сряда, 24 декември 2014 г.

"Никол слиза по стълбите" - Димитър Ганев (споделя Теди)

24.01.2014г. Драснато набързо на задната корица на моето копие от „Никол слиза по стълбите“. Това ми е от личните книги. От спонтанните книги. Защото помня: когато внезапно, малко преди края на работното време на книжарниците, вечно дремещото желание за бягство у мен ме изкарва на улицата. В осем и половина вечерта преди цяла година се сдобивам с нея, защото подхожда на натежалото небе, на въртящите се до полуда Wild Mood Swings (The Cure) в ушите ми и на собственото ми слизане към приспиващия се град. 

24.12.2014г. Случайно ми бива припомнено за поетичния дебют на Димитър Ганев. Намирам го в библиотеката си, зачитам се – стихотворения, които не крадат повече от половин час. Преброждам ги отново. Преброждам и единайсетте месеца, които са минали. Подходящ ден е да се свиеш в точица и да си изживееш равносметките. 

* * *


Липсва музикалност в стиховете и по инерция би трябвало да не успея да ги харесам –оставам си роб на традицията, в поезията се нуждая от ритъм и песен. Обаче не. 

Думите са красиви и друго не е нужно. Думите заснемат моменти бягство, моменти младост и мигове споделеност. Разпознавам се в пътищата им. Поезия на прозата е, запазване на ежедневието такова, каквото го живеем на по двайсет-и-няколко. Нащърбено. (Не)влюбено. Бягащо и неритмично. Търсещо.

Ето. Там е вечното мое предпочитане на „кръга от светлина/на нощната си лампа/ пред всички изгреви“.  Там е знанието, че „време е да се прибера вкъщи – при летищата и при гарите, / при малките улици на непознатите градове“. Там е категоричното:
„Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както
най-уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото
най-добрият начин на живот е винаги новият, 
а аз съм все повече себе си, 
когато отново съм вече друг.“

И се завъртат, нали – домът ми, когато заживях сама в първи курс и как уютен беше с една само маса и без столове, с едно легло, и с книги по пода. Обзавеждането, наслоило се  – библиотека, диван, столове и малки масички, и телевизор, само натежава. Сега се диша по-трудно от тогава. А малката синя книжка в ръцете ми днес го знае. 

И се завъртат хартийките-билети. Влакове, автобуси, концерти, които сме гонили, самолети. Подпъхнати между страниците на случайни учебници, скътани върху шкафа за обувки наред с панделки за коса, парфюми и гривни, измачкани и нови. Пазят датите на най-хубавите ми дни. 

И се завъртат всички момичета, в които съм се разпилявала. И после, ето: „Не се опитвахме да изживеем нищо - / искахме да се пропилеем“. 

А Димитър Ганев познава и друго. Ето ме, налучкана прецизно. Това съм, така реагирам:  „не ми липсваш, някои чувства са просто от 
разсеяност: продължавам да забравям
да пусна щорите“

И после, улиците. На София, разбира се. Наизустената ми, обичната ми София, която с всяка година все повече се слива с кожата ми и все по-трудно е разкъсването на прегръдката ни. София, която ми люлее и стъпките, и любовите, и изгубванията:
„а улиците бяха остриета, които
едно по едно ни пронизваха – 
бяха едни и същи всяка нощ и ние
знаехме наизуст
всяка капка от кръвта си, полепнала по тях“

Връстници сме с Димитър Ганев. В една точка се намираме, ранните двайсет години. Знаците ни за възприемане на света са еднакви. Затова ми е близка тази тъничка стихосбирка. 

Има си недостатъците. Да. Разпръснати тук-там клишетата на младите, които тъкмо се откриваме, които откриваме обичта си, които тъкмо сме се споделили (с някого, с град, със сезон) и които тъкмо се учим да бягаме, защото „ще те имам завинаги чрез/всички останали“. Но това са мили клишета. Подреждаме си дните. Подреждаме си срещите. И всичко е така наивно повтаряемо и общо, че е красиво. 

Май това е „Никол слиза по стълбите“ – движение. Забързано, забързано движение. На двайсет тичаш. 

А стихотворението, което отключва всички четирийсетина страници, подарявам накрая. 

Апартаментът й е четири етажа
над паметника "Левски" и когато заспивам, от
дясната ми страна ляга "Александър Невски", а 
от лявата - тя. Спя между двете най-хубави гледки
в този мъртъв град, а скелетът 
на нощта лежи натрошен в краката ми. Преди да
затворя очи, се обръщам към храм-паметника: 
"Независимо колко златни зъба имаш 
в устата, не си по-вечен от това."


Tomorrow must be more
Drink more dreams more bed more drugs
More lust more lies more head more love
More fear more fun more pain more flesh
More stars more smiles more fame more sex

четвъртък, 18 декември 2014 г.

"Отклонение" - Блага Димитрова (споделя Теди)

Терминал 1 на софийското летище.

В два през нощта съм там. Времето е друго, средата на 60-те, и съм допусната неудобно близо в точката на среща и разминаване между двама души. Отклонението, което правят от пътя си, намира своя завършек на самолетната писта.

В четири сутринта съм там, отново. Този път без да се отклонявам от собственото си време. 2014г. е, а аз и стар приятел бягаме от декемврийска София и ежедневни задължения. Съзнанието ми, гладно за сън, възприема света с по няколко секунди закъснение. И почти мога да видя Боян и Неда ей тук, край мен. Прочетено и реално са се втъкали едно в друго, завършени.

Поезия на (случайната) симетрия, която толкова подхожда на първата ми среща с Блага Димитрова.
* * *


„Отклонение“ е роман за любовта и разминаването. Кратък, бърз, побиращ един само ден в себе си – и един спомен. Боян и Неда ще се срещнат в задушен летен следобед по пътя за София. Седемнайсет години след като са се обичали.

„Отклонение“ обаче е и рисунка на епохи. Там е София в средата на 40-те – тъкмо отърсила се от бомбардировките и скочила в гоненето на нов строй, задушена в митинги и речи, в граденето на „светло бъдеще“. Там е България през 60-те, развитият социализъм. Без поучения, но с деликатна ирония, която е всъщност смелост (предвид факта кога е писан романът).

