„В началото дърво бе моята страна
а после книга
и бунт
и мрак
Тя бе любов
и тайна
и поглед бе
пустиня“
Андре Велтер
След заминаването си да учи във Франция като студент, Никос Казандзакис (1883-1957) почти не прекарва съществени периоди от време обратно в родината си. Космополит, непризнаващ границите на физическото, вечно вперил поглед нагоре, писателят обхожда света, оцветявайки хартията с мастилотo на битието. Където и да пише обаче, творчеството му неизменно гледа към гръцката душевност. Един общностен дух, който по моему не се отличава съществено от българския и в достойнствата си, от една страна, и в недъзите си, от друга.
Крит, 1889г. – хронотоп на героичното. От епичната обсада на Кандия (дн. Ираклион), след която османците налагат властта си, та чак до началото на XX в. островът диша чрез своя непрестанен бунт за свобода. Земята на Крит е напоена с кръв, барут, гняв и борба, във въздуха летят тревога и надежда, отчаяние и порив. И кой би бил по-достоен летописец на тези драматични страници от историята на родината му, ако не именно роденият в Ираклион Никос Казандзакис. Самият той пише в предговора на „Капитан Михалис“: „Целта ми беше тази: да спася, обличайки го в думи, образа на света такъв, какъвто той се представи за първи път пред детските ми очи и какъвто те си го изградиха. Не знам какво вълнуваше по онова време децата в свободната част на Гърция, но децата на Крит дишаха една изпълнена с трагизъм атмосфера през онези героични и мъченически години на капитан Михалис.“
Казандзакис е великолепен в много неща, но в изграждането на своите персонажи е ненадминат. Героите в творбите му оживяват неусетно в съзнанието ти, чуваш речта им, усещаш техния дъх, забавляваш се с бита им и вдишваш тревогите им. Разбира се, предназначен да остави най-трайна следа у теб е именно капитан Михалис – най-доблестният, най-непримиримият и най-суровият сред критяните. В неговата кръв тече историята на всички предишни въстания, a духът му е карта на вековната борба на миналите поколения и пътеводител за стремежите на следващите. В образа на капитан Михалис писателят събира характерните общностни черти на своите сънародници, за да оформи в една личност всичко, което Крит е и всичко, което Крит трябва да бъде. Около него Казандзакис ни разкрива и останалите си разнолики персонажи, но у тях едно е неизменно – страхопочитанието спрямо капитан Михалис.
Усещането за свобода заема централно място във всички творби на гръцкия писател. И не толкова (в контекста на „Капитан Михалис“) политическата свобода (независимост), колкото свободата на духа: „Още ли не можеш, значи, да разбереш? Ами че аз, знай това, нямам нужда да видя и да се докосна до свободата, за да се освободя; сред най-големия задух на робството аз съм свободен; аз вкусвам цели поколения по-рано от свободата, която ще дойде, и ще умра свободен, защото през целия си живот се борих за свободата.“ – изповядва се кир Идоменеас, човекът, на когото цял Крит се подиграва, че пише ежедневно писма до управляващите във Великите сили с призиви да освободят острова. Един магнетичен и исторически порив е завладял всички критяни, от най-незначителните представители на обществото до най-внушителните фигури – и посоката им е обща, а решимостта еднакво непоклатима. „Този е пътят на личното ни щастие; друг път не съществува. Борейки се да спасим Крит – какво мислиш, че правим? Борим се да спасим душата си.“, допълва Идоменеас, въплъщавайки в тези си думи борбата на цял един остров.
Наред с идеализма на стремежа към свобода, Казандзакис в романа си ни представя по особено чаровен начин и бита на критяните, ежедневният им живот, делничните грижи и радости, патриархалният модел на поведение, както кървавите, така и забавните обичаи. Майсторският стил на писателя наистина те пренася сред улиците, дворовете и къщите в големия град, а и в струпаните селца сред планините на Крит, а пък средиземноморският бриз ни поднася и аромата на острова. Сред непоносимостта към чуждата власт Казандзакис разкрива и любовта, страстта, приятелствата и враждите в отношенията на критяните помежду им, което ни позволява да сравним ценностите на Крит в края на XIX в. с тези в България от същия период, представени ни както от класическите творби по темата за националноосвободителните борби, така и от някои от по-съвременните прочити на събитията.
И в „Капитан Михалис“ откриваме типичния за творчеството на Казандзакис похват на остро разделение между два лагера, две сили, две светоусещания, които трябва да представляват доброто и злото, докато писателят е между тях и модерира. Именно по този начин, стигайки до крайности в поведението си, персонажите в романа ни водят до основното послание, което Никос Казандзакис иска да ни отправи, а именно, че „ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.“
Самият капитан Михалис е архетипът на цял един къс от историята на Гърция – в него Казандзакис въплъщава всички стремежи на бъдещето и ценностите и традициите на миналите епохи. В съзнанието му постоянно изникват образите на героите от предишните въстания, които го движат напред в борбата за постигане на желаната цел, осъзнавайки много добре, че мисията му не е свързана просто с една географска точка или конкретен момент, а се простира далеч отвъд плоското тук и сега: „Крит не беше направен от камъни, пръст и корени на дървета, а от хиляди и хиляди деди и майки, които не умират никога, а са живи и се събират всяка неделя в църквите, разгневяват се от време на време, развяват изпод гробовете едно огромно знаме и хващат балкана. И върху това знаме, надвесени с години над него, безсмъртните майки са извезали с черните, сивите и белите си коси трите безсмъртни думи: „свобода или смърт“.
Разбира се, в началото на XXI в. вече е настъпила една трайна преоценка на това, което движи човек в неговото поведение, но именно копнежът по трансформиране на невъзможното във възможно едва ли някога ще си отиде от нас. Минавайки през „Капитан Михалис“, то неминуемо усещаш как той шепти у теб.
