сряда, 8 октомври 2014 г.

"#НаЖивоОтСофия" (Александър Шпатов) - споделя Теди

Да чертая координатните си системи из София ми е дълбоко лично. Тук ми е вплетено порастването, тук по ъглите се надбягвам сама със себе си, спъвам се в разбитите плочки и първите си целувки, а любимите ми места са ключ за събиране на несъбираемото, на срещите и разминаванията ми. Пиша го, снимам го, скицирам и картографирам себе си в него и него у себе си, оставям го да ми роши косата, да ме обърква и да ме дразни, да ме хваща за ръка и да ме гони  – все този град.



Затова и срещата с „На живо от София“ е неизбежна. А рекламата, която предхожда излизането на книгата, пък е безспорно брилянтна и не допуска разсейване. Заиграването с хаштага, с вечното дописване на града, историите и хората му. Приложението за телефони, чрез което се тагваш, докато подскачаш из точките на София на Шпатов и София на теб самия – с цел да отключиш накрая безплатно електронно копие от разказите. Корицата! – запотената бутилка бира, силуетите на знаковите сгради, етикетът с неговото „кратки.градски“ и загатнатото обещание за бързо освежаване сред задуха на ежедневието.


Прочитът обаче ме оставя раздвоена. Мнението ми стъпва накриво, между усмивката и критиката. Опитвам да се подредя, да пренаредя и разказите в себе си – и тези, с които сме успели да си смигнем съучастнически, и онези, които са ме разочаровали. Проблемът винаги е в прекалените очаквания. След купищата хвалби, които прегърнаха книгата през последните седмици, дори и най-малкото непасване между мен и някой текст ме кара бързичко да затворя сетива и за останалите, предубедена. А като във всеки сборник с разкази, особено на млад автор, всъщност е неизбежно слабото да се нареди до силното.

„На живо от София“ е двайсет и две глътки. Парчета, шарени, понякога счупени и криви, понякога шлифовани. И бира, тъмна или светла според сезона, нагарчаща или сладнееща.
София из страниците на малкото сборниче не е само градът на днес и сега. Тя е позната, наизустена, обходена, но и губеща се, присвяткваща между времената, между фантазията и търсенето. Това е София на моментния детайл, на смигването. Разказана набързо, вплетена в някой следобед, глътната докато чакаш метрото. София на разговора, София на сънищата и, няма как,  София на позата.



Някои от разказите се вмъкват под кожата ми, защото улавят точно онова търсене на тихичка, градска магийка, на скреч между времената, което обичам. Шпатов по кафкиански рисува своя „Тест“ за жителство на София в една бъдеща епоха на строгост – където е достатъчна линията на Витоша върху бял лист, за да докажеш принадлежността си. И тази линия, вечно пред очите ни, се оказва най-трудната за преписване. (А аз се връщам в ученическите си години, прозорецът на старата ми детска стая и онзи син силует, в който давех рутината на сърдит тийнейджър и не спирах да прерисувам с думи). Имаме завой по „Пътя с жълти павета“ – ненатрапчив, простичък разказ, не казващ нищо специално, но пък усмихващ. Имаме и силни парчета, ударни глътки тъмно пиво, които сгряват без да съм очаквала. „Панелната църква“ и скицирането на една тежка епоха, на едни изгубени хора – само чрез няколко леки изречения. „Момиче от Микстейп“ и ето ме на любима земя, среща и разминаване, игра на времената, надсмиване на сезоните, пропадане в трапчинката на часовете. „Молба за напускане“ и тихият, ежедневен отказ от приключение – наред с убождането от неслученото. „Петимата от Петте“ и няколко паралелни реалности, отново толкова мои, толкова разпознаваеми, подскачане между вероятности, по един къс фантазия на всеки ъгъл, Скобелев, Прага, Ботев, по едно обещание и по едно наказание.


Обаче. Има и разкази, които идват неканени, насилени, с език, който ми е смешен в опита си да бъде модерен. „Принцеси от Славейков“,  разказът-емблема, който се разхожда свободно из мрежата за прочит, изумява с евтиния паралел между принцеси с кайма и вечното търсене на истинска принцеса - добро, хубаво и свястно девойче. „Нов дом до Драконов мост“ е упражнение в трупане на думи, „Мол с офиси и подземен гараж“ е поредна трактовка за (не)събирането на точки добрина. И още, и още.

Шпатов играе. И умее да го прави, макар не винаги играта му да е моята. На моменти е хлапак, който сякаш още смята, че е в училище и вярва, че класът се дели на готини и смотани – а той самият е пичът на последния чин до прозореца, онзи с рошавата коса, който владее всички култови лафове. Няколко страници по-късно обаче сам се измъква от етикетите. Фразите пак остават да гравитират около „заградих девойчето“, „денсвахме в Маймунарника“, около лайкове, тагове и снимки във Фейсбук, но една много нежна, много семпла градска усмивка, градска мистерия, се разбягва из точките и запетаите, увлича те след себе си, разсейва те от твоя ден.

Признавам. Всеки един разказ в „На живо от София“ би ми стоял по-уютно и по на място в едно истински добро списание за градска култура. Такова списание, което картографира града, общува с него, общува с жителите и гостите му, със случките, легендите, събитията – семпло, модерно, силно. И каквото, за съжаление, нямаме (а трябва!). Но. Нека и сама не забравям, че книгата няма претенцията да е висока литература (а многото хвалби й изиграват точно тази шега, някак заблуждавайки).

Това са бутилирани снимки от познатите и обичани улици, от мечтаните и (не)случени срещи. Това са ескизи, които разсмиват, заигравки със злободневното, които забавляват. Разсейване, с едно едва забележимо вмъкване на силуети, които са част от поезията на ежедневието. С „На живо от София“ влизаш в компанията на Шпатов, осъмваш пред Народния сред смях, бира и бързи, кратки, градски споделяния. Научаваш личните му митове, дребните неща, които му правят впечатление, кукичките, за които се хваща съзнанието му, докато скита из града. Неговата координатна система на София не се припокрива с моята във всички точки – а и няма как. Усещанията обаче са близки. Семплостта и несериозността печелят симпатии – пък и леката самоирония, от която той не бяга.  

Може би има друг начин да се разкаже този град. С по-малко поза. С повече поезия – и повече завои извън границите на онези неочаквани краища, които всъщност са си доста предвидими в невероятността си. А може би просто аз си търся моите хора, нали – моите си градски легенди, моите първи целувки, неадекватни полунощни обаждания, сутрешни отпътувания, моите изгубвания в трапчинките на времето. В крайна сметка този сборник дава точно тази възможност – Шпатов смигва съучастнически и подканя, докато говори на своя език. Което се оказва достатъчно. И аз отвръщам с усмивка. 


Музиката:
защото тази песен оцветява твърде често скитанията ми из София
(макар да съм убедена, че това не е саундтракът на героите на Шпатов)

и защото: 
So take me to town, I want to dance with the city,
Show me something ugly and show me something pretty

P.S. Снимките са от моя инстаграм, лични опити да си закача мигове град за постоянно. И без да се усетя, да ме свържат с цялата хаштаг-култура, над която все тайничко се присмивам. Иронията на ежедневието е една от най-симпатичните реалности.