Проза е това, поне официално. Но всяка дума на Блага влиза в съзнанието като чиста поезия. Един български език мек и сладък, докосван внимателно и обичан видимо, изчистен и танцуващ. Език, който сякаш днес е избягал от книгите ни.

Подробностите на историята не са важните. Имаме двама студенти, „нарушители на стила на епохата“, които решават да прекарат заедно десет дни на едно малко софийско таванче. Десет дни, за да се излекуват от взаимната си тръпка, защото нали е времето, в което: „Тогава нищо не можеше да остане скрито-покрито. Живеехме на групи. (…) Гласно мислехме. В общ ритъм бързахме.“ Времето, в което личната любов е някак срамна и трябва да бъде премахната или поне подредена в точни граници.

Не-да-не-да-да-не. Неда. Тя разказва. Обръща се винаги, неизменно към Боян. Като едно дълго писмо. А на мен ми е свито, неудобно някак да гледам любовта им и (не)случването й на сантиметри от хванатите им ръце, от голите им прегръдки, да ме нападат мислите им и неизговореното, да дишам въздуха на таванчето им, на разрушеното стълбище в разпадащата се бомбардирана сграда, която е техен дом. Твърде реално е всичко, почти мога да докосна люляците, които са натопили в гилза на пода – ех, това нелогично, следвоенно, сюрреално време, в което се разхождат те, в което ме допускат. Където властва „ДРУГАРСКИ СЪД – ПОДАДЕНИ РЪЦЕ ЗА ПОМОЩ“, а ръцете всъщност разкъсват най-жестоко. Защото епохата е разрешавала дори и най-интимните чувства да бъдат съдени, анализирани, изнудвани.
* * *
„Казват, че припомнянето е измисляне на миналото.“ И в „Отклонение“ най-важното е запазването на спомена, повторното му изживяване, дорисуването му. Парещият августовски ден и споделеният път към София на двама възрастни с коренно различни професии, избори, семейства отключва мига, а от неговия пристъп Боян и Неда се подмладяват.
Имам страст към истории за разминаване. Към недоизживени любови. Сбъдването е проза, едно сигурно изчерпване, докато в „паметта има винаги тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.“  Но се влюбвам в „Отклонение“ не заради буквалната история за среща и неслучване. Блага Димитрова се оказва близка ми с улавянето на универсалното чувство за мека носталгия по времето въобще, с даването на отговор как се бори времето. „Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете. Думите са времето, което ние владеем.“

Обичам я и заради факта, че ме чете по начин, който малко писатели умеят. Изживявам онова най-прекрасно чувство да кръстосвам една история, чиито думи ме разлистват на свой ред. Плашещо е, защото ме оголва. Преброжда ми копнежите и търсенията: „Понякога в тебе започва да вие вълчи глад по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа треска. А то е човешка носталгия по родния собствен образ. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не нови впечатления, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си.“  Дълбоко вкоренен ми е този глад към бягства и изгубване. Храня се от него. Нося в гърдите си една разкъсаност, според която домът никога не е достатъчен, а намирането е само в пътуване, в споделяне. И затова симетрията да завърша книгата именно преди поредно лично изгубване далеч от наизустената София, я прави така важна ми, зазижда я в гърдите ми. Защото: „ понякога така ти се иска да станеш друг, да се родиш сам от себе си наново, да отречеш целия си досегашен път и да започнеш отначало. Да опиташ поне. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш сам на себе си.“
* * *
Летището е краят и началото.
„Летището е винаги ветровито. Най-откритото място на земята. Заминаване и пристигане. Изпращане и очакване. Най-силните ветрове на планетата. Те никога няма да утихнат. Гледам пистата. Днешното отклонение от пътя е водело дотук, до тая открита за всички ветрове пустота. Всъщност срещата ни не се е състояла. И тогава, преди 17 години, и сега. Все принадлежахме на нещо друго.“

С думите на Блага още танцуващи из съзнанието ми, се оставям и аз на ветровете. Докато съм на път дори ще изживея една несъстояла се, невъзможна среща. От онези, в които се откривате за миг с някого и веднага се пускате. Това е най-красивото – необходимостта да се пуснете един друг без да сте се имали. Но пък сте се разпознали.

„Отклонение“ на Блага Димитрова е за разпознаването. 



събота, 6 декември 2014 г.

"Малка звезда" (Йон Айвиде Линдквист) - споделя Теди

Чета тази книга все облечена в огромен пуловер, свита в леглото, докато стаята ми се осветява от бели коледни лампички. Уютно е, както само през декември може да бъде. От томчето четиристотин страници обаче лъха на Швеция. Не онази топла, мила, шарена Швеция, която познавам от любимата Астрид Линдгрен, а една остра и хапеща.



Началото на „Малка звезда“ напомня за „Звездното дете“ на Оскар Уайлд. Ленарт намира красиво малко бебе, изоставено в горите. Прибира го у дома, за да го отгледа заедно с жена си Лайла. И приказната нишка ще върви до самия край. Болна приказност обаче.
Ленарт и Лайла са залезли естрадни звезди от времето на АББА. Музиката е захапала здраво цялата книга. Бебето е момиченце, надарено с чуден глас и златни коси. Двамата ще го отгледат в мазето, за да не разбере никой и да не им бъде отнето. За Мъничка, както я наричат, ще знае само порасналия им син Джери. И всичко ще върви мирно и спокойно до момента, в който Ленарт и Лайла бъдат убити жестоко в собствения им дом.

Под първичната схема на думите обаче има още много. Защото Ленарт и Лайла са с брак, в който дълго е властвало насилието. Защото Джери, който на петнайсет е влюбен в китарата и Боуи, изживява своя личен срив на младостта и неразбирането и никога не излиза от него – търсейки утеха в разрушението. Защото Мъничка (или Терез, както ще я кръсти Джери) под сладкото си бебешко лице крие толкова стаен ужас, че всяка страница носи особен дискомфорт, необозначен.

Именно във внушаването на дискомфорт е силата на Линдквист. Умее го, прекалено добре. Книгата е подробна и конкретна до умора, в духа на постмодерните романи. Най-въздействащите сцени са онези ежедневните, тихите, на пръв поглед незначителните, в които обаче един жест, една думичка са достатъчни да влеят в подсъзнанието чувство за разкъсаност. Неприятно ти е, а не можеш да посочиш точно защо и това е най-страшното.

