"Една митология"

На 28.01.2017г. Огнян Радев, дългогодишен преподавател по антична култура и старогръцки език в НГДЕК, щеше да навърши 62г. Отиде си през юли преди две години.

Изтупвам праха от този блог, защото ми се разхожда из лекциите, които ни четеше той, когато бяхме десетокласници. Споделя ми се за текстове, които на шестнайсет едва ли сме разбирали както трябва и които може би не разбираме и в момента, вече пораснали (според това кой в коя област е продължил ученето си – ето, аз например нямам и досега представа какви препратки е включвал; кои са били първоначалните изследвания, на които се е опирал). Но пък помня, че това бе един от първите пъти в живота ми, когато нечий начин на мислене ми е бил толкова любопитен, та съм опитвала да прозра механизмите му чрез сътвореното от него - безуспешно, разбира се, но почти като влюбване (хор съученици могат да се усмихнат весело в момента, спомняйки си, че ако някога съм имала crush по учител, то е било по Оги).

Готви се книга по записките – доколкото знам, би трябвало да бъде издадена тази година. Дотогава обаче ще подредя цитати – според ключови думи (и засега само от темата за митологията). Съзнание, мисъл, памет, чувство. Все това, което ни съгражда.

Не е проза или поезия, научен текст е. А все пак е такова специфично удоволствие, съвсем литературно. Обяснение и гледна точка към света. И какви късметлии сме съучениците да сме се плашили преди контролни при Оги; да имаме в момента запечатани някъде из главите си точно тези идеи за подредба на историята.

* * *

Из „Фетишизъм”: „Човекът започва да се чувства нещо (id) и ето защо той търси в природата сходно с него нещо, превръщайки го в super id. Човекът се чувства нещо, но нещо неотделимо от обкръжаващата го действителност. Той не успява да противопостави себе си и своите мисли на всичко останало, но все пак на всяка крачка той се сблъсква с природата и нейните явления. Този сблъсък възбужда неговия интерес, който започва да формира човешкото съзнание. Този неясен, неразчленен, стихиен и породен от страх, но познавателен интерес елинът нарича θάμβος, εος, τό – едно сетивно чувство от досега с тайнствената ужасна и магична природа; знак за общението с нещо божествено; първично, религиозно чувство, но и първичен научен интерес.”

*

„Мисълта се свежда до сбора от всички усещания, породени от досега до конкретния предмет в конкретния момент. Ето защо човек схваща целия космос във всеки конкретен необходим му или впечатлил го предмет, схваща света като цялост, вместена изцяло във всичко конкретно. Оттук фетишът придобива многобройните функции на космоса.”

*

„Прекият сетивен досег и огледалното отражение съдържат имплицитно идеята за тъждествеността на правата и обратната връзка (обект – субект). Ето защо човешко-божествените отноше-ния стават равностойни. Така познанието за божественото води до познанието за избягването на гибелта или за тайнството на пораждането. Така се появява стремеж да се активира обратната връзка, за да се осигури правата връзка. Чрез сравнението и анало-гията обратната връзка става позната и вече може да се използва адекватно и дори да се насочи към всичко останало непознато. Така се появява магия.”

*

Из „Анимизъм”: „Човекът от елемент (id) на природния колектив  започва да се чувства като неотделим елемент на едно ново цяло, на нов организъм – обществото, където той се чувства колективно същество (nos). Извън социума той се чувства мъртъв, а в – него живо същество. Появява се идеята, че само в колективното съществуване отделните същества имат своята душа, т.е. те са живи.”

*

„Сакралното пространство все още съществува редом с профанното, но вече се активира само в определени моменти – тези на обреда. Това първично отделяне все още е само временно, доколкото демон от фетиш е неотделим, то и обредът се свързва с определени пространства. Така още в най-първи времена се осъществява една тъждественост между време и пространство и движението във времето съвсем съществено се схваща като движение в пространството.”

*

„Накрая емоционалната оценка на демона в този период е най-вече очакването, което тепърва ще се превърне в надежда. Затова в бъдеще елините ще схващат надеждата като едно неотделимо зло дотолкова, доколкото емоционално е присъща на човека и само нему.”

*

Из „Тератоморфизъм” (справка етимологията – произлиза  от две  гръцки думи:  τέρας,   -ως (-ατος), τό  - „чудилище, чудо” и μορφή, ἡ - „форма”):

„Постигнало своето социално самочувствие,  обществото хиперболизира своята основна задача - пораждането. Така се повяват огромните родови колективи, огромните строежи, огромните размери на носители на божествеността. Постигнало своето социално самочувствие,  обществото превръща своите социални връзки в магична тайна, нарушаването на която носи единствено гибел. Така се появява специфичната божественост, която наказва всеки рушител на тези връзки. Постигнало своето социално самочувствие,  обществото естествено се дистанцира от всичко, непринадлежащо към него. Така всичко, непринадлежащо към ареала на рода, се превръща в губителна божественост.”

*

„Тръгнало от конкретното, преминало през трансцедентното, съзнанието открива размерът и то размерът като абсолютно количество т.е. открива хиперболата. Хиперболата е естествено развитие на първото обобщение схващано като множество, защото множеството умножено само по себе си е равно на хиперболата. Такива са и тератоморфичните същества. Обикновената змия фетиш се превръща в огромен дракон (δράκων, -οντος, ὁ). Главата й се умножава девет пъти и се появява Λερναία ὓδρα (Лернейската хидра).”

*

„Човешкото съзнание започва плахо да открива логическия синтез. Все още случаен и хаотичен, тератоморфичния синтез се извършва с помощта на въображението. Така се раждат божествените чудилища, комбинация от няколко фетиша: змия фетиш се комбинира с лъв и коза и започва да се нарича Χίμαιρα (Химера). 

Човешкото съзнание успява да реконструира образи. Човешкото съзнание дори се опитва да реконструира и човешки образ, една задача която то постига частично и която ражда типичния характер за тази митология - микс-антропичните божества.

Най-после човешкото съзнание успява да постигне диференциация и в езика, откривайки собственото име като особен магичен знак.”

