"До моя съвременник. Есета" от Георги Марков - споделя Росен

Появата на непубликувани текстове на Георги Марков в книгата „До моя съвременник. Есета“ действително е едно от литературните събития на отминаващатa година. Благодарение на фондация „Комунитас“ се докосваме до непознати за мнозинството от читателите миниатюри и есета на писателя, които разкриват в още по-голяма степен неговия дух и гражданската му позиция. Публицистиката, събрана в изданието, за пореден път в творчеството на „невъзвращенеца“ Марков е най-вече критика на тоталитарните режими през призмата на пагубния български пример. Както посочва Тони Николов в предговора на книгата, равносметката на автора за резултатите от комунистическия експеримент в България е една: „антропологически срив“. Сривът, който ни дави в момента и произхода на който не трябва да се премълчава, ако желаем да се измъкнем от неговата разруха, тъй като още от Платон насам е ясно, че „...обратното на историята е забравата; тя е духовна смърт и отказ от живот“.

Началото на сборника съдържа 14 кратки текста (миниатюри), които повече от всичко друго изваждат на показ душевността на писателя. В тях той едновременно се обръща (в „ти“ форма) към себе си и към читателя,  по философски засягайки теми като самотата, словото, нетърпението, идеалите у човек и др. Тези текстове са може би най-интимната част от творчеството на Георги Марков и неподозирайки изобщо за тяхното съществуване, бях искрено и приятно изненадан от тях, въпреки че вече съм преминал през повечето от заглавията на този така важен за мен писател. Миниатюрите са маркирани от едно младежко метафизическо търсене на отговори за тези важни явления за човешкото съзнание: „Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаеш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен, непокътнат.“ Акцент е поставен и върху дистанцията, която се е оформила между масата и одухотворената личност, за която фатичното общуване е твърде уморително: „Ти мечтаеш за деня, когато ще изчезне вулгарният звук на приказването, когато човешкият глас ще се отлее отново в меките, чудни форми на словото, когато и общуването ще се смени и дори звукът няма да бъде необходим, а тишината ще казва повече и по-богато. Точно идеята за словото на тишината мъждука пред теб като безкрайно далечна илюзия. Тогава, когато мислите ще срещат мисли и чувства и никой не ще превръща пространството около теб в говорилня.“

В сборника следват група текстове, обобщени като антитоталитарни и морални есета, като вторите според мен са също тясно свързани с анализ на нравите в обществата, където тоталитарните режими налагат псевдоценностите си: “Никое друго общество не е насъквало повече човек срещу човека, брат срещу брата, приятел срещу приятеля. Никое друго общество не е предлагало повече лицемерие, угодничество, двуличие, прикритост и взаимна подлост.“ В тази част от книгата откриваме познатия ни от „Задочните репортажи“ Георги Марков, последователно отстояващ острата си критична линия срещу процеса на обезличностяване в родината му. Отричането на човешката индивидуалност, загниването на чувството за отговорност, игнорирането на добродетелите като ценност и отблъскващата жажда за власт са само част от изтъкнатите от писателя явления, които довеждат до споменатия вече антропологически срив: „Ние нямаме друг период в цялата наша история, когато цяла система съществува, за да поощрява, развива, насажда най-долните, нецивилизовани, антихуманни инстинкти. Ние нямаме толкова ярки други случаи на тържеството на властта на преуспелия примитивно-посредствен тип.“

Знаково поне според мен е есето „Прага ‘68”, в което Георги Марков разкрива срутването и на последната надежда у обикновения човек за спасяване на свободата в Източния блок: „На 21 август Чехословакия бе арестувана. Бяха арестувани ентусиазмът, вярата и оптимизмът на цял народ. И това стана пред очите на цял свят, сякаш никой в света не желаеше нещата да се променят.“ Писателят завършва текста с едно от най-прекрасните си в своята трагичност изречения: „Трудно е да се понесе загубата на една пролет въпреки знанието, че идването на следващата е неизбежно.“ За следващата пролет, която обаче се случи през ноември, трябваше да се почака още 21 години.

Но оптимизмът, неизменният оптимизъм на Георги Марков все пак присъства и тук. Искрената му вяра в човека не може да бъде преодоляна от издевателствата на политическите режими: „Като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдан, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично чувство на човешкото доверие.“ За писателя слънцето на човечността винаги успява да пробие мъглата на черния тоталитарен абсурд, за да погали поне за кратко цветята на нормалността в обществото. 

Заключителните текстове на изданието са посветени на литературните есета на Георги Марков. В тях той умело анализира импотентността на лансираната от властта българска литература през комунистическия период, която за него е сред факторите, допринесли най-много за дефицита на качество у нас: „Общуването с посредствеността ни свиква към посредственост. Осакатени веднъж, ние започваме да осакатяваме, да не разбираме и да отказваме правото на другите да разбират...“ Но не са пропуснати някои внушителни фигури в нашата литература, които писателят дава като пример за последователност и талант, намиращи се отвъд всяка политическа конюнктура като Атанас Далчев и Константин Павлов. 

От друга страна, животът в емиграция позволява на Георги Марков да се докосне до творци, до които досегът преди това за него е бил ограничен. Прекрасните му и задълбочени размисли не само относно творбите на значими автори като Вацлав Хавел, Албер Камю и Самюъл Бекет, но и впечатленията, които пораждат те у него като личности, дават още една стойностна гледна точка, струваща си да бъде осмислена. 

Актуалността на по-голямата част от текстовете в сборника въпреки дистанцията на времето вероятно ще се стори болезнена за някои, но смятам, че една от целите на появата на това издание, изпълнено със смисъл, е именно тази. България може да няма своя Александър Солженицин, Джордж Оруел или Чеслав Милош, но има своя Георги Марков. И аз, неговият съвременник, съм горд от това.

"Нощен влак за Лисабон", Паскал Мерсие - споделя Теди

"A imaginação, o nosso último santuário."

(„Въображението, то е нашето последно светилище“)

Никога не съм се интересувала от физика. Не разбирах, не ми се удаваше като ученичка. Но от дете си нося една страст по времето, съвсем абстрактна и летлива страст. Времето като дъвка, времето като преобръщане. И ето ме, от скоро чета статии за квантовата теория. Минало, настояще и бъдеще, случващи се едновременно – опитвам се да проумея това, завръзвам беглите си познания за науката към собствените си тичания през годините.

„Нощен влак за Лисабон“ е една от книгите, които са ми най-силен личен символ именно за надскачането на времето и нелинейното му случване. Прочетох я преди няколко месеца. Тогава изписах една дълга и почти нахално лична записка – книгата се бе преплела с мои щастия и открития по твърде чуден начин. Обещах си в някакъв момент, малко по-трезва, отдалечила се на необходимото разстояние, да (опитам да) пренаредя думите си и да представя Мерсие . Защото за този роман сякаш прекалено малко се е чувало и малко се знае. Пък трябва да е обратното. 

Português. Португеш, меката, тръпчиво-сладката дума, която изрича момичето с червеното палто на моста Кирхенфелд в Берн и заради която дума Грегориус се сблъсква със записките на Амадеу де Прадо и тръгва към Лисабон. Това е началото. Мелодията на дума да е ключ.