Паралелно с историята на Терез започва и друга. Тереса е неина връстничка, растяща в обикновено шведско семейство. Двете момичета са противоположни – но ще се открият една друга (и откриването ще е заради музиката), за да се получи това: „Имало едно време две момичета в метрото. Те били тъй различни, колкото изобщо могат да бъдат две момичета. Едното момиче било прекрасно като елф, ала било безпощадна убийца. Другото момиче приличало на трол, но било страхливо като мишле.“

Историята на Тереса е история на разкъсаното порастване. На отритването и самоотритването от света. Четиринайсет, уж най-сладката възраст, е нарисувана от Линдквист счупена, каквато много по-често е. Има тъга, „муминтролска тъга“, топла и мека, която пробожда гърдите красиво и която е всъщност едно от рядко назоваваните богатства на младостта. Има и противоположното на здравословната меланхолия, има болест -  изяждаща депресия, а описанието на действието на лекарствата хваща здраво: „Представяше си перка на мотор, как се върти и подкастря всичко излишно от регистъра на чувствата й. Короната и корените. Оставаше само студено стъбло, по което да се плъзгаш.“

 Вмъкването на Йон Линдквист под кожата на момичета тийнейджърки е прекалено правдиво и „Малка звезда“ ме спечелва именно с тази си част. Сблъсъкът малки-големи, деца и възрастни, деца и деца е истинският гръбнак на книгата, въпреки че романът до самия си край остава заключен в границите на жанра си.

Литература на ужасите. Някога, когато самата аз бях на четиринайсет, встъпих в границите й, хваната за ръка от Стивън Кинг. Претръпнала съм на чистия ужас, на романова кръв и жестокост. Истински ценното за мен, така, както го умее именно Кинг, е тъничкия психологизъм, плътността на героите и ежедневието на чувствата им. Линдквист напомня за това. Но за мен не стига майсторството на Кинг – или може би характерната скандинавска студенина слага невидима преграда между читателя и героите.

„Малка звезда“ излъчва на талази и музика. И естрада, и смешни поп хитове, но и Боуи, Депеш Мод, Мориси, имена, които ми късат сърцето по най-прекрасния начин. Ключовият момент в цялата история ще се случи на Thank you for the music на АББА и иронията ще е целена. Но дори и музиката е поставена някак зад стъкло.
Ужасът при Линдквист достига кулминацията си в кръв. Свръхестествено няма. Приказни са само гласът на Терез и русата й красота.


Смисълът е в изгубването на детската невинност и това е красивото на тази книга. Смисълът е в постепенното формиране на глутницата, на групичка от четиринайсет момичета: „Обединяваше ги общ знаменател, но вероятно само Тереса го долавяше: мирисът на момичетата. Всички миришеха сходно. Почти никое не ползваше парфюм, а които го ползваха, бяха пестеливи. Но мирисът бе общото, а това, което се криеше зад него – Страхът.“ Четиринайсет момичета, които ще преодолеят страха си, прераждайки се чрез мрак. Болезнено е до крайност. Но шокът от жестокостта и строшените кости е преднамерен и с това всъщност намаля силата на книгата. Ценността й остава в неясния дискомфорт на чувството за изгубеност. Жанрът единствено я спъва със задълженията си.

* * *
("goodbye, love")

понеделник, 24 ноември 2014 г.

"Бойният химн на майката тигрица" (Ейми Чуа) - споделя Теди

Имам братче. Преди две седмици направи шест. Шестнайсет пък са годините разлика между нас двамата. Дете е още, но от рано си личат коренно различните ни характери и поведение. Пък средата ни на обич и възпитание е една и съща. Той е див, по момчешки. Трудно контролируем – често повече от обикновеното за едно хлапе на неговата възраст. Все по-любопитно ми е да анализирам динамиката в едно семейство. Кое как се случва, кой как участва в отглеждането на дете. И защо резултатите често са противоположни.

Именно от такова любопитство прочетох „Бойният химн на майката тигрица“. Биографична книга за майчинството на Ейми Чуа, преподавател по право в Харвард, майка на две дъщери. Амбициозна жена, чийто мемоар предизвиква противоречиви мнения. Тя е хвалена и оплювана, обвинявана в тормоз и насилие, но и посочвана като пример за подражание.



За Ейми Чуа не щастието на децата й е важно – поне не в онзи, либерален, присъщ на западния свят смисъл. Детството не е за игра на кукли, тичане в локвите и рисуване с пръсти. Важните избори се правят от родителите, не от дъщерите. Посоката е зададена и право на промяна в курса й не съществува. Гони се единствено перфектност. Във всичко. Ейми е майката, която няма да приеме нарисуваните от децата й картички за рождения й ден, докато не ги направят наново, с повече старание, по-красиви и по-добре надписани. Ейми е тази, която ще определи, че голямата София ще свири на пиано, а малката Лулу – на цигулка. Класическата музика възпитава. Ейми ще следи да се упражняват по шест часа на ден и ще измисля извинения пред другите родители защо не пуска дъщерите си да играят с децата вън. Пътуванията на семейството й ще са винаги под знака на това да се намери хотел, в който има пиано за упражнения. Лулу ще бъде измъквана всеки ден от часовете по трудово и музика в училище, с нищо неполезни, за да свири допълнително с подбрана учителка. И целите ще се постигат – макар и на цената на граничеща с жестокост стриктност. А оценка по-ниска от шестица, разбира се, е недопустима. София на 14 ще свири в Карнеги Хол. Лулу ще бъде взета за ученичка при едно от големите имена от престижната школа „Джулиард“. „Целта ми като родител е да ви подготвя за бъдещето, а не да ви накарам да ме харесвате“ е философията й.
И всичко описано плаши. Особено някой като мен, израснал в противоположния семеен модел. Където изборът винаги е бил мой, родителите ми само са ми давали необходимата подкрепа и обич.

