"Мъртвата зона" (Стивън Кинг) - споделя Теди

Четенето на Стивън Кинг има особеното свойство да ме кара да се чувствам у дома. Може би, защото бях на четиринайсет, когато го открих като автор – и тъкмо започвах да формирам вкус за литература.  Не хорър-елементът е това, което обичам у него, ужасът никога не е успявал да ме предизвика – а механизмът, по който изгражда героите си. Плътни, дишащи, с простичко представени взаимоотношения – хващат за ръка и увличат в повествованието, докато не дойде неизбежният момент за сблъсък с неизвестното. А реакциите на хората, които чрез страниците си опознал, грешките, лутанията и отговорите им пред самите себе си, се оказват ценното. 

Споделянето ми за „Мъртвата зона“ трябва да започне обаче с едно признание, не особено ласкаво за самата мен. Когато започнах да я чета този август, бях убедена че никога преди не съм се сблъсквала с нея. Оказа се заблуда - чела съм я като ученичка. От компютъра. На един дъх. А текстът се беше плъзнал през съзнанието ми, неоставил следа, изчистил заглавието от асоциации. Първите няколко страници имах усещане за дежа-вю. После осъзнах. 

Подобно безумно изтриване на цяла история ми се случва за пръв път. И без да съм прекалено консервативна или ненужно сакрализираща хартиените книги, трябва да призная - допирът, физическото усещане за страниците под пръстите ми, дори възможността да си подчертавам с молив, май винаги ще са основна брънка в общуването ми с литературата, в осъзнаването и осмислянето й. 

* * *

„Мъртвата зона“ не е типичната Кинг-книга. Ужасът и свръхестественото в чистата им форма липсват. Конфликтът е друг, нюансиран. А силата на историята – в носталгията, в рамките на взаимоотношенията между героите, в промъкващата се неусетно под кожата ти болка, докато четеш. Лична болка, позната. 

Защото именно в това е гениалността на Кинг – да те запознае с едни герои същите като теб, приятелите ти, близките ти. С момче и момиче, които могат да бъдат всяко едно момче и момиче, живели някога. Да рисува картини на обикновеност, на смях, на простички закачки. Картини, през които да усетиш и скритото предвкусване на целувка, и приятно шепнещият трепет на промъкващо се влюбване, и ежедневността на една квартира, на един есенен панаир, на жужащите тълпи в нощта и на Колелото на късмета, което се завърта. 

Това е началото. Оттам се разгръща историята. История за несбъдналото се щастие на Джони Смит и Сара Хазлет – но и разказ за всичко отвъд една обикновена двойка; за политика, за Бог, за лудост, за кошмари и съдба. Съдбата като предопределеност, като орисия от която бягство няма. Почти старогръцка трагедия.

Таксито, в което по случайност една нощ се оказва Джони Смит, катастрофира. Оттам пътят е начертан. Четири години кома. Четири години, в които светът неумолимо живее, в които момичето му се омъжва и ражда дете, в които майка му полудява от мъка и намира утеха в изкривено религиозно преклонение. Четири години, в които младостта на Джони Смит бива ограбена, изсънувана без сън. А когато се събужда – вече има мисия. Бъдещето е зад неговите очи, докосването му ражда видения, предсказанията му са винаги точни. 

Това е книга с много нишки. 

Книга за измамата. За окултизма като вик за помощ. За опасното увличане по проповедници и сляпата вяра в Бог – драмата на Вера Смит, на майката. Парадоксална книга, надсмиваща се над глинените опори в благословени парчета плат, в божествени амулети, в списания и вестници, чрез които говорят псевдопророци, в секти и в очакването на края на света, което никога не идва – но междувременно предсказалият го събира парите на вярващите.

Но и книга за предопределеността. За провиждането в бъдещето от едно момче, което най-малко желае това. От ограбено момче, което обича добрия хумор, обича зеленооко момиче, а е лишено от всичко ей така, с едно щракване, с един сблъсък.

Книга за политиката. За опасността от внезапните политици, от клоуните, които гощават народа на предизборните си митинги с кренвирши (кебапчета, ако се обърнем към родната реалност). От фигурите без съществено минало, без истинско образование, но с безмерна амбиция. И огромен чар, увличащ тълпите в екстаз. Чар, който обаче е в лична полза, за лична сметка. И който има силата да носи огромни вреди. Познато? 