Раймундус Грегориус, по прякор Мундус (разбира се!), е гимназиален учител по старогръцки и латински. Разведен, особняк, специалист в областта си, привикнал към кротостта на ежедневието. Амадеу де Прадо е лекар, живял по времето на Естадо Ново (диктатурата на Салазар, продължила близо четиридесет години) и неосъществен писател, който до края на живота си наблюдава себе си, света, обмисля, вкусва, изкристализира идеите си и пише, пише, пише. Мундус спасява една млада португалка от самоубийство. Това размества подредеността на рутината му, отвежда го в малка книжарница, запознава го с книгата, побрала размишленията на Амадеу. Започва да учи португалски, качва се на първия влак за Лисабон, посвещава се на това да събере парчетата от образа на Прадо, преплита времената и конфликтите, преобръща думите. Прадо спасява един от най-големите изверги на диктаторския режим от сигурна смърт. Акт, извършен в изпълнение на свещен дълг, който обаче размества света му – обикновените хора никога не му прощават запазването на един омразен живот.

„Искам да се върна към онези мигове в училищния двор, в които миналото се бе откъснало от нас, а бъдещето все още не бе започнало. Времето беше спряло с притаен дъх и това никога повече нямаше да се повтори“, пише Амадеу. Моята буквална среща с романа е такъв затаен дъх на времената. (Намирам я през един зимен следобед след училище. На шестнайсет съм, последният час е бил по старогръцки, в главата си нося тихи бунтове и копнеж по пътища, без все още да съм достатъчно смела действително да бягам от наизустената си координатна система. Заради всичко това знам – ще се обичаме с тази книга. Отлагам взимането й обаче – и скоро тиражът е изкупен. А когато се срещаме отново, етикетите върху мен са се сменили – шест години са минали. Но сгъвам сезоните, ето, през едно лято започвам да чета историята на Мундус, вкусвам за пръв път повече от Португалия през очите му на чужденец, и точно, точно тогава срещам по повелята на няколко случайности един от най-скъпите ми хора, чийто роден език е отключващият цялата книга português. И Португалия започва да присъства в ежедневието ми с цялата сила на меланхолиите си, на синьото, на фадото, на речта, на разрухата и тишините си. Нека го наречем квантова теория – минало, настояще, бъдеще, преплетени и случили се заедно и заради, сбъднати от книга, заключени в илюзията за линейност. Пластовете време все така се разкриват и свързват впрочем - нейде в основата на всяка среща-раздяла-сбъдване е повелята на дума, на песен.)

„Нощен влак за Лисабон“ е скитане, общуване и събиране. Въртят се улиците на Байро Алто, на Белем, извисяват се студентските банки и библиотеките на университета в Коимбра. Мундус говори с всички, познавали някога Прадо. Сглобява образа му. Опитва. Разпада себе си. Въртят се и имената – Мария Жоао, на която Прадо споделя себе си всецяло като дух и ум, но което не прави своя жена. Жорже О‘Кели, най-добрият му приятел, с когото ще се изгубят заради влюбването в едно и също момиче. Естефания Еспиноса, именно това момиче. Адриана и Мелоди, сестрите на Прадо, така различни, всяка понесла своята истина за времето. Родителите на Прадо, към които той люлее един вътрешен конфликт до самата си смърт („Пълно безумие: двамата мъже, баща и син, са живели на два отсрещни хълма на града като антагонисти в антична драма, свързани в архаичния си страх един от друг и в обич, за която не са намирали думи и са си пишели писма, които не посмели да изпратят.“ )

Много е. Необхватно е. Все пак, за цял живот става дума, за цяла една държава. „Превъртане на световете“ (по Рупчев).

Писането на Мерсие не е идеално – често сковано, понякога необичайно наивно, с изкристализиращи клишета на места, където се очаква проникновение. Но ядрото е притегателно, ядрото се вписва в пъзела на личните разпади и събирания.

Например.

Вечното „искахме да станем по-близки, толкова, колкото няма начин“ (отново Рупчев) се разхожда и из тези страници: „Но всичко, което ни залъгва, че има постоянство, близост и интимно познаване, не е ли то илюзия, измислена за успокоение, с която се мъчим да забулим и пропъдим постоянно проблясващата, тревожна мимолетност, защото е невъзможно да я издържаме миг подир миг? Не е ли всяко зърване на другия, всеки разменен поглед като призрачна мигновена среща на погледи между двама пътуващи, които се плъзват един край друг, упоени от нечовешката скорост и юмрука на въздушното налягане, които карат всичко да трепери и звънти? Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?“

Смъртта, духът, що е „аз“-ът, любовта, носталгията, отражението и сбъдването, несбъдването и притаяването в тръпчинките на времето – всички тези теми, всички тези зъбци на вътрешния ни механизъм от въпроси, са там. А Амадеу де Прадо е сам красиво противоречие: „Според него меланхолията беше преживяване извън времето и смяташе, че е едно от най-безценните неща, които хората притежават“, но и „в душата си той отрежда на другите точно определена роля и е безмилостен, ако те не я изпълнят. Някаква възвишена форма на себелюбие.“

Подреждам за себе си речник. Преподреждам се през книгата.

„Никое чувство не е същото, когато те споходи повторно. Ние се уморяваме и отегчаваме от чувствата си, ако ни спохождат прекалено често и се задържат прекалено дълго. В безсмъртната душа трябва да е пуснала корен едно гигантско пресищане и крещящо отчаяние заради сигурността, че край няма да има, никога. (…) Какво би било да сме ние във вечността, лишени от утехата по-сетне да бъдем избавени от принудата да бъдем ние?(…) Само чрез смъртта времето е живо време.“

„Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.“

„Това е смисълът на сбогуването, в пълния, съществения смисъл на думата: двама души, преди да се разделят, да се разберат как са се виждали и са се чувствали един до друг.

„Не пилей времето си, направи от него нещо, което си заслужава. Но какво значи нещо, което си заслужава? Най-сетне да пристъпиш към осъществяването на дълго хранени желания. Да разрушиш заблудата, че по-късно все ще се намери време за тях. Да направиш дълго бленуваното пътешествие, да научиш още този език, да прочетеш онези книги, да си купиш това бижу. Да не пропуснеш самия себе си.“

“Seria uma corrida atrás do vento. И нека никой не ме принуждава да избирам. То би било гонене на вятър.“

„В близостта ние се преплетени един в друг и невидимите връзки са освобождаващи окови. Тази преплетеност е повелителна: тя изисква изключителност. Разделянето е предателство. Но ние не харесваме, обичаме и не докосваме само един-единствен човек. Какво да правим? Да режисираме различните близости? Да водим педантично счетоводство на темите, словата, жестовете? На споделеното и тайните? Това би било като безшумно вливаща се отрова.“

„Съзнанието, че никога вече няма да станеш онзи, към когото си се устремил. Така изтълкувахме в крайна сметка страха от смъртта.“

„Никой не е създаден за другиго. И не само защото не съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика. Един защитник на случайността не обича все пак по-малко. Лоялността му също не е малка. А по-скоро по-голяма.“

И всъщност, това, което е основата на целия роман и което за мен се оказва най-притегателно, най-близкото: „Не искам да има някого, който да ме разбира напълно. Искам да вървя неразгадаема през живота. Слепотата на другите е моята сигурност и свобода.” Думи на Естефания Еспиноса, важащи обаче за всеки един от героите. Едно уж противоречие на извечната жажда за близост. Обратно в смисъла си, но еднакво по гордост и суета на ученическото „(защо)не е възможно никой да ме разбере“, през което всички сме минали. „Нощен влак за Лисабон“ е гонене на свободата. Ние сме познаваеми през обич, но и през обич се губим. Ние сме чужди в представи, но и в представи се откриваме. Езикът е ножът (като онзи нож, който Прадо забива в гърлото на сестра си, за да я спаси от смърт). 