Книгата на Ейми Чуа е написана простичко. Чете се бързо. А след първоначалното стряскане от методите й, идва момент на разбиране. Да, честно. Самоиронията й, както и нишката самокритичност намалят ефекта от пълното неприемане. Тя е болно амбициозна, но извън схематичността на майката, тормозеща дъщерите си в името на успеха, се намесват още парченца от пъзела на семейството й. Съпругът й, който я обича, подкрепя я и който е отгледан в либералната традиция, а оттам често е деликатен коректив на методите й. Лулу, малката, ината дъщеря, която още на три годинки се опълчва на майка си (и в чиято прекрасна своенравност открих много от брат си). Именно Лулу е тази, която не прекратява ежедневния сблъсък родител-дете, докато не успява да вдъхнови случването на първата майчина отстъпка и думи като: „Може би най-накрая си позволих да се възхищавам от вътрешната сила на Лулу, такава каквато е, макар да бях дълбоко несъгласна с избора й.“ А самата Ейми Чуа е превърнала отглеждането на дъщерите си във втора професия, посвещавайки времето си до степен на пълна отдаденост, ужасяваща отдаденост – тя присъства например на уроците на дъщерите си, учи се на музикална теория наравно с тях, за да може да ги насочва в домашните им упражнения, да следи прогреса им.

Най-важното, което извличам за себе си, е красотата на дисциплината (с уговорката, че баланс е крайно необходим винаги). Аз съм хаотична. Не умея да управлявам времето си, лесно се разпилявам. Свикнала съм да не се влагам на сто процента в работата си, сякаш успехът е по-сладък, когато е лек и почти случаен. И за всичко това хич не се харесвам.
Същественото в теорията на Ейми за „китайската майка“ (която може и да е баща, може и въобще да не е китайка – важен е духът) е всъщност идеята, че трябва да се положат здрави основи. Да се дадат в ръцете на дъщеря си/сина си инструменти, с които по-лесно ще гради след това живота си. Хвалбите нямат място тук, защото начинът да покажеш на детето, че е способно минава само през това да не му позволиш да се откаже и от най-плашещата, най-трудната задача.

„Ето една разлика между кучето и дъщерята, помислих си по-късно. Едно куче може да направи нещо, което всяко друго куче може, например да плува кучешката – и ние й ръкопляскаме, гордеем се с нея и й се радваме. Представяте ли си колко по-лесно би било, ако можехме да правим същото с дъщерите! Обаче не можем. Това би било нехайство от наша страна.“ Звучи брутално. Удря плесница почти. Но пък рисува една всъщност добра философия. Детето се обича мъничко жестоко, но така, че да се научи да вярва в себе си и да прескача препятствия. И да работи, да работи много. Защото „това, че обичаш нещо, не означава, че ще станеш много добър някога. Не и ако не работиш. Повечето хора се излагат тъкмо с това, което най-много обичат.“



"Бойният химн на майката тигрица“ е противоречива, наистина. Вдъхновение обаче носи описанието на моментите, в които момичетата свирят пред публика, триумфират.  Вдъхновение са и цитираните пасажи от есета на София („Да свириш за публика е като да даваш кръв, след това се чувстваш празна и малко замаяна. А когато всичко свърши, твоята пиеса вече не е просто твоя. Време беше. Отидох до пианото и се поклоних. Само сцената бе осветена и не можех да виждам лицата на публиката. Казах сбогом на Ромео и Жулиета и ги пуснах в мрака.“). Именно те ме карат сама да пожелая да се вложа в нещо така отдадено, така безумно, както това момиче е свирело на пиано на четиринайсет.
Наред с това обаче вдъхновява и момичешкият бунт на Лулу, която се отказва от цигулката, за да започне да управлява времето си сама, да подарява часовете си на други, също толкова обичани неща. Тази книга ме кара да се възхищавам от силата на самите момичета, от това, че тънката граница на пречупване на психиката им по опасен начин не е била премината и заради самите тях.

Полезна книга. Отворена също така- защото историята на това семейство тепърва ще се пише. Книга, от която може да се извлече много, ако се пожелае. Дори когато читателят е момиче, което хич не си се представя с деца скоро – но пък има любимо малко братче. По-забавното – крада желание и за превъзпитание на самата себе си. Щипка самодисциплина и вкарване на ред в личния хаос са добре дошли.


Крайностите на Ейми Чуа някак помагат по пътя за търсене на баланс у читателите й, мисля. „Бойният химн на майката тигрица“ събужда диалог чрез стряскането. 


Музиката: 
(защото само пиано отива тук. и тези особени, стряскащи, събуждащи тонове в средата, разбира се)


четвъртък, 20 ноември 2014 г.

"Брачната фабула" (Джефри Юдженидис) - споделя Теди


Gaudeamus igitur, Juvenes dum sumus




 Това е Артонен Арто. Френски драматург, актьор и режисьор. Започвам с него, макар в текста на последната книга на Юдженидис да е споменат веднъж.

(„Над главата му, закачени с кабарчета, висяха две снимки на Антонен Арто. На снимката вляво Арто беше млад и невероятно красив. На другата, направена само десетилетие по-късно, драматургът изглеждаше като повехнал луд. Това, което допадаше на Лари, бе именно бързината и целостта на физическото и умствено разпадане на Арто.“)

Лари е съквартирант в колежа на Мичъл Граматикус. Двамата по-късно ще попътуват из Европа. Но преди да продължа с тях, с Маделин, с Ленард Банкхед, нека кажа – знам защо тази книга не се харесва от много хора. Разбирам защо не (им) издържа на сравнението с „Мидълсекс“ и „Непорочните самоубийства“. Знам и защо аз я заобичах почти веднага, след като я разтворих – и защо става една от най-лично важните ми за изминалата година – и най-любимата ми от автора. Този текст ще се заиграе с моето си субективно чувство на близост. И ще е (почти) писмо до Джефри Юдженидис. (Юдженидис е споделял, че започвайки роман, си представя, че пише писмо до приятел. А „всяко писмо е любовно писмо“, пак според него нейде из страниците на „Брачната фабула“.)
* * *


На двайсет и две съм. На толкова е и Маделин Хана, с която романът бива открит. Маделин, която тъкмо завършва английска филология и чието самоопределяне минава през любимите й книги. Или поне Юдженидис ни я рисува за пръв път така – чрез заглавията в библиотеката й. Колко банално.

Обаче.