Книга за разминаванията. За неслучването и несбъдването. Книга, в която Стивън Кинг подарява един-единствен следобед, в който Джони и Сара да вкусят от ограбената си любов, физически да си позволят щастие – и този следобед, с тишината, със слънцето си, се врязва в съзнанието, забива се като трънче в петата, носи болка с всяка следваща стъпка. Сладка болка – и постоянна, разкъсваща. Както само Кинг го умее – да вмъкне ежедневната, тиха драма, в голямата рамка на историята, която плете.

Книга с очакван край - но все така силен. И книга за изправянето пред самия себе си, когато знаеш, че друг път няма; че пътят е предначертан преди самото ти съществуване да започне. 

Книга, в която основният въпрос е „Ако имаше възможност да се върнеш в 1932г. и да убиеш Хитлер, би ли го направил?“. Тук пътуване във времето няма. Тук бъдещето трябва да бъде спасено, а „лошият“ носи друго име и друга война, друга смърт спи у него, докато се катери по политическата стълбица. Но ако имаш възможност да спасиш милиони, рискувайки себе си – ще го направиш ли? (Тема, която се оказва любима на Кинг – преди две лета се сблъсках с „22/11/1963г.“ Там разкъсаността на време и пространство, остротата на търсенето и следването на пътя отново е налице. На моменти по-болезнена, в други – по-слаба. Все така приказно-грубовато носталгична обаче).

Книга за избора. И за липсата на избор. „Последното изкушение“ на Казандзакис е по-елегантна и по-красива в същите води – но между нея и „Мъртвата зона“ лесно мога да издърпам една обща нишка. Прекрасно жива, прекрасно жестока нишка – за силата, (не)случването, жертвата. 

И накрая, признавам – книга, която е възможно да се плъзне през ума, особено когато е четена разсеяно, по ученически. Заради сериозността й и заради ежедневната й, почти сива човещина. Но важна книга. Една от най-важните на Кинг.

В последното си писмо до Сара, Джони Смит пише: „Всички правим, каквото можем, и трябва да се задоволяваме с постигнатото. А ако то не ни задоволява, тогава трябва да се примирим. Нищо на този свят не се губи, Сара. Нищо, което да не може да се намери.“

С тези думи приключвам и аз. Защото събират в себе си и историята, и тихото шепнене на живота по принцип. Ежедневното. И по-голямото от дните.

(the strain's too much, can't take much more)

"Бели зъби" (Зейди Смит) - споделя Теди

Книга, към която посегнах заради историята на нейното създаване, а не заради тази между страниците й. Зейди Смит, тъкмо завършваща Кеймбридж, на 21, започва роман – и след първите сто страници получава огромен аванс от известно издателство, за да го завърши. Пише за неща, едновременно близки й и неизживени. Хвалят хумора й. Питат я как е успяла да се вмъкне в съзнанието на петдесетгодишен бял мъж за главен герой или да пресъздаде нетрадиционното приятелство между пакистанец и англичанин. Отговорът е това, което ме кара да изтичам до любимата английска книжарница в София (Elephant) и да се сдобия с книгата – въображение. Сигурност в собствената й сила да фантазира, една почти нахална самоувереност. Вяра, че отношенията между хората винаги могат да бъдат обект на представа и това не ги прави по-малко достоверни.

След като прелистих и последната страница, съм в конфликт със себе си. Хареса ли ми? Кое не ми хареса? Категорично да или не нямам. „Бели зъби“ е противоречие. Прекрасен урок, прекрасна постройка от думи и картини – и на моменти типичен английски сериал, от тези, които не е трудно да хванеш по техния Channel 4. 

Зейди Смит е огромна в играта си с думите. В подреждането на изреченията, в лекотата на писането - простичко, грабващо. В предаването на разнообразни акценти – пакистански, ямайски, posh английски. Липсва онази типична прекалена чувствителност, тъга и лиризъм на прохождащите млади, които се хвърлят към най-тежкото и отчаяното за първите си истории. Има хумор и ирония. 