*

Из „Основи на митологията”: „Митологията възниква, когато човек е обгърнат от пълен и плътен мрак, който изцяло го следва. В този мрак от време на време се появяват светкавици, които озаряват всичко, което заобикаля човека от определен ракурс, при това всеки път го озаряват под различен ракурс. Така със зачестяването на тези светкавици мракът постепенно просветлява. В полумрака започват да се очертават контурите на предметите – в тези контури започва свободно да се вместват моментите (снимки) и така контурите временно се уплътняват. Постепенно полумракът е заместен от светлината и тогава става рязкото отделяне на светлината от мрака. Така светлото пространство остава за хората, а в мрака остават контурите и ракурсните образи, които съществуват в мрака най-свободно, но от време на време излизат на светлото пространство, комбинирайки се по всевъзможни начини. Светлината все повече изтласква мрака и в един момент мракът се оказва в друго пространство – пространството под светлото човешко пространство. Както добре се вижда, когато се погледне в дълбока вода или в дълбока дупка. След изтласкването на мрака в друго пространство, ярка светлина залива човешкото пространство. В него образите се виждат ярко, но поради заслепителната яркост, те са неустойчиви и непостоянни, непрекъснато променят обема, плътността и яркостта си. Тази ярка светлина постепенно започва да се отделя от човешкото пространство в свое пространство, което е над човешкото. Така в човешкото пространство остава сивотата на деня, смес от малко ярък прах и ярка светлина. В тази сивота човек открива и собствения си човешки образ, който е напълно различен от образите на мрака и на светлината. В желанието си да достигне образи на мрака и светлината човек ще се опита да ги унищожи, но когато успее да разбере, че това е невъзможно, ще разбере, че е осъден да е сам със своя образ, а образите на светлината и мрака ще го посещават в съня му.” 

-> И тук ми се иска да направя една лична препратка към стих на Рьоне Шар: „Със сигурност човекът е най-               лудото желание на мрака. 

И затова сме мрачни, завистливи и безумни под

слънцето могъщо.“ 

*

„В периода на митологията в началото човек е една безкрайно плътна точка от чувственост. Тази чувственост той отдава на всичко, което го заобикаля. В отговор на отдадената чувственост той получава чувственост от всичко обкръжаващо го. Така постепенно започва да се формира нещо чисто човешко - памет. Тази памет е чувствена и първоначално пасивна, т.е. при познат допир човек реагира чувствено по един и същи начин. Постепенно дори престава да реагира и отдава пряко чувства. Така с натрупването на пасивна чувствена памет започва да формира активна чувствена памет, т.е. в сходна ситуация човек реагира по същия начин, както в идентична ситуация.”

*

„Първоначално разумът поставя резки разграничения между  себе си и всичко чувствено и след това се опитва да унищожи чувствеността като нещо нечовешко. Тази борба няма никакво място в божествеността и затова унищожаването на чувствеността е невъзможно. Тогава разума ще създаде цялостна парадигма: доколкото у човека има чист разум и чувственост, доколкото организираната чувственост има свое място и доколкото пряката чувственост към божествеността е съвместима с човека. В резултат на тази парадигма митологията ще умре и хората ще се разделят окончателно на хора чувствени (изкуство, мистика) и разумни (наука, сиво ежедневие).”

*

„Първоначално човек усеща времето като всяка секунда от своя живот. Постепенно тези секунди започват да се променят и времето започва да се усеща, че тече линейно с начало и край. Така човек открива живота и смъртта, вместени от раждането до смъртта в рамките от събуждането до заспиването. Постепенно обаче човек открива редуването но ден и нощ. Така той вече усеща и времето като подредено от множество дни, които започват от раждането до смъртта. Така се открива времето в рамките на един човешки живот и това движение на времето явно е диктувано от луната, която именно е свързана с раждането и смъртта. Но тъй като това е видимо при жената и божествата на мрака ще бъдат предимно женски, тях ще ги обслужват жрици и жените ще се занимават с магия.”

*

Оги диктуваше толкова бързо (съвсем по университетски), че една част от нас, още несвикнали, седяхме в кабинета с разтворени пред себе си лекции от горни випуски. Принтирани – да следим текста и да допълваме с химикал по листа, ако изскочи нова информация. (Оттук и името на този пост, всъщност - "Една_митология" се наричаше файлът, който се разхождаше по випуските) Пък кабинетът – с наредените в правоъгълник чинове, с големия макет на Рим в средата. Мястото ми беше до прозореца, стои си ми и сега картината на слънцето през пролетта стоплило гърба ми, на музиката, пусната от катедрата (почти винаги!), докато пишем.

Тъй като традицията на този блог бе всеки текст да върви с музика, ето – веднъж Равел. Защото Оги го е обичал. И защото няма да забравя как седмица-две след като разбрах, че е починал, за пръв път забелязах, че вкъщи има плоча с Болерото. Някакво намигване почти. Изматериализиране.

И втори път – Доорс. Заради шестнайсетгодишното девойче, което бях – учеща записки за митологията (и мъчеща се да разкодира Оги) през един ей такъв студен уикенд, докато в същото време поглъщах биографията на Доорс и тъкмо прослушвах музиката им. Джим Морисън, този шаман-поет на 60-те, с неговото разбиране за мит, сам същи  ἥρως.
Отиват си подобни преплитания някак; винаги са си отивали. 

"До моя съвременник. Есета" от Георги Марков - споделя Росен

Появата на непубликувани текстове на Георги Марков в книгата „До моя съвременник. Есета“ действително е едно от литературните събития на отминаващатa година. Благодарение на фондация „Комунитас“ се докосваме до непознати за мнозинството от читателите миниатюри и есета на писателя, които разкриват в още по-голяма степен неговия дух и гражданската му позиция. Публицистиката, събрана в изданието, за пореден път в творчеството на „невъзвращенеца“ Марков е най-вече критика на тоталитарните режими през призмата на пагубния български пример. Както посочва Тони Николов в предговора на книгата, равносметката на автора за резултатите от комунистическия експеримент в България е една: „антропологически срив“. Сривът, който ни дави в момента и произхода на който не трябва да се премълчава, ако желаем да се измъкнем от неговата разруха, тъй като още от Платон насам е ясно, че „...обратното на историята е забравата; тя е духовна смърт и отказ от живот“.

Началото на сборника съдържа 14 кратки текста (миниатюри), които повече от всичко друго изваждат на показ душевността на писателя. В тях той едновременно се обръща (в „ти“ форма) към себе си и към читателя,  по философски засягайки теми като самотата, словото, нетърпението, идеалите у човек и др. Тези текстове са може би най-интимната част от творчеството на Георги Марков и неподозирайки изобщо за тяхното съществуване, бях искрено и приятно изненадан от тях, въпреки че вече съм преминал през повечето от заглавията на този така важен за мен писател. Миниатюрите са маркирани от едно младежко метафизическо търсене на отговори за тези важни явления за човешкото съзнание: „Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаеш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.“ Акцент е поставен и върху дистанцията, която се е оформила между масата и одухотворената личност, за която фатичното общуване е твърде уморително: „Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.“