Едно е усещането, което ще ме държи впримчена в книгата през цялото време, докато чета. Уютно ми е. „Брачната фабула“ се заиграва директно с книги, с цитати, с имена и сложност – но го прави по онзи мил и познат, наивен начин, по който го правим самите ние, двайсет-и-няколко годишни, повярвали си, че знаем всичко, че четем света, че светът въобще се побира в мрежа от култови автори.  Нито за миг не съм подразнена, както твърде често ми се случва щом някой съвременен автор започне да пълни книгата си с препратки към голямата литература – препратки, които винаги издават немощ. Не, не Юдженидис е този, който парадира със знание, а героите му, моите връстници, обичат да спорят за Дерида, Юлия Кръстева, Барт, за семиотика и религия. В камерната обстановка на колежа Браун в началото на 80-те е най-нормалното нещо да отидеш на купон и да различиш по рафтовете „дежурния Кафка, задължителния Борхес, престижния Музил.“  Така, както и твърде често се случва да се повтори сцената в София, някъде през второто десетилетие на ХХI   век. Малка лична претенция, статична заявка за бунт, поза на младостта.

Именно размиването на времевите граници е следващото, което ме привлича. 1982г. се появява категорично оповестена едва след първите двайсетина страница. Патината на епохата се усеща още от самото начало, да – в случайно вметната песен, в появилата се нейде прическа или дреха, но годината е само тънък филтър над действието, лесно се сближава с днес, лесно се разсейва.

Мрежата от думи, която гради Юдженидис, ме привързва още по-силно. Въпреки категоричното заглавие, докато чета нямам усещане за крайна цел на романа. Не знам къде ме води, действието е леко и твърде, твърде познато. Постоянно се правят големи подскоци между днес и вчера, между разговори и обяснения, следствията изпреварват причините, мотивите биват разкрити след случването. Липсата на линейност често е на границата да обърка – но никога не прекрачва тази граница и пъзелът продължава да се реди неусетно.

И всъщност в сърцевината на всичко дотук, на типичният описателен стил на Юдженидис, се е сгушила „фабулата“. Повърхността, разбира се, е именно любов. Любовен триъгълник между момиче, което е прекалено скицирано, за да има собствен образ (ех, Маделин) и две момчета – Ленард Банкхед, очарователен биолог, страдащ от маниакална депресия, и Мичъл Граматикус, студент по теология, в чийто образ Юдженидис е вградил собствената си сянка, странствания и младежки копнежи.  Ето, толкова банално звучи.

Но не, не. В книгата има един брак, наистина. Има и едно не-предложение за брак, твърде прекрасно в отсъствието си. Заигравката е с романите на Остин и Елиът, с опита да се обърне характерния сюжет на английските писателки от викторианската епоха – девойката, която трябва да избере най-подходящия кандидат.

Обичта ми към тази книга идва обаче от това, че тя не е въобще любовен роман, не е роман за брака (дума, която ми е безумно чужда, дори плашеща на този етап). Не. „Брачната фабула“ разказва за порастването, за страховете на нас, двайсетгодишните, претенциозните, амбициозните, разглезените, които тъкмо подаваме нос в света на зрелите.  („Току-що бе започнала да живее като възрастен човек и не помнеше да се е чувствала по-ранима, уплашена и объркана.“, ще си мисли Маделин Хана). Любима тема на Юдженидис – толкова любима, че и трите му романа всъщност все нея обговарят, макар и да са толкова различни един от друг, макар и чарът на неговия талант да е именно в невъзможността да предвидиш следващата му картина, новите му герои. Любима тема и на мен, която от дете някак все искам да се заигравам с времето, с носталгиите и меланхолиите му, с разпадите му.

Артонен Арто на стената на Лари, разполовен на два противоположни образа от изминалото време, е именно знакът на това, което и Юдженидис опитва да запечата, и аз търся да проумея. На онзи красиво болезнен кръстопът между детство, младост и зрялост, когато светът се разпада на съставни части, за да си го пренаредим наново, крив, наш, непознат. „Брачната фабула“ е за това.

Има и клишета, да. Признавам - има изречения, които не отиват на книгата, които рисуват с твърде идеалистични щрихи. Измислените драми на едни хлапета, които си имат всичко, лесно биха могли да подразнят хората, търсещи размаха на „Мидълсекс“ или онази особена, приглушена обреченост на „Непорочните самоубийства“. Но всяка баналност (като перфектната красота на Маделин ала Катрин Хепбърн или огромния член на Ленард) почти не забелязвам. Има твърде много ирония в тази книга, мила ирония. Основна е малката ежедневна драма да порастваш, да копнееш по „едно там, което не е там“ (както е цитирана Гъртруд Стайн), да търсиш патерица в изядени с кориците томчета като „Фрагменти на любовния дискурс“ на Барт и да се мъчиш да дефинираш любовта, абсолютно оплитайки се в представите си, опивайки се от тях. Малка, нищожна драма на фона на всичко друго, което може да ни опари – и все пак, най-най-важната за този (ми) момент, най-обичаният личен конфликт, най-превъртаният – защото винаги двайсетте ни години се търсят и люлеят в спомените като твърде ценни.

Привилегированата Маделин се сблъсква за пръв път с различно построено израстване: „Като слушаше Ленард, Маделин се чувстваше ограбена от щастливото си детство. Никога не си бе задавала въпроси защо е реагирала по един или друг начин или какво влияние са оказали родителите й върху нейния характер. Безпроблемният й живот бе притъпил наблюдателността й. Докато Ленард забелязваше всичко, до най-незначителната подробност.“

Начетеният, чаровен, срамежлив Мичъл пътува из Европа и доброволчества в Калкута при Майка Тереза, докато търси подредба на собствения си хаос и несподелената си любов към (идеала) Маделин („Докато обикаляше из улиците, се опитваше и нерядко успяваше да изчезне за самия себе си, за да може, парадоксално, да присъства в настоящето по-пълноценно.“) И Мичъл, който все пак се опира в диренията си на кредитната карта на родителите си.