* * *

Музиката:

(да, няма да е фадо.

ще бъде: "you demand the answers but I don't know why in my mind/ there is no time")

"Кого живея?" - Костас Монтис (споделя Теди)

„Трябваше да си водим бележки тогава, когато

нещата се случваха,

трябваше да си водим бележки тогава, когато

ги преживявахме,

за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,

за да имаме с какво да ги оборим.“

(„Носталгиите“, Костас Монтис)

Месец се търсим с тази книга. Обикалям по книжарници, а навсякъде учудени, гледат с неразбиране, нямат книгата, понякога мислят, че „още не е излязла, скоро“, друг път нацелват „с изчерпан тираж е вече“. Месец се търсим и единствената причина е това стихотворение, скочило случайно към мен; единствената причина - че с Костас Монтис говорим един език, учим си едни уроци. Общува ми се с него.

Месец се търсим, за да се открием в Нисим. Малко чудо – „имате ли „Кого живея?“ – „имаме“, и книгата е кротко е кацнала точно до книжаря, гледа ме от етажерката. 

Томчето е джобен формат, почти колкото длан (но широката длан на силен мъж). Стрелки без означения за цифри чупят времето по корицата, а този образ е още един ключ на разпознаване за всички онези от нас, които все имаме необходимостта да се надбягваме с часовете, да се покатерваме обратно в тях и после да им се зъбим. 

Костас Монтис е поет на „плодородната меланхолия“, както най-точно определя преводачката Яна Букова в предговора към изданието. И отново тя първа усеща – стихотворенията му всъщност  са „непрекъснат поток от натрупващи се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно-единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот.“ 

Това стихотворение е ту тъга, ту закачка („с онези странни лъчи, които слънцето забравя по пустите улици“). Понякога смига, понякога се сгушва в ъгъла на страницата, бледнее някак. Монтис говори като мил дядо, който никога не е спирал да бъде момче с обелени от тичане колене („сбъркахме и слязохме една спирка по-рано“). Помни и забравя, надхитря се с времето („НОЩТА Срещнете я поне веднъж сама (…) и да видите колко страхлив е мракът й“), пък вземе, че се оплете в мрежите му. В един момент е наивен, а после оставя в шепите ми обяснения на страхове („КЪМ ОМИР ЗА АХИЛ Какво ни го възпяваш? Ако беше мъж, да беше я отменил неуязвимостта си!“), приласкава обърквания, дава спокойствие, подарява едно прошепнато, но пък много, много ясно „всичко е наред такова, каквото е“: 

„как в края на краищата щяхме да правим

всички онези чудесни грешки,

как щяхме да проявим

цялата тази чудесна лекомисленост“

„Кого живея?“ задължително се чете поред (опитомяване на времето, мисля), но след това диалогът изисква всеки да си подреди свой собствен пъзел. Колаж на собствено неспиращо стихотворение. И ето малко от моето; лепя си думите на дядо Костас по моите криволици: „Как влезе пътят в стаята?“ – „Трябва да кажа нещо на морето./Заведете ме при него сутрин, когато е само.“ – „Приседна до мен един стих, нещо ми говори…“ – „Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ – „кого живея?“ – „Какви скоби сме,/каква голота въвеждаме?“ – „Небето падна по очи върху асфалта.“ – „Без назад, без напред.“ – „С погрешно ударение.“ – „Твърде сме самотни за морето.“ – „Отменете ъглите/да не се крият децата да плачат.“ – „Още малко радост и се натъжавам.“ – „Знае, че срещу крилете не съществува защита,/ знае, че криле е невъзможно да откажеш“ – „Безпризорните ми вечерни меланхолии (…) се случи да минат оттук“  - „Казаха ни „научете наизуст една зора“ – „(Продължението в следващия човек)“ …

Продължението в следващия човек. Винаги. 

Музиката:

("porto calmo de abrigo")

"Архипелаг ГУЛаг", том първи от Александър Солженицин - споделя Росен

„Но линията, разделяща доброто от злото,

минава през сърцето на всеки човек.

Кой ще унищожи парче от сърцето си?...“

Има книги, които дълго преди да си прочел, дълго преди изобщо да се появи шансът да се сдобиеш с тях, дълго преди да си дори напълно запознат с тематиката им, съзнанието ти обвива в една особена мистичност, която те води през годините с прозрачната си мъглива ръка към жадуваната среща. Моят скромен принос към описаното изживяване е свързан с „Архипелаг ГУЛаг“ от Александър Солженицин. Твърде назад (е, на 23 съм) трябва да се върна в опитите да си спомня кога приблизително съм узнал, че ми е необходимо един ден да я държа в ръцете си и изпивам с очите си – желание, което съпътстваше всеки етап на младостта ми неотклонно. Но какво толкова ме е повлякло към Солженициновия „опит за художествено изследване“ (както проф. Цочо Бояджиев казва, подзаглавието на творбата смислово си противоречи – все едно дървено желязо, но всъщност с прочита на книгата се убеждаваме, че противоречие няма) – дали защото е била забранена до съвсем скорo, за поколението на родителите ми, а и за това преди него, чиито младежки търсения са били задушавани от същата (като концепция, но за щастие не и като мащаб) система, която Солженицин описва; дали защото смътно съм усещал колко важно е да съм запознат с написаното вътре, за да oсъзная значимостта на факта, че нещо подобно (поне в Европа) е вече за щастие немислимо; дали защото искрено вярвам, че за страданието на миналите генерации не бива да се мълчи, а да се говори, говори, говори... И да се осмисля. 

След като редица пъти с разочарование констатирах, че от търговците на стари книги доста трудно ще се сдобия с „Архипелага“ поради високата му цена, дължаща се на факта, че количествата от изданията му от началото на 90-те са отдавна изчерпани, то нямаше как новината за преиздаването му  от Фондация „Комунитас“ в три тома  (и в нов превод – дело на Татяна Ваксберг и Зоя Котева) да не ме хвърли във възторг. Вярно, че и в този случай цената хич не беше малка (о, студентски бюджет), но благодарение на Пролетния панаир на книгата успях да се сдобия с творбата при по-поносими условия. Освен това, дизайнът на новите томове си заслужава особено внимание – хем сдържан, хем достатъчно стилен и излъчващ достолепност и лека хладина, в пълен синхрон със значимостта на творбата и съдържанието ѝ.