В сборника следват група текстове, обобщени като антитоталитарни и морални есета, като вторите според мен са също тясно свързани с анализ на нравите в обществата, където тоталитарните режими налагат псевдоценностите си: “Никое друго общество не е насъквало повече човек срещу човека, брат срещу брата, приятел срещу приятеля. Никое друго общество не е предлагало повече лицемерие, угодничество, двуличие, прикритост и взаимна подлост.“ В тази част от книгата откриваме познатия ни от „Задочните репортажи“ Георги Марков, последователно отстояващ острата си критична линия срещу процеса на обезличностяване в родината му. Отричането на човешката индивидуалност, загниването на чувството за отговорност, игнорирането на добродетелите като ценност и отблъскващата жажда за власт са само част от изтъкнатите от писателя явления, които довеждат до споменатия вече антропологически срив: „Ние нямаме друг период в цялата наша история, когато цяла система съществува, за да поощрява, развива, насажда най-долните, нецивилизовани, антихуманни инстинкти. Ние нямаме толкова ярки други случаи на тържеството на властта на преуспелия примитивно-посредствен тип.“

Знаково поне според мен е есето „Прага ‘68”, в което Георги Марков разкрива срутването и на последната надежда у обикновения човек за спасяване на свободата в Източния блок: „На 21 август Чехословакия бе арестувана. Бяха арестувани ентусиазмът, вярата и оптимизмът на цял народ. И това стана пред очите на цял свят, сякаш никой в света не желаеше нещата да се променят.“ Писателят завършва текста с едно от най-прекрасните си в своята трагичност изречения: „Трудно е да се понесе загубата на една пролет въпреки знанието, че идването на следващата е неизбежно.“ За следващата пролет, която обаче се случи през ноември, трябваше да се почака още 21 години.

Но оптимизмът, неизменният оптимизъм на Георги Марков все пак присъства и тук. Искрената му вяра в човека не може да бъде преодоляна от издевателствата на политическите режими: „Като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдан, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично чувство на човешкото доверие.“ За писателя слънцето на човечността винаги успява да пробие мъглата на черния тоталитарен абсурд, за да погали поне за кратко цветята на нормалността в обществото. 

Заключителните текстове на изданието са посветени на литературните есета на Георги Марков. В тях той умело анализира импотентността на лансираната от властта българска литература през комунистическия период, която за него е сред факторите, допринесли най-много за дефицита на качество у нас: „Общуването с посредствеността ни свиква към посредственост. Осакатени веднъж, ние започваме да осакатяваме, да не разбираме и да отказваме правото на другите да разбират...“ Но не са пропуснати някои внушителни фигури в нашата литература, които писателят дава като пример за последователност и талант, намиращи се отвъд всяка политическа конюнктура като Атанас Далчев и Константин Павлов. 

От друга страна, животът в емиграция позволява на Георги Марков да се докосне до творци, до които досегът преди това за него е бил ограничен. Прекрасните му и задълбочени размисли не само относно творбите на значими автори като Вацлав Хавел, Албер Камю и Самюъл Бекет, но и впечатленията, които пораждат те у него като личности, дават още една стойностна гледна точка, струваща си да бъде осмислена. 

Актуалността на по-голямата част от текстовете в сборника въпреки дистанцията на времето вероятно ще се стори болезнена за някои, но смятам, че една от целите на появата на това издание, изпълнено със смисъл, е именно тази. България може да няма своя Александър Солженицин, Джордж Оруел или Чеслав Милош, но има своя Георги Марков. И аз, неговият съвременник, съм горд от това.

"Нощен влак за Лисабон", Паскал Мерсие - споделя Теди

"A imaginação, o nosso último santuário."

(„Въображението, то е нашето последно светилище“)

Никога не съм се интересувала от физика. Не разбирах, не ми се удаваше като ученичка. Но от дете си нося една страст по времето, съвсем абстрактна и летлива страст. Времето като дъвка, времето като преобръщане. И ето ме, от скоро чета статии за квантовата теория. Минало, настояще и бъдеще, случващи се едновременно – опитвам се да проумея това, завръзвам беглите си познания за науката към собствените си тичания през годините.

„Нощен влак за Лисабон“ е една от книгите, които са ми най-силен личен символ именно за надскачането на времето и нелинейното му случване. Прочетох я преди няколко месеца. Тогава изписах една дълга и почти нахално лична записка – книгата се бе преплела с мои щастия и открития по твърде чуден начин. Обещах си в някакъв момент, малко по-трезва, отдалечила се на необходимото разстояние, да (опитам да) пренаредя думите си и да представя Мерсие . Защото за този роман сякаш прекалено малко се е чувало и малко се знае. Пък трябва да е обратното. 

Português. Португеш, меката, тръпчиво-сладката дума, която изрича момичето с червеното палто на моста Кирхенфелд в Берн и заради която дума Грегориус се сблъсква със записките на Амадеу де Прадо и тръгва към Лисабон. Това е началото. Мелодията на дума да е ключ.

Раймундус Грегориус, по прякор Мундус (разбира се!), е гимназиален учител по старогръцки и латински. Разведен, особняк, специалист в областта си, привикнал към кротостта на ежедневието. Амадеу де Прадо е лекар, живял по времето на Естадо Ново (диктатурата на Салазар, продължила близо четиридесет години) и неосъществен писател, който до края на живота си наблюдава себе си, света, обмисля, вкусва, изкристализира идеите си и пише, пише, пише. Мундус спасява една млада португалка от самоубийство. Това размества подредеността на рутината му, отвежда го в малка книжарница, запознава го с книгата, побрала размишленията на Амадеу. Започва да учи португалски, качва се на първия влак за Лисабон, посвещава се на това да събере парчетата от образа на Прадо, преплита времената и конфликтите, преобръща думите. Прадо спасява един от най-големите изверги на диктаторския режим от сигурна смърт. Акт, извършен в изпълнение на свещен дълг, който обаче размества света му – обикновените хора никога не му прощават запазването на един омразен живот.

„Искам да се върна към онези мигове в училищния двор, в които миналото се бе откъснало от нас, а бъдещето все още не бе започнало. Времето беше спряло с притаен дъх и това никога повече нямаше да се повтори“, пише Амадеу. Моята буквална среща с романа е такъв затаен дъх на времената. (Намирам я през един зимен следобед след училище. На шестнайсет съм, последният час е бил по старогръцки, в главата си нося тихи бунтове и копнеж по пътища, без все още да съм достатъчно смела действително да бягам от наизустената си координатна система. Заради всичко това знам – ще се обичаме с тази книга. Отлагам взимането й обаче – и скоро тиражът е изкупен. А когато се срещаме отново, етикетите върху мен са се сменили – шест години са минали. Но сгъвам сезоните, ето, през едно лято започвам да чета историята на Мундус, вкусвам за пръв път повече от Португалия през очите му на чужденец, и точно, точно тогава срещам по повелята на няколко случайности един от най-скъпите ми хора, чийто роден език е отключващият цялата книга português. И Португалия започва да присъства в ежедневието ми с цялата сила на меланхолиите си, на синьото, на фадото, на речта, на разрухата и тишините си. Нека го наречем квантова теория – минало, настояще, бъдеще, преплетени и случили се заедно и заради, сбъднати от книга, заключени в илюзията за линейност. Пластовете време все така се разкриват и свързват впрочем - нейде в основата на всяка среща-раздяла-сбъдване е повелята на дума, на песен.)