Ленард, белязаният от болестта си – а страниците, посветени на биполярното му разстройство се четат задъхано, без прекъсване. „От депресия не се чистиш. Депресията е като синина, която не минава. Белег в мозъка. Трябва адски да внимаваш да не докосваш охлузеното. Обаче то си остава там завинаги.“ Ленард, лутащ се между манията и депресията, Ленард, който пита „Къде е Ленард?“ без да може да получи отговор. Ленард прекрасния – „Ако трябваше да бъде нарисуван Ленард през първата си година в колежа, то рисунката би изобразявала младеж, който вдига глава измежду два женски крака, само колкото да си дръпне от наргилето с хашиш и да даде правилен отговор в час.“ И Ленард егоиста, заради когото Маделин научава доброто старо „Хората не спасяват други хора. Спасяват единствено себе си“. (А не е ли така присъщо именно на двайсетгодишните наивно да копнеем да спасим другиго. Сякаш това ще придаде допълнителна стойност на нас самите и ще превърне обичта ни, с която тъкмо се запознаваме, в нещо по-голямо и с това по-важно.)
* * *


Книга-обич е това, в чийто текст Юдженидис си е позволил и много недостатъци – но пък затова ми е сладко да я обичам, нали любовта не почива на рационалност.
Книга-обич. Заради Юдженидис, който обича героите си, дори когато са само скици, в които пуска да се настани читател, да се настани самият той, да се скрие някое утре. Заради преводачката Невена Дишлиева-Кръстева, която с всяко изречение показва колко обича Юдженидис и езика му. Заради редакцията на Жени Божилова, която винаги е говорила именно за необходимостта от голяма, огромна любов към труда и литературата.
* * *
Юдженидис описва Кейп Код, където Ленард заминава с Маделин по стипендията си, така: „тук светът бе смален до основните си елементи – пясък, море, небе.“ Така усещам и „Брачната фабула“. Търсенето е сведено до основите си – любов, път, книги, разминаване. А самото търсене е в името на „нещо, което всяко дете знаеше как да направи – да поддържа пряка и пълноценна връзка със света. Когато пораснеш някак забравяш за тази връзка и трябва да се приучаваш наново.“


Музиката:
 (из плейлистата на моите двайсет години)


It's a joy
To know you're waiting there
Writing letters, left burning in the air


сряда, 12 ноември 2014 г.

"Степния вълк" от Херман Хесе - споделя Росен

„Да се отдалечаваш от себе си е грях. Би трябвало да можеш напълно да се приютиш в себе си като костенурка“

-  Х. Хесе, „Демиан“

За магическия театър и радиомузиката на живота

Херман Хесе е символ на стремежа към себепознание – трудно в литературата може да се открие по-опитен навигатор в пътуването към себе си, отколкото немският автор, посветил творчеството си именно на този копнеж. Една цел, която, бъде ли достигната, е възможно да не стане повод за рязане на лентички с усмивка на уста, а напротив – да се окаже пагубна, разкривайки нелицеприятния вид на откритието. Риск, който за хора с мащабите на Херман Хесе е напълно оправдан и нищо не може да ги отклони от него, защото той не е в името просто на една личност, а на цяло едно поколение. Поколението на Голямата война, отключила процеса на дехуманизирането на личността и обезценяването на човешкия живот в началото на XX век. Хесе е вестителят на възможността за ново съществуване в едно време на отчаяние и смут от реалността. Времето, в което Степния вълк напуска дивата природа и нахлува в света на хората – той не се цели във всички хора, а само в „силните, най-одухотворените, най-даровитите, т.е. в душите, където ще открие най-много плячка. 



“Погледът на Степния вълк пронизваше цялото ни съвремие, цялото усърдно суетене, цялото домогване, цялата предвзетост, цялата плитка игра на една въображаема, празноглава духовност — ах, за съжаление този поглед се врязваше много по-дълбоко, отиваше още по-далече, отвъд недостатъците и безнадеждността на нашето време, на нашата интелектуалност, на нашата култура“ – едва ли са много хората, които след прочита на „Степния вълк“ са отредили на Хари Халер - 50-годишния изолиран от обществото самотник, който няма дом и прекарва живота си в размисли, книги и вино - незавидно място в съзнанието си или изобщо не са го допуснали вътре. Погледът му, безумният поглед на един разум, смесил реалност и фантазия, покой и хаос, мъдрост и лудост, духовност и инстинкт се впива в същността ти и дешифрира голяма част от теб. Ние опознаваме Хари Халер както отвътре в неговата алиенация, така и отвън чрез Трактата за Степния вълк. Именно в загадъчния ръкопис, който Хари получава, са разкрити вътрешните му битки от различна гледна точка, напомняйки му, че това, към което се стреми, всъщност е неговият най-голям страх: „Всичко казано така е много добре познато на Степния вълк, макар никога да не е съзирал това очертание на вътрешната си биография. Той предугажда своето положение във вселената, предусеща и познава безсмъртните, подозира и се страхува от възможността за една среща със себе си, знае за съществуването на онова огледало, в което му е крайно необходимо да надникне, да се огледа, но и смъртно се бои от това“.

Но все пак за Хари Халер болката е „едно напомняне за нашата извисеност“ – тя е бодливият храсталак по пътя, неизбежното препятствие към целта и който не е готов да я посрещне, е обречен на неуспех. Именно страданието от нравите в бюргерското общество прави Хари чужденец и бездомник, Степен вълк, за който бягството от това, което го отблъсква, е единственият шанс за оцеляване. Срещата с Хермине по моему не е нищо друго освен създадена от съзнанието на Хари илюзия – Хермине е Хари, който има просто има нуждата да чуе своята философия, да усети болката си, отразена и в нечие „друго“ съзнание, което да го приюти поне за кратко: „Ти си прав, Степни вълко, хиляди пъти прав и въпреки това трябва да загинеш. За този прост, удобен, задоволяващ се с толкова малко днешен свят ти си премного взискателен и жаден, той ще те изплюе, за него ти имаш едно измерение в повече. Днес, който иска да живее и да се радва на живота си, не бива да бъде човек като тебе и мене. За всеки, който изисква вместо дрънкане — музика; вместо удоволствие — радост; вместо пари — душа; вместо суетене — истински труд; вместо преструвка — истинска страст, този хубав тукашен свят не е родина…“.



Хари е решил да дочака 50-годишният си рожден ден и да се самоубие, но срещата с Хермине го спира, т.е. срещата на Степния вълк с Хари. Това „запознаване“ го разколебава, но не променя представата му, че „на същинските хора не принадлежи нищо освен смъртта“ (лесна е съпоставката с Далчев, който именно в средата на 20-те години („Степния вълк“ е публикуван през 1927 г.) пише в своето „Дяволско“: „Аз имам всичко: моя е смъртта“). Поствоенната личност осъзнава, че телесното битие рязко се е обезценило и шансът да достигне до себе си се крие в бягството от времето и навлизането във вечността, чиято врата е само една – смъртта: Вие копнеете за това да напуснете сегашното време, този свят, тази действителност и да преминете в друга, която да ви подхожда повече, в един свят без време. Направете го, мили приятелю. Аз ви каня за това. Вие, разбира се, знаете къде се таи този друг свят, че светът, който търсите, е свят на вашата собствена душа. Само в собствената ви същност живее онази друга действителност, за която копнеете. Аз не мога да ви дам нищо, което вече не е съществувало във вас самия“.