***

През 1945 г., докато е офицер в Червената армия и намирайки се в Източна Прусия (Втората световна война все още тлее, макар и към края си), Солженицин е арестуван заради шеговити подмятания по отношение на “бащата на народите“ Йосиф Висарионович в няколко писма до своя приятел Николай Виткевич. Неблагоразумността да сподели свободно мислите си в личната си кореспонденция му носи обвинение в антисъветска пропаганда по щедро използвания чл. 58 от Наказателния кодекс и 8-годишна присъда, която да прекара из безкрайната система на ГУЛаг, стройно и старателно изграждана от 1918 г. насетне. 

Защо Солженицин изобщо решава да напише това, което ще се превърне в труда на живота му – този „паметник на всички смазани и убити“? Нима Иван Денисович не разказва достатъчно? Разбира се, че не. Тежкият дефицит на истина в тоталитарното общество не може да бъде преодолян дори и с най-въздействащата повест или грандиозен роман. Нужно е нещо повече, една мащабен и всеобхватен документ, който да разобличи крайните измерения на обезличностяването на човека, следвано като държавна политика от комунистическия режим. Писателят започва работа по творбата в края на 50-те години, в условията на процеса на десталинизация, по време на който поне малко се открехва вратата за измеренията на терора, върлувал в Съветския съоз между Октомврийската революция и смъртта на Сталин:

„Дори и сега ни казват: недейте за това! Значи, ако си спомним за страданията на милиони хора, това ще изопачи историческата перспектива! Значи, ако се вглеждаме в същността на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! Ами то всъщност може за всичко, стига да е умело, с възхвала... Ние загубихме мярата си за свобода. Нямаме с какво да определим къде започва и къде свършва тя. И вече не сме сигурни: имаме ли право да разказваме за събитията в собствения ни живот?“

„Ние трябва публично да осъдим самата идея за разправа на едни хора на други хора! А като мълчим за порока и го набутваме обратно в туловището, само и само да не се покаже навън, ние сеем това семе и то хилядократно ще разцъфти в бъдещето. Без да накажем и дори без да порицаем злодеите, ние не просто опазваме тяхната нищожна старост, а изскубваме от почвата под краката на новите поколения всякаква мяра за справедливост. Те заради това растат „равнодушни“, а не заради „слабостите на възпитателната дейност“. Младите схващат, че подлостта никога не се наказва на тази земя, но винаги води до благополучие. В такава страна ще ни бъде и неуютно, и страшно да живеем.“

***

Началото:

„Посвещавам
на всички, на които не достигна живот
да разкажат за това.
И дано ми простят,
че не съм успял всичко да видя,
всичко да си спомня,
за всичко да се досетя.“

В том 1, в който са включени първите две части (от общо седем) на „Архипелага“, озаглавени „Затворническата промишленост“ и „Вечното движение“, Солженицин анализира механизма на съветската репресия, предшестващ изпращането на осъдените заради политическите им убеждения в лагер – арестът, следствието, разпитите и процесите, които в повечето случаи завършват без дори наказаните да са зърнали съдията, който е постановил присъдата им. Началото на творбата е разказ за сгромолясването на света само в един миг на всеки, попаднал под радара на тоталитарните служби: „Вселената има толкова центрове, колкото живи същества я населяват. Всеки от нас е център на вселената и всемирът се разцепва на две, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“ Съдът и следствието не се оказват нещо повече от една „юридическа обвивка“ на предначертаната вече участ на задържания: „Ако трябва да ви разстрелят, все едно, ще ви разстрелят, дори и да сте абсолютно невинни.“ В книгата са представени десетки куриозни в своята извратеност случаи, при които съдбата на отделния човек се решава при абсолютно незачитане на основни негови права – например: „На унгареца Янош Рожаш му прочели на руски език в коридора, че е осъден на 10 години, и не му превели нищо. Той се подписал, без да разбере, че се подписва под присъда, после дълго време чакал да започне делото, а още по-късно, вече докато бил в лагера, смътно си спомнил за този случай...“ 

Не е нужно срещу арестувания да има сериозни доказателства, дори задържането на хора без вина е полезно за властта в дългосрочен план, тъй като по този начин се създава „общо чувство на обреченост“ у гражданите в условията на сталинизма, довело до „извращаване на цялата народна психология.“ Мишена е най-вече интелигенцията – и културна, и научна, и техническа – която „не е свикнала на минутата да подхваща каквото ѝ се заповядва.“

След арестът идва ул. Лубянка, където се помещава НКВД (Народный комиссариат внутренних дел), и методичното прилагане на каталога от изтезания по време на разпитите, ако не бъде лесно изтръгнато жадуваното самопризнание. В очакване на поредния разпит арестантът се намира в претъпкани от себеподобни килии (в някои случаи 140 души в помещение за 25), сред мръсотия, тъмнина и глад, които да смажат ума му. „Човек, който вътрешно не е подготвен за насилие, винаги е по-слаб от насилника“ – истина, която умело бива използвана от народната власт. Често пък презумпцията за невинност изобщо не важи и следователите се обръщат към арестантите с думите: „Вие докажете, че нямате враждебни намерения.“ Но именно шокът от самата мисъл, че нещо подобно ти се случва, навярно е една от причините да имаме шанса да се запознаем с тези процеси: „В целия въртел между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилаха душите ни, докато месата ни провисваха като дрипи на просяк, ние прекалено много страдахме и прекалено много се взирахме в нашата болка, за да можем по-проницателно и пророчески да се вгледаме в среднощните бойни изкуства, с които ни измъчваха. Мъката преливаше и замъгляваше погледа ни – но инак нямаше и да ставаме за историци на нашите мъчители! – нали те самите никога не биха могли да се опишат така картинно.“

В първата част на книгата откриваме и хроника на характерните за 20-те и 30-те години в Русия фарсови/шоу процеси, „разконспириращи“ мними заговори срещу съветския строй и широко отразявани в медиите с пропагандна цел – техни жертви са свещеници, печатни органи, държавни служители, инженери, както и мислили се за недосегаеми преди това политически фигури и основни участници в завземането на властта през 1917 г., които обаче падат в собствения си капан, като Григорий Зиновиев и Лев Каменев. Какво се стреми да се постигне чрез този похват е повече от ясно – да се създаде у обществото настроението, че там, някъде, постоянно дебне „врагът“, готов по всяко време да извърши поредната си диверсия, за да разруши справедливата система на народната власт. Именно тези процеси, които са следени и в Западна Европа, повлияват на Джордж Оруел за част от сюжета на романа му „1984“.

Солженицин се стреми да разкрие и какво формира мотивацията на една група хора да причинява страдание на други хора и как този процес  предизвиква минимални угризения у извършващите го: „Идеологията! Тя е тази, която дава търсеното оправдание за злодейството и нужната на злодея дълготрайна твърдост. Това е тази обществена теория, която му помага пред себе си и пред другите да избелва своите постъпки и да слуша не укор, не проклятие, а похвали и почести. Благодарение на идеологията XX век успя да изпита изчислими с милиони злойдества. Не можем да ги опровергаем, да ги заобиколим, да ги премълчим... Без злодеи нямаше да има и Архипелаг.“ Много пасажи от творбата са посветени именно на философията на изначалния конфликт между доброто и злото: „Очевидно злодейството също е прагова величина. Да, човек се колебае и се лута цял живот между доброто и злото, хлъзва се, струтва се, катери се, разкайва се, отново се спуска надолу, но докато не е прекрачен прагът на злодейството, връщането обратно е изцяло в негови ръце, а той самият е все още в обсега на нашите надежди. Когато обаче с гнусотата на злите си постъпки или със степента, в която ги извършва, или с абсолютността на тяхната власт той изведнъж прекрачи прага си – си отива от човечеството. И може би безвъзвратно.“

Още нещо можем да отчетем като забележително в Солженициновия труд – той не заклеймява единствено политическия режим, обществените нрави и действията на останалите, а напълно осъзнато представя и собствените си морални падения, незаинтересоваността си за случващото се около него преди да бъде запратен в Архипелага и лековерието, с което се е примирявал да бъде просто послушен свидетел в изграждането на една уродлива система.