„Нощен влак за Лисабон“ е скитане, общуване и събиране. Въртят се улиците на Байро Алто, на Белем, извисяват се студентските банки и библиотеките на университета в Коимбра. Мундус говори с всички, познавали някога Прадо. Сглобява образа му. Опитва. Разпада себе си. Въртят се и имената – Мария Жоао, на която Прадо споделя себе си всецяло като дух и ум, но което не прави своя жена. Жорже О‘Кели, най-добрият му приятел, с когото ще се изгубят заради влюбването в едно и също момиче. Естефания Еспиноса, именно това момиче. Адриана и Мелоди, сестрите на Прадо, така различни, всяка понесла своята истина за времето. Родителите на Прадо, към които той люлее един вътрешен конфликт до самата си смърт („Пълно безумие: двамата мъже, баща и син, са живели на два отсрещни хълма на града като антагонисти в антична драма, свързани в архаичния си страх един от друг и в обич, за която не са намирали думи и са си пишели писма, които не посмели да изпратят.“ )

Много е. Необхватно е. Все пак, за цял живот става дума, за цяла една държава. „Превъртане на световете“ (по Рупчев).

Писането на Мерсие не е идеално – често сковано, понякога необичайно наивно, с изкристализиращи клишета на места, където се очаква проникновение. Но ядрото е притегателно, ядрото се вписва в пъзела на личните разпади и събирания.

Например.

Вечното „искахме да станем по-близки, толкова, колкото няма начин“ (отново Рупчев) се разхожда и из тези страници: „Но всичко, което ни залъгва, че има постоянство, близост и интимно познаване, не е ли то илюзия, измислена за успокоение, с която се мъчим да забулим и пропъдим постоянно проблясващата, тревожна мимолетност, защото е невъзможно да я издържаме миг подир миг? Не е ли всяко зърване на другия, всеки разменен поглед като призрачна мигновена среща на погледи между двама пътуващи, които се плъзват един край друг, упоени от нечовешката скорост и юмрука на въздушното налягане, които карат всичко да трепери и звънти? Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?“

Смъртта, духът, що е „аз“-ът, любовта, носталгията, отражението и сбъдването, несбъдването и притаяването в тръпчинките на времето – всички тези теми, всички тези зъбци на вътрешния ни механизъм от въпроси, са там. А Амадеу де Прадо е сам красиво противоречие: „Според него меланхолията беше преживяване извън времето и смяташе, че е едно от най-безценните неща, които хората притежават“, но и „в душата си той отрежда на другите точно определена роля и е безмилостен, ако те не я изпълнят. Някаква възвишена форма на себелюбие.“

Подреждам за себе си речник. Преподреждам се през книгата.

„Никое чувство не е същото, когато те споходи повторно. Ние се уморяваме и отегчаваме от чувствата си, ако ни спохождат прекалено често и се задържат прекалено дълго. В безсмъртната душа трябва да е пуснала корен едно гигантско пресищане и крещящо отчаяние заради сигурността, че край няма да има, никога. (…) Какво би било да сме ние във вечността, лишени от утехата по-сетне да бъдем избавени от принудата да бъдем ние?(…) Само чрез смъртта времето е живо време.“

„Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.“

„Това е смисълът на сбогуването, в пълния, съществения смисъл на думата: двама души, преди да се разделят, да се разберат как са се виждали и са се чувствали един до друг.

„Не пилей времето си, направи от него нещо, което си заслужава. Но какво значи нещо, което си заслужава? Най-сетне да пристъпиш към осъществяването на дълго хранени желания. Да разрушиш заблудата, че по-късно все ще се намери време за тях. Да направиш дълго бленуваното пътешествие, да научиш още този език, да прочетеш онези книги, да си купиш това бижу. Да не пропуснеш самия себе си.“

“Seria uma corrida atrás do vento. И нека никой не ме принуждава да избирам. То би било гонене на вятър.“

„В близостта ние се преплетени един в друг и невидимите връзки са освобождаващи окови. Тази преплетеност е повелителна: тя изисква изключителност. Разделянето е предателство. Но ние не харесваме, обичаме и не докосваме само един-единствен човек. Какво да правим? Да режисираме различните близости? Да водим педантично счетоводство на темите, словата, жестовете? На споделеното и тайните? Това би било като безшумно вливаща се отрова.“

„Съзнанието, че никога вече няма да станеш онзи, към когото си се устремил. Така изтълкувахме в крайна сметка страха от смъртта.“

„Никой не е създаден за другиго. И не само защото не съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика. Един защитник на случайността не обича все пак по-малко. Лоялността му също не е малка. А по-скоро по-голяма.“

И всъщност, това, което е основата на целия роман и което за мен се оказва най-притегателно, най-близкото: „Не искам да има някого, който да ме разбира напълно. Искам да вървя неразгадаема през живота. Слепотата на другите е моята сигурност и свобода.” Думи на Естефания Еспиноса, важащи обаче за всеки един от героите. Едно уж противоречие на извечната жажда за близост. Обратно в смисъла си, но еднакво по гордост и суета на ученическото „(защо)не е възможно никой да ме разбере“, през което всички сме минали. „Нощен влак за Лисабон“ е гонене на свободата. Ние сме познаваеми през обич, но и през обич се губим. Ние сме чужди в представи, но и в представи се откриваме. Езикът е ножът (като онзи нож, който Прадо забива в гърлото на сестра си, за да я спаси от смърт). 

* * *

Музиката:

(да, няма да е фадо.

ще бъде: "you demand the answers but I don't know why in my mind/ there is no time")

"Кого живея?" - Костас Монтис (споделя Теди)

„Трябваше да си водим бележки тогава, когато

нещата се случваха,

трябваше да си водим бележки тогава, когато

ги преживявахме,

за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,

за да имаме с какво да ги оборим.“

(„Носталгиите“, Костас Монтис)

Месец се търсим с тази книга. Обикалям по книжарници, а навсякъде учудени, гледат с неразбиране, нямат книгата, понякога мислят, че „още не е излязла, скоро“, друг път нацелват „с изчерпан тираж е вече“. Месец се търсим и единствената причина е това стихотворение, скочило случайно към мен; единствената причина - че с Костас Монтис говорим един език, учим си едни уроци. Общува ми се с него.