В творбата си Хесе засяга и темата за хумора като опора на съществуването и неприемането на  собствената си личност и действителността твърде насериозно като способ за по-правилна перцепция на случващото се в живота ни –  реминисценция от античната философия на стоиците. Наистина, едно от най-емблематичните прозрения на романа, въплътено в думите на Гьоте (който Хари среща насън), е, че „...сериозността, момчето ми, е творение на времето; тя възниква, дотолкова искам да ги издам, от едно надценяване на времето. Някога и аз самият надценявах времето, затова исках да стана на сто години. Но, виждаш ли, във вечността няма време — вечността е миг, просто достатъчно дълъг за една шега“.

Магическият театър на Пабло, в който Хари попада в края на романа, е сцената на неговия разум, нова измислица на съзнанието му, чрез която да стигне до отговорите, за които копнее, и да се отърве от Степния вълк в себе си. Там той преживява един водовъртеж от минало, настояще и бъдеще, навлиза в хаоса на фантазията, където се сблъскват истина и илюзия, живот и смърт, хора и машини, музика и дандания, слово и празни приказки. Но, над всичко останало, Херман Хесе въздига в края на „Степния вълк“ шансът за новото начало и убедеността, че животът на Хари (и тези като него) си струва да бъде изживян, щом бъде освободен от вълчето присъствие в духа: „Ох, аз разбрах всичко, разбрах Пабло, разбрах Моцарт. Някъде зад себе си чувах страховития му смях и знаех, че всички стотици хиляди фигури на играта на живота са в моя джоб; потресен, разбирах смисъла и бях склонен още веднъж да започна играта, още веднъж да изпитам нейните мъки, още веднъж да изтръпвам пред нейното безсмислие и още веднъж и често да преминавам през ада на моята душа. Някога ще се науча да играя по-добре с фигурите. Някога аз ще се науча да се смея“.


there's no way to tell and there's many ways to go,
there's pain in your heart and your head in the snow










четвъртък, 6 ноември 2014 г.

"Непосилната лекота на битието" (Милан Кундера) - споделя Теди

Кундера започва своя разказ с идеята за вечното завръщане. Аз се запознавам с „Непосилната лекота на битието“ на четиринайсет, тъкмо започнала гимназия, тъкмо затърсила книгите, върху които ще стъпя, за да раста. Завръщам се и я препрочитам седем години по-късно. И знам, че завръщания и нови прочити ще има още много тепърва. Защото това е книга-речник, книга-дисекция, малко страшна книга, неразбираема за едно четиринайсетгодишно дете, измамно близка за момичето на двайсет и две и кой знае, кой знае каква за жената, в която ще се превръщам.



Студени – но и приятелски, са страниците на „Непосилната лекота…“. Имаме история за един мъж и две жени, или пък може би за една жена, нейния любим и неговите любовници – зависи как ще редим пъзела в собственото си съзнание. Имаме ъгълът на епохата, сключен между личното – 1968г., Пражката революция, социализма.

На четиринайсет не приех книгата. Заклеймих я за думи, събрани да поучават, докато само се преструват на роман. Усетих фалш, а фигурките на героите, техните взаимоотношения, разрязани напречно от Кундера, ми бяха чужди. На четиринайсет не би могло да бъде друго, разбира се. В осми клас в мен е дремела само любовта към историята, любопитството към годините, в които са расли майка ми и баща ми, в които са съзрели баба ми и дядо ми (заради което по-късно ще изчета жадно Георги Марков). Но познанията съм ги нямала. Нямала съм и опита на влюбена жена, само представите. А „Непосилната лекота на битието“ задава въпроси именно за любовта.

Сега уж е друго. Не съм живяла социализма, но той спи в родовата ми памет и желанието да бъде проумян, като всяка неслучена лично, но близка трагедия, винаги е свито у мен. Оттам по-лесно вниквам в езика му. Имала съм и възможността да опозная тялото и любовта си – и вече с Кундера можем да общуваме на тази тема. А той го умее.

Томаш, блестящ хирург, се влюбва в Тереза, „родената от шест случайности“, момиче от провинцията. Кундера ще обяви любовта им за родена от една метафора, а случайността – за императив на събирането. Тереза не ще спре да се губи в сънищата и слабостта си, а косите на Томаш винаги ще миришат вечер на чужд женски скут – макар „манията му да не са жените; манията му е непредвидимото у всяка от тях, онази милионна част, която отличава една жена от друга.“ Кундера се заиграва с двамата, с любовницата на Томаш Сабина, със символите и думите им, с професиите и търсенията им. Има една изкуственост, да, една сценичност, плъзнала се като нишка из страниците. Не забравям нито за миг, че „Непосилната лекота…“ е един декор, театър, преструващ се на роман (и това е фалшът, за който съм имала сетива на четиринайсет – но не и очите да проумея като нещо необходимо). Както Хари Халер в „Степния вълк“ на Хесе получава в ръцете си фигурки, с които може да строи животи, така и Кундера споделя публично тайнството на своята игра, не излизайки никога от текста си, наставлявайки във всяка сцена, насочвайки грубо зад кадър събития, разговори, срещи, сливане на тела. Той разчленява всеки жест с хирургическа точност – (подобно на Томаш, който в изневерите си, в полигамията си търси да проумее света, да проумее непредивидимото) – и с дисекцията на свят и епоха прави любов с познанието.