Но. Героите са едновременно ярки – и карикатурни. Непредвидимостта на всяка следваща развръзка е всъщност очаквана, заради търсенето на нарочно противоречие. Историята прави своя пълен кръг, край има – и едновременно с това край няма. Сериозност и подигравка се преплитат така, че на моменти смехът се губи, но и впечатлението липсва. Смит пише като мъж – без типичните женски заигравки със стил и чувства, отдавайки се на историята – и все пак на моменти се просмуква през страниците фактът, че основата на разказа е единствено въображението. Въображение и изчитането на много, много текстове за описваните години, описваните хора, (не)описваните отношения. Школувката на умно момиче, минало през курса по English literature в Кеймбридж си личи. Талантът също. И въпреки това нещо съществено продължава да липсва.

Може би е неслучената симпатия към собствените герои. Най-вече това. Може би е губенето на искреност в големите мащаби на ежедневната история. Но липса има.

* * *

Особеното е, че докато четях, се сещах основно за две други големи имена - противоположни имена. Исабел Алиенде – заради начина, по който реди плавно историите си (но от повествованието тук, разбира се е, избягал магическият реализъм). И Чък Паланюк - заради умението му да строи с думи простички, грабващи изречения, филмови почти (но тук избягалите са нарочните хорър елементи). 

Зейди Смит е огромна. И обикновена. В майсторството на роден писател – и в пак, в школувката на такъв, в уж неследването, и все пак дословното преследване, на печеливша стратегия. 

А героите: приятелите Самад Икбал и Арчи, пакистанец и англичанин, които скрепяват дружбата си по време на Втората световна война. Съпругите им- Алсана и два пъти по-младата то Арчи Клара, която споделя произход със самата Зейди Смит (наполовина Jamaican). Децата им – двамата красиви близнаци на първата двойка – добър и лош, противоположни и огледални. Айри, дъщерята на Арчи и Клара – която така и не успява да избяга от големите си бедра и своето афро. И семейство Чалфън – карикатура на типичното английско семейство, с реализирани родители, изрядни взаимоотношения и гениални деца - което в крайна сметка също губи почва под краката си. 

И в центъра на всичко от един момент нататък – една генномодифицирана мишка. Ключ към всичко. Но това трябва да бъде прочетено.

Годините - резен между 70-те и началото на 90-те, с поръсени малко (но ключови) моменти от Втората световна.

* * *

Книгата скоро излиза за първи път на български от „Жанет 45“. Със сигурност ще посегна втори път към историята – дори и само за да видя как умението на Смит в предаването на разнообразни говори е разкрито на родния ми език. 

„Бели зъби“ си заслужава – заради експеримента, който представлява. И заради вдъхновението, което дава – че на двайсет и една е възможно да се създаде епичен роман, в който перфектност и недостатъци се преплитат достатъчно приятно.

Музиката:

(people so busy, makes me feel dizzy)

"Кратка история на самолета" от Захари Карабашлиев - споделя Росен

За „дните, в които знаеш, че нещо невидимо между теб и този свят се е пропукало“

Да, именно тези моменти са квинтесенцията на разказите в сборника „Кратка история на самолета“ от Захари Карабашлиев. Признавам, че първият ми досег с този автор ме остави приятно изненадан. Стилът на писателя е стегнат, директен, на моменти твърде семпъл, но все пак успява да те прати по течението на разказаните истории. Истории, част от които навярно всеки е изживявал, ще изживява или (не) се надява да изживее. Футуроспекция или ретроспекция – ти ще кажеш.

Неизменната тема в разказите сякаш е за развода между човека и света. За пропастта между болното настояще и замъгленото вече щастие на миналото. Но пък сякаш и Аз-ът осъзнава, че бленува за миналото единствено защото... е минало. Тази неизменна носталгия по изминалите дни, за които прекрасно знаеш, че не са били съвсем окей, но все пак ги посипваш с цветен прах наивност, за да спасиш съзнанието си в тях.

Банални кризи в отношенията между съпрузи, обикновени човешки разговори, множество неизказани думи и неосъществени срещи, моменти на страст с непозната жена, пропуснати мигове, търсене на утеха в корените, диалози на ум и нужда от капка вдъхновение в битието – това е „Кратка история на самолета“. Книгага, която ще прочетеш бързо, но навярно ще изживяваш тепърва.