Месец се търсим, за да се открием в Нисим. Малко чудо – „имате ли „Кого живея?“ – „имаме“, и книгата е кротко е кацнала точно до книжаря, гледа ме от етажерката. 

Томчето е джобен формат, почти колкото длан (но широката длан на силен мъж). Стрелки без означения за цифри чупят времето по корицата, а този образ е още един ключ на разпознаване за всички онези от нас, които все имаме необходимостта да се надбягваме с часовете, да се покатерваме обратно в тях и после да им се зъбим. 

Костас Монтис е поет на „плодородната меланхолия“, както най-точно определя преводачката Яна Букова в предговора към изданието. И отново тя първа усеща – стихотворенията му всъщност  са „непрекъснат поток от натрупващи се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно-единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот.“ 

Това стихотворение е ту тъга, ту закачка („с онези странни лъчи, които слънцето забравя по пустите улици“). Понякога смига, понякога се сгушва в ъгъла на страницата, бледнее някак. Монтис говори като мил дядо, който никога не е спирал да бъде момче с обелени от тичане колене („сбъркахме и слязохме една спирка по-рано“). Помни и забравя, надхитря се с времето („НОЩТА Срещнете я поне веднъж сама (…) и да видите колко страхлив е мракът й“), пък вземе, че се оплете в мрежите му. В един момент е наивен, а после оставя в шепите ми обяснения на страхове („КЪМ ОМИР ЗА АХИЛ Какво ни го възпяваш? Ако беше мъж, да беше я отменил неуязвимостта си!“), приласкава обърквания, дава спокойствие, подарява едно прошепнато, но пък много, много ясно „всичко е наред такова, каквото е“: 

„как в края на краищата щяхме да правим

всички онези чудесни грешки,

как щяхме да проявим

цялата тази чудесна лекомисленост“

„Кого живея?“ задължително се чете поред (опитомяване на времето, мисля), но след това диалогът изисква всеки да си подреди свой собствен пъзел. Колаж на собствено неспиращо стихотворение. И ето малко от моето; лепя си думите на дядо Костас по моите криволици: „Как влезе пътят в стаята?“ – „Трябва да кажа нещо на морето./Заведете ме при него сутрин, когато е само.“ – „Приседна до мен един стих, нещо ми говори…“ – „Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ – „кого живея?“ – „Какви скоби сме,/каква голота въвеждаме?“ – „Небето падна по очи върху асфалта.“ – „Без назад, без напред.“ – „С погрешно ударение.“ – „Твърде сме самотни за морето.“ – „Отменете ъглите/да не се крият децата да плачат.“ – „Още малко радост и се натъжавам.“ – „Знае, че срещу крилете не съществува защита,/ знае, че криле е невъзможно да откажеш“ – „Безпризорните ми вечерни меланхолии (…) се случи да минат оттук“  - „Казаха ни „научете наизуст една зора“ – „(Продължението в следващия човек)“ …

Продължението в следващия човек. Винаги. 

Музиката:

("porto calmo de abrigo")

"Архипелаг ГУЛаг", том първи от Александър Солженицин - споделя Росен

„Но линията, разделяща доброто от злото,

минава през сърцето на всеки човек.

Кой ще унищожи парче от сърцето си?...“

Има книги, които дълго преди да си прочел, дълго преди изобщо да се появи шансът да се сдобиеш с тях, дълго преди да си дори напълно запознат с тематиката им, съзнанието ти обвива в една особена мистичност, която те води през годините с прозрачната си мъглива ръка към жадуваната среща. Моят скромен принос към описаното изживяване е свързан с „Архипелаг ГУЛаг“ от Александър Солженицин. Твърде назад (е, на 23 съм) трябва да се върна в опитите да си спомня кога приблизително съм узнал, че ми е необходимо един ден да я държа в ръцете си и изпивам с очите си – желание, което съпътстваше всеки етап на младостта ми неотклонно. Но какво толкова ме е повлякло към Солженициновия „опит за художествено изследване“ (както проф. Цочо Бояджиев казва, подзаглавието на творбата смислово си противоречи – все едно дървено желязо, но всъщност с прочита на книгата се убеждаваме, че противоречие няма) – дали защото е била забранена до съвсем скорo, за поколението на родителите ми, а и за това преди него, чиито младежки търсения са били задушавани от същата (като концепция, но за щастие не и като мащаб) система, която Солженицин описва; дали защото смътно съм усещал колко важно е да съм запознат с написаното вътре, за да oсъзная значимостта на факта, че нещо подобно (поне в Европа) е вече за щастие немислимо; дали защото искрено вярвам, че за страданието на миналите генерации не бива да се мълчи, а да се говори, говори, говори... И да се осмисля. 

След като редица пъти с разочарование констатирах, че от търговците на стари книги доста трудно ще се сдобия с „Архипелага“ поради високата му цена, дължаща се на факта, че количествата от изданията му от началото на 90-те са отдавна изчерпани, то нямаше как новината за преиздаването му  от Фондация „Комунитас“ в три тома  (и в нов превод – дело на Татяна Ваксберг и Зоя Котева) да не ме хвърли във възторг. Вярно, че и в този случай цената хич не беше малка (о, студентски бюджет), но благодарение на Пролетния панаир на книгата успях да се сдобия с творбата при по-поносими условия. Освен това, дизайнът на новите томове си заслужава особено внимание – хем сдържан, хем достатъчно стилен и излъчващ достолепност и лека хладина, в пълен синхрон със значимостта на творбата и съдържанието ѝ.

***

През 1945 г., докато е офицер в Червената армия и намирайки се в Източна Прусия (Втората световна война все още тлее, макар и към края си), Солженицин е арестуван заради шеговити подмятания по отношение на “бащата на народите“ Йосиф Висарионович в няколко писма до своя приятел Николай Виткевич. Неблагоразумността да сподели свободно мислите си в личната си кореспонденция му носи обвинение в антисъветска пропаганда по щедро използвания чл. 58 от Наказателния кодекс и 8-годишна присъда, която да прекара из безкрайната система на ГУЛаг, стройно и старателно изграждана от 1918 г. насетне. 