„В живота на всеки човек има някакво събитие, което го определя изцяло – и съдбата му, и убежденията му, и залитанията.“

До голяма степен книгата представлява и изследване на развитието на народопсихологията на руския народ и съм убеден, че на българския читател няма да му е трудно да припознае и родните недъзи, оформени под влиянието на тоталитаризма: „Ние всичко забравяме. Спомняме си не истината и не историята, а само онзи щампован пунктир, който със свредел са искали да набият в паметта ни. Не знам дали това е свойство на цялото човечество, но със сигуност е свойство на нашия народ. Обидно свойство. Дори и да се дължи на нашата доброта, пак е обидно. То ни превръща в дивеч за лъжците.“

Във втората част на книгата („Вечното движение“) Солженицин ни разказва за превозването на осъдените до Архипелага и интеграцията им в тамошното „общество“. Писателят ни прави свидетели на унизителното третиране на затворниците, за гаврите спрямо тях (особено към жените), за това как са ограбвани от самите им надзиратели и буквално оставяни без нищо в лагерите, поставяни по този начин в робско положение. И всичко това в името на идеологията, в името на официализираната и задължителна омраза, която трябва да се изпитва към заклеймения като враг човек. Разстрелите и за най-дребни провинения са ежедневие, понякога не е нужен и повод. С първото си пристъпване в Архипелага, независимо дали под жаркото слънце на казахстанската степ, или сред вечния лед на Сибир, „зекът“ (затворникът) принудително осъзнава, че в новия му свят злото е нормата, а лъжата се е превърнала в опора на мировия порядък (по Кафка). За да свикне – ако един ден все пак се завърне сред „свободното общество“. Но друго е по-значимото – как въпреки средата, в която са попаднали, голяма част от зековете (особено по-интелигентните сред тях) не капсулират съзнанията си в името на това да оцеляват ден за ден, а напротив, продължават да се стремят към познанието и в малкото свободно време от безсмислената тежка работа, която им възлагат, водят разговори за литература, философия, наука, четат, каквото им попадне, осъзнавайки, че именно интелектуалната енергия ще ги изведе през мъчителното съществуване. 

„Вече започнах да усещам в себе си това: ако трябва да не живея само за да почна да живея, то за какво е цялата работа?...“

(следва продължение с погледа ни върху том втори)

"Подчинение" от Мишел Уелбек - споделя Росен

„Единствено и само литературата може да ви даде това усещане за връзка с друг човешки дух, с целостта на този дух, с неговите слабости и висоти, с границите му, с дребнавостите му, с фикс идеите му, с вярванията му; с всичко онова, което го вълнува, интересува, възбужда или отвращава. Единствено и само литературата ви позволява да влезете във връзка с духа на умрелия, и то по начин по-непосредствен, по-всеобхватен и дълбок от онова, което ви предлага разговорът с приятел...“ – и наистина, тези думи на основния персонаж в най-новия роман на Мишел Уелбек „Подчинение“ – Франсоа, университетски преподавател по литература на средна възраст, сякаш ни разкриват това, към което френският писател се стреми. А именно – да ни свърже с тъканта на един дух. Но в случая на „Подчинение“ не с духа на определена личност, а с духа на цяло едно време, нашето време – началото на XXI век.

Поради големия отзвук при излизането на романа през м. януари, съвпаднало с атаките спрямо редакцията на сатиричния вестник „Шарли Ебдо“ от страна на двама ислямисти, навярно доста от хората са запознати с повърхността на сюжетната линия в творбата – Франция, 2022 г., кандидатът за президент на партията „Мюсюлманско братство“ успява да спечели провелите се избори и да наложи като държавна политика постепенното ислямизиране на обществото – равенството между мъжете и жените е ликвидирано, полигинията е разрешена, училищата и университетите вече получават финансиране само ако прилагат учебни програми, съобразени с новата доминираща религия, надига се вълна от антисемитизъм и т.н. Именно тенденцията за „връщането към религиозното“ и отражението ѝ в обществения живот е една от основните теми в „Подчинение“.

Отвъд политическата линия, която е достатъчно интригуваща сама по себе си, Уелбек изследва съзнанието на съвременния човек от високата средна класа – интелектуалец, неспособен да отгледа любов в себе си, изгубил желание за развитие и попаднал в блатото на безпътието и рутината. Един ум, който все повече отрицава, отколкото да утвърждава: „...не обичах младите; никога не съм ги обичал, дори по времето, когато имах възможност да се числя към редиците им. Идеята за младост предполага, струва ми се, известен ентусиазъм спрямо живота – или може би някакъв бунт, всичко това придружено с едно, макар и смътно, чувство за превъзходство към поколението, което сме призвани да сменим; аз лично не съм изпитвал никога нещо подобно“. Франсоа се е превърнал в една „петролна крайбрежна птица“ – окрилен по-рано от стремежа към познание, към средата на живота му неговите криле са залепени за тялото му от лепкавите нрави на модерното общество: „Бъдещето, струваше ми се неблагоразумно да мисля за него“.

След като Франсоа е пенсиониран от университета, тъй като първоначално не се съгласява да изпълни задължението да приеме исляма, за да продължи да преподава, и по този начин изгубва и единствената причина да бъде част от обкръжаващата го действителност, той се отдава предимно на алкохол и компаньонки, които да запълнят празното му ежедневие, опитвайки се да притъпи неосъществимостта на личното си щастие и себепостигане: „Обикновената воля за живот явно не бе вече достатъчна, за да се съпротивлявам на всички онези болки и неприятности, които трасират пътя на средния западняк; бях неспособен да живея за самия себе си, но за кого ли друг бих живял? Човечеството не ме интересуваше, то дори ме отвращаваше, съвсем не считах човеците за свои братя. И все пак, колкото и да беше неприятно, трябваше да призная, че тези човеци бяха мои себеподобни – именно тази прилика ме караше да ги избягвам“. Духовната алиенация е нормата на съвременността и Франсоа не прави изключение. Откривайки своите несъвършенства, спасението е в отчуждението, за да не се разочароваме и от разпада у околните. 

Идеята за изначалната недостижимост на щастието в настоящето е особено натрапчиво подчертана в романа, което от своя страна изтъква според мен и мъждукащата вяра на Уелбек в бъдещето въпреки сценариите, които чертае в книгата си: „...миналото е винаги хубаво, както между впрочем и бъдещето, единствено настоящето причинява болка, носим го като една язва  от страдание, която е наша спътница между два безкрая от спокойно щастие“.