И мрежата от знание, която се влива в читателя от страниците, е здрава. Плашещо студена, но неподатлива. Получавам карта с легенда за ежедневното и необяснимото – точно сега, във възрастта тъкмо напуснала детството, когато най-жестоко търся себе си и другите.  
Според Кундера: „(човешкият живот) е композиран като музикално произведение. Човек, воден от чувството за красота, превръща едно случайно събитие в мотив, който оттам нататък остава вплетен в музикалната композиция на неговия живот. Човекът се връща към този мотив, повтаря го, видоизменя го, транспонира го също както композиторът разгръща темата на своята соната. (…) Без дори да съзнава, човек дори и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата.“  Но всички ние влагаме различно значение в едни и същи символи. Композициите ни тръгват в различни посоки, случайностите биват тълкувани противоположно и това е началото на разминаването, на неслучването. Няколко глави в романа носят заглавието „Кратък речник на неразбраните думи“. Той като автор ще ни преведе невъзможното пресичане в речниците на героите си, ще ни обясни, че: „Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви; но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.“. Заедно с това ще се вмъкне ловко в собствените ни композиции, за да ни даде нови определения за любов, желание, секс, социализъм. И тези нови определения ще са така чисти, така ясни и логични, че приемането им за свои, за просто припомнени, е твърде естествено.

Защото.

Всеки изживява поне веднъж въпросът защо въпреки взаимна обич, връзката става невъзможна. Изживява и съмнението – щом връзката се разпада имало ли е въобще обич. И Кундера ще отговори: „Всеки от тях бе създал ад за другия, нищо, че все още се обичаха. Това, че се обичаха, е доказателство, че грешката не бе в тях самите, в постъпките им или пък в променливото им чувството; грешката бе в това, че те не бяха един за друг.“ 

Всеки се е губел в сладостта на световъртеж пред лична пропаст, пред желанието да се изгубиш, да се забравиш, сам себе си да предадеш. И получаваме в ответ: „Бихме могли да определим световъртежа и като опиянение от слабостта. Човек осъзнава своята слабост и не иска да я надмогне, а да й се остави.“

Всеки се е съмнявал поне веднъж доколко е искрен във взаимоотношенията си, изследвал е действията си, изневерявал е на себе си –и Кундера е жестоко прям „Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите хора е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“

Всеки си е превъртал тия няколко коварни, егоистични изречения: „Дали ме обича?“, „Дали е обичал друга повече от мен?“, „Дали ме обича повече, отколкото аз него?“ – а Милан ще признае вместо нас, страхливите: „Може би всички тези въпроси, които целят да открият любовта, да я измерят, огледат, проучат, изследват, в действителност я унищожават още в зародиш. Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.“



Но.

„Непосилната лекота на битието“ сблъсква не само с пространството на любовта, нейните проявления и невъзможности, а и с една земя, в която границите на реалността са непознати и забравени сякаш. Неизживени лично от мен, родената след 1989г. Кундера рисува социализма по начин, който за съжаление не се удава на никой от съвременните ни родни автори, така обичащи да предъвкват темата. Картографира го правдиво, без претенция, без натрапване. Социализмът, Стената са просто ежедневие, сблъсък, органичен декор, който хем бива обяснен, хем не бива заграждан като единствена тема. Комунизмът е част от действителността на героите, но не е самоцел на автора.

„Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.“ Да. Позната ни е тази носталгия, нали. И лично, и като общество ни е позната. Обич към миналото заради това, че е минало. Опрощаване, задето е неповторимо – без значение добро или лошо. Един исторически цинизъм, „дълбока нравствена извратеност“.
Кундера и в тази посока пише речник, и тук е прецизен, хладен, реже света на късчета и го подрежда. Затова и тази книга е необходима, буквално. Затова и (пре)прочитът й близко до родния 10 ноември е така важен. Ние си нямаме неин еквивалент, липсва ни този поглед, макар родният книжен пазар да е свръхпродуктивен по темата (тук със смигване споделям „Културата се изгубва сред безчислената книжна продукция, сред лавината от букви, сред безумството на количеството.“)

Тоталитаризмът е кич. Общество, в което частните разговори се излъчват по радиото за назидание, е концлагер. Такава е постройката на Кундера, такова е и логичното разбиране. Но зад думите се крие още смисъл – той стряска, защото разкъсва декора и на нашето днес. Колкото ми е любопитно да чета за години, които съм имала щастието да не ми се случат, толкова се свивам, откривайки, че нишка на общо между тогава и сега е твърде лесна за прокарване.

„Концлагерът е свят, в който хората живеят постоянно един до друг – денем и нощем. Жестокостите и насилията са негова вторична (и далеч не задължителна) характеристика. Концлагерът е ликвидиране без остатък на личния живот на човека.“ А ние всички живеем един в друг, един върху друг, интимността е доброволно изличена, свръхсподелянето е дори търсено. Това, което някога е било най-голямото наказание – лишаването от личен живот, от правото на ежедневна тайна, сега е нарочно търсено. Жадни сме за публика до освирепяване. Жадни за внимание.

„В царството на тоталитарния кич отговорите са дадени отнапред и изключват всякакви въпроси. Оттук следва, че истинският противник на тоталитарния кич е питащият човек.“ Научили сме се да питаме, да. Или поне тази възможност вече ни е дадена свободно. Друго е дали се възползваме. „Източник на кича е категоричното приемане на битието. Но кое стои в основата на битието? Бог? Човекът? Борбата? Любовта? Мъжът? Жената? По този въпрос има различни мнения, затова има и различни видове кич: католически, протестантски, еврейски, комунистически, фашистки, демократически, феминистки, европейски, американски, национален, интернационален.“

* * * 

Щастието е копнеж по повторение. С това Кундера се сбогува. С повторението обяснява и защо е невъзможно да постигнем мир – пътят ни е линеен, кръгове няма, завръщане в точката носталгия е невъзможно. Щастието е възможно да изпълни единствено пространството на тъгата.

Чета и в съзнанието си непрестанно опитвам да си припомня възприятията на четиринайсетгодишното девойче, което съм била. Чета и тайно любопитствам за деня, когато ще препрочитам отново, изживяла повече, остаряла. Лутам се в собствените си копнежи за кръг и повторност, (не)признати. Люлея се между детство, младост и уж далечна старост. „Непосилната лекота на битието“ ми дава необходимата опора тази есен, докато подреждам за себе си що значат двайсет и пет години родна демокрация на фона на протести, избори, новото ни правителство. Кундера ми дава и отправните точки за осмисляне на лични взаимоотношения. Това е оголен текст, който изправя пред собствената голота, пред собственото неудобство - и ги преодолява.


Книга-енциклопедия. 

 * * *