Защо Солженицин изобщо решава да напише това, което ще се превърне в труда на живота му – този „паметник на всички смазани и убити“? Нима Иван Денисович не разказва достатъчно? Разбира се, че не. Тежкият дефицит на истина в тоталитарното общество не може да бъде преодолян дори и с най-въздействащата повест или грандиозен роман. Нужно е нещо повече, една мащабен и всеобхватен документ, който да разобличи крайните измерения на обезличностяването на човека, следвано като държавна политика от комунистическия режим. Писателят започва работа по творбата в края на 50-те години, в условията на процеса на десталинизация, по време на който поне малко се открехва вратата за измеренията на терора, върлувал в Съветския съоз между Октомврийската революция и смъртта на Сталин:

„Дори и сега ни казват: недейте за това! Значи, ако си спомним за страданията на милиони хора, това ще изопачи историческата перспектива! Значи, ако се вглеждаме в същността на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! Ами то всъщност може за всичко, стига да е умело, с възхвала... Ние загубихме мярата си за свобода. Нямаме с какво да определим къде започва и къде свършва тя. И вече не сме сигурни: имаме ли право да разказваме за събитията в собствения ни живот?“

„Ние трябва публично да осъдим самата идея за разправа на едни хора на други хора! А като мълчим за порока и го набутваме обратно в туловището, само и само да не се покаже навън, ние сеем това семе и то хилядократно ще разцъфти в бъдещето. Без да накажем и дори без да порицаем злодеите, ние не просто опазваме тяхната нищожна старост, а изскубваме от почвата под краката на новите поколения всякаква мяра за справедливост. Те заради това растат „равнодушни“, а не заради „слабостите на възпитателната дейност“. Младите схващат, че подлостта никога не се наказва на тази земя, но винаги води до благополучие. В такава страна ще ни бъде и неуютно, и страшно да живеем.“

***

Началото:

„Посвещавам
на всички, на които не достигна живот
да разкажат за това.
И дано ми простят,
че не съм успял всичко да видя,
всичко да си спомня,
за всичко да се досетя.“

В том 1, в който са включени първите две части (от общо седем) на „Архипелага“, озаглавени „Затворническата промишленост“ и „Вечното движение“, Солженицин анализира механизма на съветската репресия, предшестващ изпращането на осъдените заради политическите им убеждения в лагер – арестът, следствието, разпитите и процесите, които в повечето случаи завършват без дори наказаните да са зърнали съдията, който е постановил присъдата им. Началото на творбата е разказ за сгромолясването на света само в един миг на всеки, попаднал под радара на тоталитарните служби: „Вселената има толкова центрове, колкото живи същества я населяват. Всеки от нас е център на вселената и всемирът се разцепва на две, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“ Съдът и следствието не се оказват нещо повече от една „юридическа обвивка“ на предначертаната вече участ на задържания: „Ако трябва да ви разстрелят, все едно, ще ви разстрелят, дори и да сте абсолютно невинни.“ В книгата са представени десетки куриозни в своята извратеност случаи, при които съдбата на отделния човек се решава при абсолютно незачитане на основни негови права – например: „На унгареца Янош Рожаш му прочели на руски език в коридора, че е осъден на 10 години, и не му превели нищо. Той се подписал, без да разбере, че се подписва под присъда, после дълго време чакал да започне делото, а още по-късно, вече докато бил в лагера, смътно си спомнил за този случай...“ 

Не е нужно срещу арестувания да има сериозни доказателства, дори задържането на хора без вина е полезно за властта в дългосрочен план, тъй като по този начин се създава „общо чувство на обреченост“ у гражданите в условията на сталинизма, довело до „извращаване на цялата народна психология.“ Мишена е най-вече интелигенцията – и културна, и научна, и техническа – която „не е свикнала на минутата да подхваща каквото ѝ се заповядва.“

След арестът идва ул. Лубянка, където се помещава НКВД (Народный комиссариат внутренних дел), и методичното прилагане на каталога от изтезания по време на разпитите, ако не бъде лесно изтръгнато жадуваното самопризнание. В очакване на поредния разпит арестантът се намира в претъпкани от себеподобни килии (в някои случаи 140 души в помещение за 25), сред мръсотия, тъмнина и глад, които да смажат ума му. „Човек, който вътрешно не е подготвен за насилие, винаги е по-слаб от насилника“ – истина, която умело бива използвана от народната власт. Често пък презумпцията за невинност изобщо не важи и следователите се обръщат към арестантите с думите: „Вие докажете, че нямате враждебни намерения.“ Но именно шокът от самата мисъл, че нещо подобно ти се случва, навярно е една от причините да имаме шанса да се запознаем с тези процеси: „В целия въртел между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилаха душите ни, докато месата ни провисваха като дрипи на просяк, ние прекалено много страдахме и прекалено много се взирахме в нашата болка, за да можем по-проницателно и пророчески да се вгледаме в среднощните бойни изкуства, с които ни измъчваха. Мъката преливаше и замъгляваше погледа ни – но инак нямаше и да ставаме за историци на нашите мъчители! – нали те самите никога не биха могли да се опишат така картинно.“

В първата част на книгата откриваме и хроника на характерните за 20-те и 30-те години в Русия фарсови/шоу процеси, „разконспириращи“ мними заговори срещу съветския строй и широко отразявани в медиите с пропагандна цел – техни жертви са свещеници, печатни органи, държавни служители, инженери, както и мислили се за недосегаеми преди това политически фигури и основни участници в завземането на властта през 1917 г., които обаче падат в собствения си капан, като Григорий Зиновиев и Лев Каменев. Какво се стреми да се постигне чрез този похват е повече от ясно – да се създаде у обществото настроението, че там, някъде, постоянно дебне „врагът“, готов по всяко време да извърши поредната си диверсия, за да разруши справедливата система на народната власт. Именно тези процеси, които са следени и в Западна Европа, повлияват на Джордж Оруел за част от сюжета на романа му „1984“.

Солженицин се стреми да разкрие и какво формира мотивацията на една група хора да причинява страдание на други хора и как този процес  предизвиква минимални угризения у извършващите го: „Идеологията! Тя е тази, която дава търсеното оправдание за злодейството и нужната на злодея дълготрайна твърдост. Това е тази обществена теория, която му помага пред себе си и пред другите да избелва своите постъпки и да слуша не укор, не проклятие, а похвали и почести. Благодарение на идеологията XX век успя да изпита изчислими с милиони злойдества. Не можем да ги опровергаем, да ги заобиколим, да ги премълчим... Без злодеи нямаше да има и Архипелаг.“ Много пасажи от творбата са посветени именно на философията на изначалния конфликт между доброто и злото: „Очевидно злодейството също е прагова величина. Да, човек се колебае и се лута цял живот между доброто и злото, хлъзва се, струтва се, катери се, разкайва се, отново се спуска надолу, но докато не е прекрачен прагът на злодейството, връщането обратно е изцяло в негови ръце, а той самият е все още в обсега на нашите надежди. Когато обаче с гнусотата на злите си постъпки или със степента, в която ги извършва, или с абсолютността на тяхната власт той изведнъж прекрачи прага си – си отива от човечеството. И може би безвъзвратно.“

Още нещо можем да отчетем като забележително в Солженициновия труд – той не заклеймява единствено политическия режим, обществените нрави и действията на останалите, а напълно осъзнато представя и собствените си морални падения, незаинтересоваността си за случващото се около него преди да бъде запратен в Архипелага и лековерието, с което се е примирявал да бъде просто послушен свидетел в изграждането на една уродлива система.