Осъзнавайки утвърдилото се статукво в обществото и безпомощността си сред новата ситуация, Франсоа възприема по принуда идеята, че „върхът на човешкото щастие [се намира б.м.] в пълното подчинение“. Подчинение в името на удобството, подчинение в името на сигурността. Подчинение, което Уелбек ни призовава да отхвърлим. Но навярно е твърде късно, ако приемем, че направеният избор е неоттегляем.

'the present is well out of hand'

"Седем добри години" - Етгар Керет (споделя Теди)

Първа моя среща с Етгар Керет.

Избрах си точно тази книга заради случайно хванато интервю с него по БНР. Засичам го от момента, в който той на сладкия си английски обяснява как никога не е вярвал в биографичното писане; че за него въображението е най-важното в литературата. Признава си, че нито веднъж не е посягал да прочете нечий мемоар. Пък аз съм точно обратното – винаги съм обичала да чета биографии, ако ще това да е форма на особен вид воайорство. Любопитно ми става какво ще открия при запознанство с писател, който тъкмо си е позволил да пристъпи в пространство на лично оголване и интимност.

И Керет ме очарова. Това е точната дума. Очарова по онзи начин, по който само определени събеседници имат таланта да го сторят на живо, с присъствие, думи и движение – пък го прави през хартията, чрез някакви си стотина страници фейлетони.

Първоначално очаквам друго. Незапозната със стила му, търся директна драма и лечебно пускане на кръв. Обаче той не го прави. Не се вкопчва със зъби в собствените си болки, радости и ежедневие. Някак през смешки (пък дори и някои от тях предвидими), чрез най-мил хумор и под формата на чудно ритмичен минимализъм успява да е много по-искрен и да каже много повече, отколкото с изсипване на каша от сериозна меланхолия, както се изкушават толкова други.

Седем години. От раждането на сина му Лев до смъртта на баща му Ефраим. Поканени сме да надникнем у дома му и в пътуванията му, но винаги в едни здравословни граници. Прекрасно е как се усеща едно огромно уважение към съпругата, детето им, родителите, близките. В нито един миг не влиза в обяснения за любовта си към всички тях, не си позволява заиграване с интимното  помежду им отвъд достойната граница, шегува се с привичките им, но през цялото време дивата му обич към тях пулсира по редовете.

Разказите понякога са почти анекдоти, друг път- скици ежедневие. И сред тях е въртележка – има ги бомбените атаки над Израел, има абсурда, до който понякога стигаме всички в опита си да опазим здравия си разум при изключителни обстоятелства, има тънка, деликатна, разсмиваща – и невероятна! критика към политики, рутина, страхове.  Има самоирония, която така ценя. И една много сладка, почти детска, но всъщност и много мъжка сърдечност – към света, към споделянето, към хората край него.

Портретите, които рисува на своите брат и сестра в „Идолопоклонничество“  и „Непрежалимата ми кака“ са ми особено любими. По-големият брат, минал през толкова метаморфози – отличникът, взимащ две години за една, изпълнителното в религиозно училище, тийнеджърът-студент, живеещ с 24-годишна мацка, войникът в Ливан, IT-специалистът, пренесъл се със съпругата си в Ливан… По-големият брат, винаги възхищение и идеал за малкия Етгар. И сестра им, посветила се на религията, спазваща всички правила на канона; каката, на която е забранено да чете творчеството на Етгар, защото е против вярванията й. „Фактът, че собствената ми сестра никога няма да прочете мой разказ ме натъжава, защо да се лъжем, но пък фактът, че аз не спазвам Шабат и кашерните предписания натъжава нея много повече“, ни казва Керет, и хем е лесно да се усети колко му е мъчно, хем пък е толкова хубаво да се види това най-човешко приемане на нещата. Той е атеист, сестра му – набожна до болка. Няма значение.

Ами малките случки със сина му? Порастването на едно момченце се случва през прехвърчането на страниците и заедно с него ей ги и дните на родител в Израел. Обсъжданията на майките край детската площадка дали биха изпратили синовете си войници, когато пораснат. Бомбената тревога, която не е изненада да завари едно младо семейство на магистралата (пък начина, по който Едгар ще обясни на малкия Лев защо трябва да легнат край колата така ще ми напомни за онзи смях през сълзи при всяко гледане на „Животът е прекрасен“ на Бенини). Или онзи разказ, който започва със „Синът ми Лев се оплаква, че не ме е виждал да плача“…

А родителите на Етгар? Чудната, безумна история на тяхното запознанство в „Любов от първо уиски“. Веселостта на дядо Ефраим, начинът, по който посреща диагнозата рак. Детството на майката на Керет по време на Холокоста, загубата на родната Полша. Същата Полша, която един ден Етгар ще преоткрие, която ще дреме някак у него, в която ще си построи една приказна малка къща – най-малката възможна, в процепа между две сгради, за да открие как несъзнателно казва „У нас, във Варшава“. И думите на баба Керет, след като прочита първите му разкази в превод на полски: „Ти не си никакъв израелски писател. Ти си полски писател в изгнание.“

В края на книгата разбирам защо самият Етгар Керет не желае сборникът да бъде публикуван в Израел. Той говори за улицата си, за познати лица, за съседите и таксиджиите, за справянето със смъртта на баща си, за спонтанния аборт на обичната си съпруга Шира Гефен – и макар да го прави толкова талантливо, че в нито един миг не се чувствам като неканен гост, то естествен е неговият отказ хората, с които се разминава всеки ден, да знаят картографията на дните му. Но пък споделя с целия останал свят. Най-щедро. През смях, ама така, че после да се чудиш защо ти е мъчно. Все пак на няколко пъти сякаш долавям отглас от въображението му в историите, хич не е чиста документалност всеки текст - но Шира му го казва най-точно: "Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно. Нали така правят писателите?"

Иде ми да кажа само едно: „Благодаря, Етгар“. Но той сега си е вече у дома (след като бе в София за представянето на книгата, което пропуснах болна). Та остава само да чакам да пише още, да пише много, да публикува – и пак да дойде. Пък ако имам късмет - да му стисна ръката.

А междувременно – благодаря на Мария Варзоновцева – за превода. На Люба Халева – за корицата (как всеки път уцелва най-точния нерв на текстовете, които илюстрира! Смесицата от абсурд и приказка, и чудна ирония, която е така характерна за разказите на Керет, се е настанила най-уютно в безумно гледащата котка). И на Нева Мичева – за редакцията и на „Седем добри години“, и на цялата поредица „Кратки разкази завинаги“. 

* * *

Музиката:

(Защото Бейрут са слънце. И Керет е слънце.)

"Фрагменти на любовния дискурс" - Ролан Барт (споделя Теди)

Тази книга е специална наслада. Изследване на любовта чрез езика, опит да се осмисли едно чувство през думите, но и анализ на самия любовен дискурс. Чиста семиотика, наред с това обаче и вид поезия на интелекта. 

Разбира се, своеобразният речник на емоциите, който Барт съставя, не е валиден в целостта си за всеки, не всеки може да се разпознае в пъзелите на текста. Може би защото в рамките на един особено построен научен труд, сред преплитането на препратки към Фройд, Гьоте, Платон, Шуберт, Пруст, Уиникът и още, и още… (наистина е специална наслада, както казах!) Барт картографира и се сдобрява със свои лични истории. Така го усещам поне. Преобладаващите образи са на любовта в момента преди двама души да се съберат и на несподелената любов. Много по-малко пространство е дадено на сбъднатата обич. 