Иначе казано:

„Няма нужда от думи.

Няма нужда от действия.

Няма нужда от смяна на посоките в живота ни.

Няма нужда да изоставяме тези, които обичаме, за да обичаме други, които ще ни изоставят.

Няма нужда от нищо.

Няма нужда от нищо.

Няма нужда от нищо.

Отпускам се. Затварям очи.“

за очакването:

"Сбогом на оръжията" (Ърнест Хемингуей) - споделя Теди

С Хемингуей трудно се разбираме. Прочут с обрания си, телеграфски стил, той почти всеки път успява да се сбие с моя вкус към литература – с търсенето на поезия в ежедневното и подреждането на думите в мелодия. 

„Сбогом на оръжията“ е книга за Първата световна война – войната, която трябваше да „сложи край на всички войни“. И място за поезия няма – дори и тогава, когато в разказа се заплита любов. 

Ос на действието са дните на един американски поручик – шофьор на линейка в италианската армия и една английска милосърдна сестра. Фредерик Хенри и Кетрин Баркли – захвърлени в онзи кървав къс от време на 1916-1918г. 

Хемингуей няма задръжки. Писането му е мъжко, оголено до крайност. Диалозите смазват с липсата си на ритъм и сковаността си – въпреки че факт е, ако в литературата по принцип нямаше старание за мъничко музика, точното предаване на човешката реч би звучало така при всеки автор. Крепостта от думи, която строи, е тежка. Драмата едновременно поглъща – все пак всичко се случва в разгара на война, хем е притъпена, сложена наравно с ежедневното, с битовото. Хенри получава своята бойна рана докато яде макарони със сирене. Смъртта властва, но минава някак между другото, като безстрастно отбелязване в статистически списък. 

Любовта е между двама души, към които трудно можеш да усетиш близост. Кетрин като образ е лишена от всякаква индивидуалност – нещо, което впрочем си е характерно за женските героини на Хемингуей. Същността й сякаш се изчерпва с красотата й, с прекрасната  й коса, която Хенри обича да гледа разпусната и вечното й – единственото й - желание да му доставя удоволствие. Изречения от типа „Мили, искам да съм твоята добра малка женица. Искам да правя само каквото ми кажеш, мили. Искам това, което искаш и ти. Аз повече не съществувам“ се повтарят твърде често, като припев. Остава любопитството как толкова силна любов може да се породи по този начин – може би тук е първото зрънце гениалност, което оправдава книгата – че по време на война, на страх и загуба необходимостта от близост събира хората по особени начини, независимо от схеми, характери и очаквания.

„Сбогом на оръжията“ е цинична. И въпреки това – носи свежестта на искреност и точност, гениалността на простотата. Разкрива безсмислието на войната по един заобиколен път – не втурвайки се в мелодрама (въпреки любовта, въпреки смъртта), а минимизирайки всичко до погледа на Хенри, поставяйки случващото се на плоскостта на хартията с безцветен език, със сухи описания и повторения. И това, всъщност, е силното. Това е грабващото и разтърсващото, и болезненото. Трагедията на сивотата. Прекрасен, хитър похват – дори и да не е бил търсен нарочно.   

* * *

„Не казах нищо. Думи като свещен, славен, жертва и напразно винаги ме бяха смущавали. Бяхме ги слушали понякога, застанали под дъжда на такова разстояние, че само отделни звуци от тях достигаха до слуха ни. Бяхме ги чели в прокламациите, върху които отдавна вече бяха налепени други прокламации. Не бях видял нищо свещено и в това, което наричаха славно, нямаше слава, а жертвите приличаха на кланиците в Чикаго, с тази разлика, че месото тук служеше само да се погребва. Имаше много такива думи, които ти беше противно да слушаш, и в края на краищата само имената на местата бяха запазили известно достойнство. (…) Отвлечените думи като слава, чест, смелост, святост звучаха неприлично в сравнение с неизменните имена на селата, с номерата на пътищата, с имената на реките, с номерата на полковете, с датите.“

* * *

Без да се усетя, действието все пак ме поглъща. Напук на стила. Напук на героите. Заплитам се в дъждовете и калта на онези години. Успявам дори тайничко да се влюбя в някои изречения. В описанията на уют и тихост, на нощи за правене на любов до премаляване и пиенето на хубав алкохол на развиделяване. На топлината на една малка къща в швейцарските планини, на миризмата на студ и сняг, влакове и сурово щастие. Защото Хемингуей подарява в края на книгата си, точно преди момента на най-голяма болка, миг на спокойствие сред хаоса. И с този миг зашлевява финалната плесница на читателя, който  тъкмо си е позволил уязвимост, тъкмо се е доверил. 

„Сбогом на оръжията“ е ценна. И важна. Трябва й време, за да се вмъкне под кожата – и дори не успява да го направи напълно. Но пуска корени в съзнанието, хваща се здраво и дере. Липсата на изненади в действието всъщност преобръща представите. 

Книга, която мами – защото се чете на инат, не обещава близост със самия теб – а в крайна сметка я дава. По болезнения начин. 

Завършвам с цитата, който отключи в мен възможността да приема и обикна книгата: 

„Когато хората се изправят пред света с толкова кураж, светът може само да ги сломи като ги убие. И той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.“

We're half awake in a fake empire

Turn the light out say goodnight, no thinking for a little while

Let's not try to figure out everything at once

P.S. Ръка за ръка със „Сбогом на оръжията“ за мен е „Време да се живее, време да се мре“ на Ремарк. По-любима. По-нежна. Любов, и смърт и война, разбира се. Липсва на пудрене, оголеност до кокал – но с тиха музика сред думите. Музика, която винаги ще ми липсва при Хемингуей. И женски образ, който е реален, силен, жив – което ми е важно. 

"Вината в нашите звезди" (Джон Грийн) - споделя Теди

„Вселената иска да бъде забелязана“

Започвам книгата от носталгия. По моите шестнайсет – искам да си припомня наивността и търсенията. А „Вината в нашите звезди“, макар и известна със смъртта, която носи, е книга за шестнайсетте. Посягам и от любопитство – заради всичките сълзи, които текстът е предизвикал, заради картинките с цитати, които наводняват интернет. Чудно ми е ще се окаже ли едно от онези малки бижута, писани за деца, но побиращи вселени. 

Греша. Въпреки че именно безкрайността се разхожда ярко из страниците. 

Джон Грийн пише леко. Чете се бързо. И за съжаление не успява да докосне.

Темата е любов между двама обречени - твърде млади и твърде красиви. Поръсена е щипка приключение (пътуване до Амстердам за среща с любим писател в търсене на отговори за отворения край на скъпа на сърцето книга). Остроумни диалози придават цвят. Болестта на Хейзъл и Огъстъс – рак – е водният знак на всичко това. Болестта удавя историята, поглъща личностите им, размива фигурите на близките им.

На тази книга уж се плаче. Аз я изчетох на инат, заради краткостта й – в търсене на думи, които ще се закачат за съзнанието ми и ще ме накарат да я приема за близка. Тъга не успях да усетя – парадокс, когато историята е посветена на смъртта. Причината – картонеността на фигурите. 

Любов, която се случва с едно щракване на пръсти и в разстояние на дни – защото и двамата са прекалено красиви. Герои, чиято единствена отличителна черта е болестта, която ги изяжда и умният начин, по който говорят – гласът и на Хейзъл, и на Огъстъс в същността си е еднакъв. Родители, които са просто статисти – плачещ постоянно баща и отдадена без умора майка. Приятели, които нямат лица, нямат индивидуалност – а само придвижват действието при необходимост. Интелектуална патина върху всеки ред, примесена с на моменти приятен хумор – но опаковани в красиви думи клишета и фрази, които само звучат мъдро, не утоляват, макар и да се поглъщат неусетно. 

Разбира се, отвъд пластта на повърхността, чието предназначение е да стисне гърлото ти и да те удари с мелодрама – има и красиви неща. Или поне такива, които ме накараха да се усмихна – но които не са достатъчни в целостта си да направят книгата важна за мен. 