„В живота на всеки човек има някакво събитие, което го определя изцяло – и съдбата му, и убежденията му, и залитанията.“

До голяма степен книгата представлява и изследване на развитието на народопсихологията на руския народ и съм убеден, че на българския читател няма да му е трудно да припознае и родните недъзи, оформени под влиянието на тоталитаризма: „Ние всичко забравяме. Спомняме си не истината и не историята, а само онзи щампован пунктир, който със свредел са искали да набият в паметта ни. Не знам дали това е свойство на цялото човечество, но със сигуност е свойство на нашия народ. Обидно свойство. Дори и да се дължи на нашата доброта, пак е обидно. То ни превръща в дивеч за лъжците.“

Във втората част на книгата („Вечното движение“) Солженицин ни разказва за превозването на осъдените до Архипелага и интеграцията им в тамошното „общество“. Писателят ни прави свидетели на унизителното третиране на затворниците, за гаврите спрямо тях (особено към жените), за това как са ограбвани от самите им надзиратели и буквално оставяни без нищо в лагерите, поставяни по този начин в робско положение. И всичко това в името на идеологията, в името на официализираната и задължителна омраза, която трябва да се изпитва към заклеймения като враг човек. Разстрелите и за най-дребни провинения са ежедневие, понякога не е нужен и повод. С първото си пристъпване в Архипелага, независимо дали под жаркото слънце на казахстанската степ, или сред вечния лед на Сибир, „зекът“ (затворникът) принудително осъзнава, че в новия му свят злото е нормата, а лъжата се е превърнала в опора на мировия порядък (по Кафка). За да свикне – ако един ден все пак се завърне сред „свободното общество“. Но друго е по-значимото – как въпреки средата, в която са попаднали, голяма част от зековете (особено по-интелигентните сред тях) не капсулират съзнанията си в името на това да оцеляват ден за ден, а напротив, продължават да се стремят към познанието и в малкото свободно време от безсмислената тежка работа, която им възлагат, водят разговори за литература, философия, наука, четат, каквото им попадне, осъзнавайки, че именно интелектуалната енергия ще ги изведе през мъчителното съществуване. 

„Вече започнах да усещам в себе си това: ако трябва да не живея само за да почна да живея, то за какво е цялата работа?...“

(следва продължение с погледа ни върху том втори)

"Подчинение" от Мишел Уелбек - споделя Росен

„Единствено и само литературата може да ви даде това усещане за връзка с друг човешки дух, с целостта на този дух, с неговите слабости и висоти, с границите му, с дребнавостите му, с фикс идеите му, с вярванията му; с всичко онова, което го вълнува, интересува, възбужда или отвращава. Единствено и само литературата ви позволява да влезете във връзка с духа на умрелия, и то по начин по-непосредствен, по-всеобхватен и дълбок от онова, което ви предлага разговорът с приятел...“ – и наистина, тези думи на основния персонаж в най-новия роман на Мишел Уелбек „Подчинение“ – Франсоа, университетски преподавател по литература на средна възраст, сякаш ни разкриват това, към което френският писател се стреми. А именно – да ни свърже с тъканта на един дух. Но в случая на „Подчинение“ не с духа на определена личност, а с духа на цяло едно време, нашето време – началото на XXI век.

Поради големия отзвук при излизането на романа през м. януари, съвпаднало с атаките спрямо редакцията на сатиричния вестник „Шарли Ебдо“ от страна на двама ислямисти, навярно доста от хората са запознати с повърхността на сюжетната линия в творбата – Франция, 2022 г., кандидатът за президент на партията „Мюсюлманско братство“ успява да спечели провелите се избори и да наложи като държавна политика постепенното ислямизиране на обществото – равенството между мъжете и жените е ликвидирано, полигинията е разрешена, училищата и университетите вече получават финансиране само ако прилагат учебни програми, съобразени с новата доминираща религия, надига се вълна от антисемитизъм и т.н. Именно тенденцията за „връщането към религиозното“ и отражението ѝ в обществения живот е една от основните теми в „Подчинение“.

Отвъд политическата линия, която е достатъчно интригуваща сама по себе си, Уелбек изследва съзнанието на съвременния човек от високата средна класа – интелектуалец, неспособен да отгледа любов в себе си, изгубил желание за развитие и попаднал в блатото на безпътието и рутината. Един ум, който все повече отрицава, отколкото да утвърждава: „...не обичах младите; никога не съм ги обичал, дори по времето, когато имах възможност да се числя към редиците им. Идеята за младост предполага, струва ми се, известен ентусиазъм спрямо живота – или може би някакъв бунт, всичко това придружено с едно, макар и смътно, чувство за превъзходство към поколението, което сме призвани да сменим; аз лично не съм изпитвал никога нещо подобно“. Франсоа се е превърнал в една „петролна крайбрежна птица“ – окрилен по-рано от стремежа към познание, към средата на живота му неговите криле са залепени за тялото му от лепкавите нрави на модерното общество: „Бъдещето, струваше ми се неблагоразумно да мисля за него“.

След като Франсоа е пенсиониран от университета, тъй като първоначално не се съгласява да изпълни задължението да приеме исляма, за да продължи да преподава, и по този начин изгубва и единствената причина да бъде част от обкръжаващата го действителност, той се отдава предимно на алкохол и компаньонки, които да запълнят празното му ежедневие, опитвайки се да притъпи неосъществимостта на личното си щастие и себепостигане: „Обикновената воля за живот явно не бе вече достатъчна, за да се съпротивлявам на всички онези болки и неприятности, които трасират пътя на средния западняк; бях неспособен да живея за самия себе си, но за кого ли друг бих живял? Човечеството не ме интересуваше, то дори ме отвращаваше, съвсем не считах човеците за свои братя. И все пак, колкото и да беше неприятно, трябваше да призная, че тези човеци бяха мои себеподобни – именно тази прилика ме караше да ги избягвам“. Духовната алиенация е нормата на съвременността и Франсоа не прави изключение. Откривайки своите несъвършенства, спасението е в отчуждението, за да не се разочароваме и от разпада у околните. 

Идеята за изначалната недостижимост на щастието в настоящето е особено натрапчиво подчертана в романа, което от своя страна изтъква според мен и мъждукащата вяра на Уелбек в бъдещето въпреки сценариите, които чертае в книгата си: „...миналото е винаги хубаво, както между впрочем и бъдещето, единствено настоящето причинява болка, носим го като една язва  от страдание, която е наша спътница между два безкрая от спокойно щастие“.