Но текстът е откровение, подредено на много пластове. Ритъмът му отеква сериозно. И за пълно удоволствие изисква както голяма обща култура, така и чисто житейски опит. Ще препрочитам множество пъти, като желанието ми е това да се случва през големи отрязъци от време, нещо от порядъка на десетина години. Тепърва имам сама да избродя още много от авторите, с които диалогизира Барт. Тепърва имам и да науча що е то зряла обич и доверие. Любопитно ми е какви пътища из книгата ще си намери жената, която ще бъда на трийсет, на четирийсет, на петдесет. 

Сладкото (в буквалния смисъл) е, че „Фрагментите“ позволяват и една съвсем прохождаща младост да ги издигне в култ. По начина, по който го правеше Маделин Хана в „Брачната фабула“ на Юдженидис. С онзи малко суетен възторг, който ни кара в ранните си двайсет наивно да се самоопределяме през любимите си книги. 

P.S. Този цитат (от многото)!

"Езикът е кожа: отърквам моя език о другия. Сякаш вместо пръсти имам думи или имам пръсти в края на думите. Езикът ми трепери от възбуда. Вълнението идва от двоен контакт: от една страна активността на дискурса идва да открие дискретното, опосредствано едно-единствено означание, което е "желая те", и го освобождава, подхранва, разклонява, взривява (езикът изпитва удоволствие сам да се опипва); от друга страна оплитам другия в моите думи, галя го, леко го докосвам, поддържам това докосване, давам от себе си всичко, за да продължа коментара, на който подчинявам връзката." 


И понеже няма споделяне за книга тук без музика:

"Куфарът на брат ми" (споделя Теди)

Все за път говоря. Все скитническа треска ми е на езика. А когато бях на осемнайсет и, като при повечето деца от моето поколение, за пръв път пред мен застана изборът дали да замина или да остана, не тръгнах. Понякога се учудвам дори, че тайничко не прехвърлям по-често наум как биха изглеждали дните ми, ако в края на август 2011г. се бях качила на самолета за Шотландия. Но то е невъзможно за измисляне. И е жестока мисъл спрямо всичко вече изживяно тук – да го видя как се разпада на прах, никога неродено в тази си форма. 

Не съм съжалявала. Тогава не бях готова. Дадох си възможността първо да видя, вече извън границите на ученичеството, що значи опитомяване на София и другите мои градове Тук (мои в смисъл не на притежание, а на места,  на които съм отдадена, както би казал Димитър), да видя що значи собствен дом и навигиране из взаимоотношения на собствен език. За да мога да кажа, както го прави Елена: „Сега вече наистина мога да тръгна, защото не бягам, не отричам, не недоволствам – просто прегръщам всичко, което съм, и потеглям.“

Елена и Димитър срещам заедно с Капка, Иво, Явор, Герасим, Нева, Владислав, Албена, Димитър, Ан, Джоя и още, и още сред страниците на „Куфара на брат ми“. Обръщам се на малки имена към всички тях, защото на път е така – времето и пространството се огъват по други закони и разпознаването (сближаването!) се случва бързо, твърде бързо. Всеки споделя своята история (по любящата покана и под редакцията на Невена). Това е книга за емиграцията във всеки неин смисъл (чувам Иво например и определението му за вътрешната емиграция: „тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи“). Книга-разговор за бягствата и намиранията, за различните причини в гърдите ти нещо да зове към гари и летища, за вечната разкъсаност между Тук и Там, за изборите и за пропуснатото, за носталгията или пък за липсата на носталгия, за предефинирането на думите дом и родина. Не с всеки глас мога да се съглася и не всеки е сметнал за нужно да се оголи докрай в този така интимен диалог. Но смелост има. Много.  Получило се е едно насрещане на личното и на пътя, от което е уютно да съм част.  

Докато за Нева България „беше и си остава зоната на моя дискомфорт, от който се налага да излизам, за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение, порастване. Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено. Оттам нататък всяко място, в което се чувствам така, е мое“, то Милена се буди всяка сутрин „с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението – ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането.“  За Георги единствената истинска родина остава детството, а за Джоя – „не съществува окончателният дом, окончателната родина. Дългите пътешествия са по-прости от тоталното откъсване от корена.“

Срещам любовта си към руините при Капка – и тя успява да ми обясни най-сетне кое така ме влече към тях: „Руините са диалог между една незавършена реалност и въображението на наблюдателя“ според идеалистичното описание на Кенет Кларк. (…) Нищо чудно, че имаме нужда от тях. Нищо чудно, че ми липсват, когато не са наоколо. В руините има откровеност. (...) Обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят.“

(изоставеният град край язовира на Кайсери, Турция)

Албена вкарва в разговора Майкъл Ланди, лудият англичанин, който преди десетина година унищожава цялото си имущество – от бебешките си снимки през мебелите до дрехите и паспорта си. И всички, които някога сме усещали желанието да тръгнем без багаж, да отлюспим от себе си материалните знаци на съществуването си, разпознаваме в тези си бягства част от „копнежа на Ланди по непритежаването (…).“  Този почти зловещ копнеж – и плашещо прекрасен.

Говорим и за езика, разбира се. Веднъж, чуждият – като единственото пространство, в което двама души от различни държави могат да се срещнат и заобичат: „На колкото и различно ниво да знаят един чужд език двама души, той винаги ще е по-общ от чийто и да е роден“ (Димитър). После, родният език – (и пак Димитър):  „За щастие, в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.“ 

Обговаряме си тъгите. „Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм“, казва Зоя.  

Отдаваме почит на провалите си.  „Може би красотата, редът и благоденствието са достатъчни, за да създадем дом за нашето его, но не са достатъчни, за да създадем дом за нашето въображение. Защото за да бъде завършена нашата индивидуална и колективна реалност, трябва да си имаме приказка и с неуспеха, което е равносилно на разговор с надеждата“, споделя Капка.

Обединяваме се по обич - „Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“ (Зоя)

* * *

След последната страница на книгата в съзнанието ми идва влакът за Антверп; средата на декември миналата година е. Пътуваме с близък приятел и на 3000 км от вкъщи, някъде сред достигащите до нас късчета разговори на френски и фламандски, най-сетне успявам да формулирам пред него собствената си скитническа треска. Не си представям постоянно заминаване, (така както не можах да го сторя и на осемнайсет). Но у себе си нося една любов към приласкаването на тъги и разминавания, която може да си намери убежище само в път, само във вечното раздвояване между дом и далечност. Пожелаваме си да ни се случи, да имаме късмета Пътят да е благосклонен към нас, да ни позволи все да заминаваме и да се връщаме – за кратко, за дълго, за колкото. Още сме твърде млади, за да осъзнаваме всичките отговорности зад това ни желание. („Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“, ще каже Албена в „Куфара“)

(магистралата София-Пловдив)

Това, което знам, е, че в сладко-горчивото пространство на превъртащите се километри се случват чудеса и се намираме с хора, с които четенето на мисли и краденето на думи е най-естественото нещо на света. Хора, с които сме израснали в различни среди, сред различни езици, на различни тротоари. Но с които ни гони една и съща треска. Една и съща недостатъчност. И с които еднакво добре знаем, че „човек може да почувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне“. Обичам това. Изживявам го при всяко пресичане на граници. Всеки вид граници – физически, но и мои лични.