*  Кривата усмивка на Огъстъс. И навикът му да държи между устните си незапалена цигара - метафора и надсмиване. (Въпреки че, разбира се, може би повече бих харесала, ако действително пушеше, напук на всичко).

* Както и онзи миг, в който повален вече от болестта, прави опит да си купи кутия „Кемъл Лайт“ без нечия помощ – и се оказва сам в колата си, повръщащ, безпомощен. Оголен до крайност в ограбеността си от самия себе си – и готов да сподели това единствено с Хейзъл. 

* Простотата на изразяването и описването на емоциите.

* Думите на бащата на Хейзъл – „Вселената иска да бъде забелязана“ – защото в личното си ежедневие все повече се убеждавам, че смисълът е в забелязването на всичко, което стои извън мен – макар и ровенето в самата себе си и собствените ми търсения да е по-лесното и по-изкушаващото. Но не и по-удовлетворяващото. (Пък може би тук има хитра заигравка, поставена в самата книга – уж таргетирана към 12-16-годишни, но всъщност осмиваща егоизма на самата главна героиня. Осмиваща факта, че всички искаме да бъдем забелязани. А фокусът винаги е по-красив, когато е насочен встрани). 

* Едно вметнато набързо изречение малко преди същинския край на книгата: „такова време, което след дългата зима ти напомня, че дори светът да не е бил създаден за хората, то ние сме създадени за света.“ (Макар и то, разбира се, да не казва нищо ново – но пък припомня по мил начин.)

Вярвам, че дори и книгите за млада публика – всъщност, най-вече този тип литература, трябва да се пишат без подценяване. А с  убеденост – в читателя, във възможността му да се влюбва в персонажи, дори и те да не са красиви картинки, изживяващи огромна драма. За смъртта, любовта, срещите и разминаването, търсенето и намирането, егоизма и отдаването – може да се разказва леко, умно и без картонен привкус. Не е нужно ракът да е единствен двигател. Не е нужно любимата книга на смъртноболната главна героиня да е несъществуваща фикция на тема смъртта на тийнейджърка. Не е нужно първата целувка да е в къщата музей на Ане Франк под звука на аплодиращите посетители. Евтините паралели не подслаждат. Рамковото действие нагарча – но не натъжава по план.

Вярвам и че истинската драма и истинското търсене на безкрайност би могло да се разкаже без патерицата на нарочна тежест в историята. Младостта може да е носталгия, книги, незапалени цигари, загуба – и именно ненатъртването на всичко това, а оставянето му да се случва естествено  в едно уж обикновено ежедневие, би превърнало всяка писана история в нещо, което да ми е близко. 

(По този повод, препоръка, идеща именно от 16-годишното момиче, което съм била и което е имало късмета да попадне на: „Бийтълс“ и „Полубрат“ на Ларш Собю Кристенсен; „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак)

Музиката:

(защото любимата група на Огъстъс е несъществуващата инди банда The Hectic Glow – а аз обичам тази почти нереална група, за която няма дори статия в Уикипедия)

"В омаята на преображението" от Щефан Цвайг - споделя Росен

"В омаята на преображението" (преведен на английски като "The Post-Office Girl" навярно заради липса на адекватен еквивалент на оригиналното заглавие - "Rausch der Verwandlung") е първата творба на Щефан Цвайг, до която възприятията ми се докосват. Стилът на австриеца е безкрайно изящен и отдаден на детайлите, подобно на ренесансов художник, и подвластен на поствоенния скептицизъм, бродещ из света през 20-те и 30-те години на XX век, за който май съм писал вече.

Ако си представим романа като графика, то ще видим как емоциите на персонажите (най-вече на Кристине, основният образ) отскачат и пропадат в драстични амплитуди и няма средно положение за тяхното душевно състояние. Безмерната радост прелива за миг в огромно разочарование; жаждата за живот в копнеж за раздяла с битието; желанието за общуване в страст към алиенацията - и обратно. Цялата им съдба е кръговрат на безпокойството, от който измъкване няма.