Осъзнавайки утвърдилото се статукво в обществото и безпомощността си сред новата ситуация, Франсоа възприема по принуда идеята, че „върхът на човешкото щастие [се намира б.м.] в пълното подчинение“. Подчинение в името на удобството, подчинение в името на сигурността. Подчинение, което Уелбек ни призовава да отхвърлим. Но навярно е твърде късно, ако приемем, че направеният избор е неоттегляем.

'the present is well out of hand'

"Седем добри години" - Етгар Керет (споделя Теди)

Първа моя среща с Етгар Керет.

Избрах си точно тази книга заради случайно хванато интервю с него по БНР. Засичам го от момента, в който той на сладкия си английски обяснява как никога не е вярвал в биографичното писане; че за него въображението е най-важното в литературата. Признава си, че нито веднъж не е посягал да прочете нечий мемоар. Пък аз съм точно обратното – винаги съм обичала да чета биографии, ако ще това да е форма на особен вид воайорство. Любопитно ми става какво ще открия при запознанство с писател, който тъкмо си е позволил да пристъпи в пространство на лично оголване и интимност.

И Керет ме очарова. Това е точната дума. Очарова по онзи начин, по който само определени събеседници имат таланта да го сторят на живо, с присъствие, думи и движение – пък го прави през хартията, чрез някакви си стотина страници фейлетони.

Първоначално очаквам друго. Незапозната със стила му, търся директна драма и лечебно пускане на кръв. Обаче той не го прави. Не се вкопчва със зъби в собствените си болки, радости и ежедневие. Някак през смешки (пък дори и някои от тях предвидими), чрез най-мил хумор и под формата на чудно ритмичен минимализъм успява да е много по-искрен и да каже много повече, отколкото с изсипване на каша от сериозна меланхолия, както се изкушават толкова други.

Седем години. От раждането на сина му Лев до смъртта на баща му Ефраим. Поканени сме да надникнем у дома му и в пътуванията му, но винаги в едни здравословни граници. Прекрасно е как се усеща едно огромно уважение към съпругата, детето им, родителите, близките. В нито един миг не влиза в обяснения за любовта си към всички тях, не си позволява заиграване с интимното  помежду им отвъд достойната граница, шегува се с привичките им, но през цялото време дивата му обич към тях пулсира по редовете.

Разказите понякога са почти анекдоти, друг път- скици ежедневие. И сред тях е въртележка – има ги бомбените атаки над Израел, има абсурда, до който понякога стигаме всички в опита си да опазим здравия си разум при изключителни обстоятелства, има тънка, деликатна, разсмиваща – и невероятна! критика към политики, рутина, страхове.  Има самоирония, която така ценя. И една много сладка, почти детска, но всъщност и много мъжка сърдечност – към света, към споделянето, към хората край него.

Портретите, които рисува на своите брат и сестра в „Идолопоклонничество“  и „Непрежалимата ми кака“ са ми особено любими. По-големият брат, минал през толкова метаморфози – отличникът, взимащ две години за една, изпълнителното в религиозно училище, тийнеджърът-студент, живеещ с 24-годишна мацка, войникът в Ливан, IT-специалистът, пренесъл се със съпругата си в Ливан… По-големият брат, винаги възхищение и идеал за малкия Етгар. И сестра им, посветила се на религията, спазваща всички правила на канона; каката, на която е забранено да чете творчеството на Етгар, защото е против вярванията й. „Фактът, че собствената ми сестра никога няма да прочете мой разказ ме натъжава, защо да се лъжем, но пък фактът, че аз не спазвам Шабат и кашерните предписания натъжава нея много повече“, ни казва Керет, и хем е лесно да се усети колко му е мъчно, хем пък е толкова хубаво да се види това най-човешко приемане на нещата. Той е атеист, сестра му – набожна до болка. Няма значение.

Ами малките случки със сина му? Порастването на едно момченце се случва през прехвърчането на страниците и заедно с него ей ги и дните на родител в Израел. Обсъжданията на майките край детската площадка дали биха изпратили синовете си войници, когато пораснат. Бомбената тревога, която не е изненада да завари едно младо семейство на магистралата (пък начина, по който Едгар ще обясни на малкия Лев защо трябва да легнат край колата така ще ми напомни за онзи смях през сълзи при всяко гледане на „Животът е прекрасен“ на Бенини). Или онзи разказ, който започва със „Синът ми Лев се оплаква, че не ме е виждал да плача“…

А родителите на Етгар? Чудната, безумна история на тяхното запознанство в „Любов от първо уиски“. Веселостта на дядо Ефраим, начинът, по който посреща диагнозата рак. Детството на майката на Керет по време на Холокоста, загубата на родната Полша. Същата Полша, която един ден Етгар ще преоткрие, която ще дреме някак у него, в която ще си построи една приказна малка къща – най-малката възможна, в процепа между две сгради, за да открие как несъзнателно казва „У нас, във Варшава“. И думите на баба Керет, след като прочита първите му разкази в превод на полски: „Ти не си никакъв израелски писател. Ти си полски писател в изгнание.“

В края на книгата разбирам защо самият Етгар Керет не желае сборникът да бъде публикуван в Израел. Той говори за улицата си, за познати лица, за съседите и таксиджиите, за справянето със смъртта на баща си, за спонтанния аборт на обичната си съпруга Шира Гефен – и макар да го прави толкова талантливо, че в нито един миг не се чувствам като неканен гост, то естествен е неговият отказ хората, с които се разминава всеки ден, да знаят картографията на дните му. Но пък споделя с целия останал свят. Най-щедро. През смях, ама така, че после да се чудиш защо ти е мъчно. Все пак на няколко пъти сякаш долавям отглас от въображението му в историите, хич не е чиста документалност всеки текст - но Шира му го казва най-точно: "Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно. Нали така правят писателите?"

Иде ми да кажа само едно: „Благодаря, Етгар“. Но той сега си е вече у дома (след като бе в София за представянето на книгата, което пропуснах болна). Та остава само да чакам да пише още, да пише много, да публикува – и пак да дойде. Пък ако имам късмет - да му стисна ръката.

А междувременно – благодаря на Мария Варзоновцева – за превода. На Люба Халева – за корицата (как всеки път уцелва най-точния нерв на текстовете, които илюстрира! Смесицата от абсурд и приказка, и чудна ирония, която е така характерна за разказите на Керет, се е настанила най-уютно в безумно гледащата котка). И на Нева Мичева – за редакцията и на „Седем добри години“, и на цялата поредица „Кратки разкази завинаги“. 

* * *

Музиката:

(Защото Бейрут са слънце. И Керет е слънце.)