Емиграцията можела да има много значения – оказва се, че понякога е просто среща. Което ме отвежда към думите на Герасим: „И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям колко сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятели, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделеното в куфар не стои…“  

Това е.

Музиката:

(защото фадото е изпетият копнеж по недостижимото; а кое друго ни изкарва на път, ако не вечното „може би в безкрая гоня аз граница“ – по Яворов)

И вместо да сложа в началото на този текст епиграф, както се прави обикновено, слагам го сега, в края. За да има продължение, за да може някой друг от тук да хване своята нишка на споделяне:

"(...) Не, като корабната котка

тъгата ти е тихичка, добра и кротка.

Една такава - малко земна, много морска, 

една такава тъжничка тъга за сбогом.

Ужасно много иска ти се

край бреговете пак, скалистите, 

да се завърнеш и оттук да минеш.

Затуй и трябва да заминеш."

(Георги Рупчев)

Рьоне Шар - "Избрано" (споделя Теди)

Приятел на Бланшо, Батай, Пикасо. Участник във френската съпротива по време на Втората световна война. Близък на Албер Камю – и дори е трябвало да пътува с него в деня на катастрофата, която отнема живота на Камю. Оказва се обаче, че няма място в колата и Рьоне Шар се прибира сам с влака до Париж.

Навечерието на юни е, София е пресипнала от жега.  Изпълнявам един от ритуалите си – дълго прибиране пеша към вкъщи привечер, след като съм приключила с работата за деня. Отхапвайки си чупка време на случайна пейка по пътя, започвам отзад напред томчето със събраните стихове на Шар.  Малък личен експеримент за проследяване на нечие развитие - от най-зрелите му думи в посока към най-младите му опити. Благодарение на този ми нов инат първото прочетено от Шар е всъщност финалът – и той се вмъква като идеално отрязано парченце пъзел в собствения ми ден (и собствения залез):

„И в този край на Времената на детински

карнавали ние посветихме нашето чистосърдечие на

залезната безпогрешна светлина. Такава светлина, която,

въпреки че се отдръпва, не изчезва, а остава тук,

оголена, невъзмутима, прерязала артериите си в нас.“

Шар е автор, който не се подава на категоризации. Поезията му е лишена от ритъм, из редовете й не танцува вътрешна мелодия. Игрите на езика му обаче засищат. Уж на пръв поглед сблъсъкът е с решетка от самоцелност, а всъщност – думите му са остри зъбци честност. Думите му са странници, които намират път за свързване със собствените ми (ни) разпади, с личните глад и жажда:

„Сякаш изживяваше отново бягствата си в утринните изпарения – към бунта,

който толкова обичаше и който знае по-добре от

всяка нежност как да те закриля.“

Образите при Шар дишат свобода. Поезия на смелостта е това, отскубнала се от всички възможни условности. Четенето престава да е точно четене – превръща се в подреждане на интерактивна картина, в лепене из ума ми на колажи от фрази, които са части от моето собствено тяло.  Откривам свои начала и краища, закачам се в идеите на бъдещите си стихотворения, в очите ми влиза прах от въпроси, които са ме гонили през сезоните:

„Със сигурност човекът е най-лудото желание на

мрака. И затова сме мрачни, завистливи и безумни под

слънцето могъщо.“

Има такава особена лекота на изреченията, която обаче шамаросва. Раздвоена съм – сякаш Шар просто е оставял стиховете да се случват, и сякаш не, чакай, напротив, мислил ги е дълго, опитвал ги е с дни на вкус, шлифовал е всяка сричка – „дух, който се дълбае“.  Изследвам страниците чрез писане – да, дочитам книгата у дома, с молив в ръка, преписвам и се убождам лично на онези текстове, в които се разпознавам. И сладко е това вкусване на словото (преоблечения френски, близкия български – дело на преводача Златозар Петров). Намирам си молитвите: „Любов, не идвай прекалено рано, продължавай още;/ дървото не е потрепервало освен зарад живота си“. Намирам си и страховете: „Неутешими сме, когато крачим и държим една/ ръка с опасното цъфтене на плътта й“ (Как казал го е само! Неутешими сме. Детето в мен би го прочело като „неудържими“, но искреността е друга, нали. Всяко начало си крие една мъничка, прелестна болка. Неутешимостта да срещнеш и да знаеш, че взаимност има, време – не.)

Намирам си, накрая, аксиомите на сбъдване: „Това, което те пресреща по средата на удоволствието,

е само продажната благодарност на спомена.

Присъствието, което си избрал, не те освобождава от сбогуването.“

Доставя ми удоволствие, едно почти забравено вълнение (като от неочакван подарък) да опознавам Шар. Дарява с имена всеобщи случвания: „Пожелавах си събитие. Въобразявах си раздяла. Бях непохватен. (…) Повече не бях обезпокояван. Едва по-късно предметът на моето стеснение ми се яви в струящите и двусмислени щрихи на стихотворението.“

Не се побира в разкази, не се побира в границите на тесните еднолични възприятия. Но пък той самият държи здраво в шепи нашия град (лицата му): „димят зрънцата от наслада и

градовете са желязо и далечни разговори.“

В „Избрано“ има всичко. Има разбиране. Има страст и съчувствие. Многолика поезия. Понякога изградена от „пътища, пиещи своите мъгли“ (как обичам такива!). Понякога изкривена от собствената тежест („но защо небето се прегърбва?“). Припомняща стари, стари истини: „Желаем да останем непознати за любопитството

на тези, дето ни обичат. Защото ги обичаме.“  (най-жестокият баланс ще да е това, знаем. Сблъсъкът между желанието да познаваш до кости обичания и осъзнаването, че влюбването се случва в белега на невъзможното за назоваване.)

Мрежата на смисъла при Шар е хаотична и едновременно с това – прекрасно симетрична. Ако можех да помня наизуст, то щях да рецитирам прозата на стиховете му, да ги татуирам в разговорите си. Има толкова много в тях – за изследване, за разбиране, за споделяне, за прошепване и изкрещяване.

„Полученото „никога“ (защото никое от тях не се

завръща) беше с погледа на млада жена с принасящи ръце,

чиито думи са без бръчки.“

Най-важното е, че краят на книгата (но край само по реда, в който четох аз) – а всъщност нейното начало, началото на младостта и писането на Шар, припомня единствената сигурна магия, която можем да си случим ежедневно: „(Достатъчно е да затвориш очи, за да не бъдеш разпознат.)“

(П)объркващо е. Мое е (така, както егоистично си колекционирам хубости).

Заскобявам Шар между два залеза и така ви го подарявам. Необходим е. Необходимост е.

„Винаги започваме живота си върху един възхитителен

залез. Всичко, което по-късно ще ни помогне да

се освободим от неуспехите си, се събира около първите

ни стъпки.“

* * * 

Музиката: