адекватно и дори да се насочи към всичко останало непознато. Така се появява магия.”
*

Из „Анимизъм”: „Човекът от елемент (id) на природния колектив  започва да се чувства като неотделим елемент на едно ново цяло, на нов организъм – обществото, където той се чувства колективно същество (nos). Извън социума той се чувства мъртъв, а в – него живо същество. Появява се идеята, че само в колективното съществуване отделните същества имат своята душа, т.е. те са живи.”

*
„Сакралното пространство все още съществува редом с профанното, но вече се активира само в определени моменти – тези на обреда. Това първично отделяне все още е само временно, доколкото демон от фетиш е неотделим, то и обредът се свързва с определени пространства. Така още в най-първи времена се осъществява една тъждественост между време и пространство и движението във времето съвсем съществено се схваща като движение в пространството.”

*
„Накрая емоционалната оценка на демона в този период е най-вече очакването, което тепърва ще се превърне в надежда. Затова в бъдеще елините ще схващат надеждата като едно неотделимо зло дотолкова, доколкото емоционално е присъща на човека и само нему.”
*
Из „Тератоморфизъм” (справка етимологията – произлиза  от две  гръцки думи:  τέρας,   -ως (-ατος), τό  - „чудилище, чудо” и μορφή, ἡ - „форма”):
„Постигнало своето социално самочувствие,  обществото хиперболизира своята основна задача - пораждането. Така се повяват огромните родови колективи, огромните строежи, огромните размери на носители на божествеността. Постигнало своето социално самочувствие,  обществото превръща своите социални връзки в магична тайна, нарушаването на която носи единствено гибел. Така се появява специфичната божественост, която наказва всеки рушител на тези връзки. Постигнало своето социално самочувствие,  обществото естествено се дистанцира от всичко, непринадлежащо към него. Така всичко, непринадлежащо към ареала на рода, се превръща в губителна божественост.”
*
„Тръгнало от конкретното, преминало през трансцедентното, съзнанието открива размерът и то размерът като абсолютно количество т.е. открива хиперболата. Хиперболата е естествено развитие на първото обобщение схващано като множество, защото множеството умножено само по себе си е равно на хиперболата. Такива са и тератоморфичните същества. Обикновената змия фетиш се превръща в огромен дракон (δράκων, -οντος, ὁ). Главата й се умножава девет пъти и се появява Λερναία ὓδρα (Лернейската хидра).”
*
„Човешкото съзнание започва плахо да открива логическия синтез. Все още случаен и хаотичен, тератоморфичния синтез се извършва с помощта на въображението. Така се раждат божествените чудилища, комбинация от няколко фетиша: змия фетиш се комбинира с лъв и коза и започва да се нарича Χίμαιρα (Химера). 
Човешкото съзнание успява да реконструира образи. Човешкото съзнание дори се опитва да реконструира и човешки образ, една задача която то постига частично и която ражда типичния характер за тази митология - микс-антропичните божества.
Най-после човешкото съзнание успява да постигне диференциация и в езика, откривайки собственото име като особен магичен знак.”

*
Из „Основи на митологията”: Митологията възниква, когато човек е обгърнат от пълен и плътен мрак, който изцяло го следва. В този мрак от време на време се появяват светкавици, които озаряват всичко, което заобикаля човека от определен ракурс, при това всеки път го озаряват под различен ракурс. Така със зачестяването на тези светкавици мракът постепенно просветлява. В полумрака започват да се очертават контурите на предметите – в тези контури започва свободно да се вместват моментите (снимки) и така контурите временно се уплътняват. Постепенно полумракът е заместен от светлината и тогава става рязкото отделяне на светлината от мрака. Така светлото пространство остава за хората, а в мрака остават контурите и ракурсните образи, които съществуват в мрака най-свободно, но от време на време излизат на светлото пространство, комбинирайки се по всевъзможни начини. Светлината все повече изтласква мрака и в един момент мракът се оказва в друго пространство – пространството под светлото човешко пространство. Както добре се вижда, когато се погледне в дълбока вода или в дълбока дупка. След изтласкването на мрака в друго пространство, ярка светлина залива човешкото пространство. В него образите се виждат ярко, но поради заслепителната яркост, те са неустойчиви и непостоянни, непрекъснато променят обема, плътността и яркостта си. Тази ярка светлина постепенно започва да се отделя от човешкото пространство в свое пространство, което е над човешкото. Така в човешкото пространство остава сивотата на деня, смес от малко ярък прах и ярка светлина. В тази сивота човек открива и собствения си човешки образ, който е напълно различен от образите на мрака и на светлината. В желанието си да достигне образи на мрака и светлината човек ще се опита да ги унищожи, но когато успее да разбере, че това е невъзможно, ще разбере, че е осъден да е сам със своя образ, а образите на светлината и мрака ще го посещават в съня му.” 