"Всяка материя има своя граница на издръжливост, водата има своя точка на кипене, металите - точка на топене, на този неотменим закон е подвластна и човешката душа. Радостта може да достигне такъв предел, когато не се чувства вече и най-малката искрица радост, така е и с болката, отчаянието, унинието, отвращението и страха. Преситена докрай, душата не поема нито капка повече от света"

Само няколко часа след като са решили да се самоубият заедно (да си спомним как умира самият Цвайг), уморени от мизерията и бедността, скапани от безизходицата на отреденото им време, Кристине и Фердинанд (нейната квазилюбов) решават все пак отново да се вкопчат в живота, крадейки парите от селската пощенска станция, в която девойката работи, и да се опитат да си осигурят поне малко светли дни за погубената от войната младост. Както се очаква, в секундата след взимането на новото решение - започват отново съмненията. Надпреварата е започнала преди години, но състезателите дори не са се отлепили от стартовите си позиции. И няма изглед да успеят.

Все пак искрено се надявам това да не е най-доброто, което Цвайг предлага, но във всички случаи е едно начало, което вдъхва оптимизъм за бъдещите ни срещи.

страхотният инструментал (с малко вокали, инспирирани от полска народна песен) от един от най-великите албуми в рока "Low" (и първи от Berlin Trilogy) несъмнено се вплита в обречената атмосфера на Цвайговата творба:

"Invisible monsters" (Chuck Palahniuk) - споделя Теди

Умее го това Паланюк. Да опакова в шок и ярки образи един приятно саркастичен поглед към света.

Тази книга конкретно е изтъкана от обрати. В "Боен клуб" имаме един страхотен туист, тук са поне пет-шест и това в един момент се оказва всъщност недостатък. Голям - защото търсенето на екстремност и крайност е очевидно самоцелно. На моменти се случваше да се засмея на опита да бъде вмъкнато преднамерено различие дори в най-простичкото природно описание. 

Сред избухващите цветове на историята и over the top героите са разпръснати онези мънички, спретнати абзаци, така идеални за цитиране. Антиконсумеристките, бунтуващи се, отричащи, контра-на-всичко лозунги. Знаем модела, така добре проработил в "Боен клуб". Думи, които всеки, без значение начин на живот, интереси, характер, разпознава като очевидни истини. Думи, които чиято цел е да те разтърсят с простотата и точността си. Не знам трите предишни книги на Паланюк, които съм чела, ли са виновни или общата ми невъзможност да се шокирам лесно, но влиянието на цитатите-лозунги вече не е точно това, което би трябвало да бъде. Един път сякаш е достатъчно да се възхитиш от компактната гениалност на израза, че "everything is a copy of a copy of a copy" (а колко пъти съм го цитирала и самата аз...). На поредното претоплено поднасяне обаче можеш единствено да се съгласиш с факта, че самияt Паланюк следва собствения си съвет, споделен някъде из романа: “You have to keep recycling yourself.” Интересното е, че "Invisible monsters" е всъщност едва втората му книга - значи спокойно можем да я приемем като трайната основа на всичко следващо. 

И все пак, признавам си. Отново се намериха изречения, които да си препиша. Които ще помня и цитирам с удоволствие, наред с цялата им очевидност. 

Грозните детайли не ме спряха да чета преди сън - явната преднамереност на шокиращата история ограбва от нея именно търсения ефект на първичен страх. 

Гениален е Ч.П. Без значение дали става дума за писателски или по-скоро за чисто рекламен талант - но определено знае как да подреди света на думите си. Как да заснеме филма из страниците. Историята е достъпна, бърза и казваща няколко умни работи. Друго за успех в света, който осмива, не е и нужно. 

П.П. Това, което за мен е релевантно най-много от тази книга, е доброто старо: "I wanted to give up the idea I had any control. Shake things up. To be saved by chaos. To see if I could cope, I wanted to force myself to grow again. To explode my comfort zone."

Неслучайно в главата ми, отделно от буквализма на историята, но в синхрон с търсенията й/ми, се случваше едно непрестанно повторение на "Want" на Cure. 

I want the sky to fall in

I want lightning and thunder

I want blood instead of rain

I want the world to make me wonder

I want to walk on water

Take a trip to the moon

Give me all this and give me it soon

More drink more dreams more drugs

More lust more lies more love

But however hard I want

I know deep down inside

I'll never really get more hope

Or any more time