-> И тук ми се иска да направя една лична препратка към стих на Рьоне Шар: „Със сигурност човекът е най-               лудото желание на мрака. 
И затова сме мрачни, завистливи и безумни под
слънцето могъщо.“ 

*
„В периода на митологията в началото човек е една безкрайно плътна точка от чувственост. Тази чувственост той отдава на всичко, което го заобикаля. В отговор на отдадената чувственост той получава чувственост от всичко обкръжаващо го. Така постепенно започва да се формира нещо чисто човешко - памет. Тази памет е чувствена и първоначално пасивна, т.е. при познат допир човек реагира чувствено по един и същи начин. Постепенно дори престава да реагира и отдава пряко чувства. Така с натрупването на пасивна чувствена памет започва да формира активна чувствена памет, т.е. в сходна ситуация човек реагира по същия начин, както в идентична ситуация.”
*
„Първоначално разумът поставя резки разграничения между  себе си и всичко чувствено и след това се опитва да унищожи чувствеността като нещо нечовешко. Тази борба няма никакво място в божествеността и затова унищожаването на чувствеността е невъзможно. Тогава разума ще създаде цялостна парадигма: доколкото у човека има чист разум и чувственост, доколкото организираната чувственост има свое място и доколкото пряката чувственост към божествеността е съвместима с човека. В резултат на тази парадигма митологията ще умре и хората ще се разделят окончателно на хора чувствени (изкуство, мистика) и разумни (наука, сиво ежедневие).”

*
„Първоначално човек усеща времето като всяка секунда от своя живот. Постепенно тези секунди започват да се променят и времето започва да се усеща, че тече линейно с начало и край. Така човек открива живота и смъртта, вместени от раждането до смъртта в рамките от събуждането до заспиването. Постепенно обаче човек открива редуването но ден и нощ. Така той вече усеща и времето като подредено от множество дни, които започват от раждането до смъртта. Така се открива времето в рамките на един човешки живот и това движение на времето явно е диктувано от луната, която именно е свързана с раждането и смъртта. Но тъй като това е видимо при жената и божествата на мрака ще бъдат предимно женски, тях ще ги обслужват жрици и жените ще се занимават с магия.”
*


Оги диктуваше толкова бързо (съвсем по университетски), че една част от нас, още несвикнали, седяхме в кабинета с разтворени пред себе си лекции от горни випуски. Принтирани – да следим текста и да допълваме с химикал по листа, ако изскочи нова информация. (Оттук и името на този пост, всъщност - "Една_митология" се наричаше файлът, който се разхождаше по випуските) Пък кабинетът – с наредените в правоъгълник чинове, с големия макет на Рим в средата. Мястото ми беше до прозореца, стои си ми и сега картината на слънцето през пролетта стоплило гърба ми, на музиката, пусната от катедрата (почти винаги!), докато пишем.

Тъй като традицията на този блог бе всеки текст да върви с музика, ето – веднъж Равел. Защото Оги го е обичал. И защото няма да забравя как седмица-две след като разбрах, че е починал, за пръв път забелязах, че вкъщи има плоча с Болерото. Някакво намигване почти. Изматериализиране.



И втори път – Доорс. Заради шестнайсетгодишното девойче, което бях – учеща записки за митологията (и мъчеща се да разкодира Оги) през един ей такъв студен уикенд, докато в същото време поглъщах биографията на Доорс и тъкмо прослушвах музиката им. Джим Морисън, този шаман-поет на 60-те, с неговото разбиране за мит, сам същи  ἥρως.
Отиват си подобни преплитания някак; винаги са си отивали.