От години
искам да изрисувам кожата си с татуировка. Знам чии думи имам необходимост да нося
по себе си, но изчаквам. Изчаквам ги да се преобразят на рисунка (защото
истинското изкуство на татуирането е именно рисуването, не писането на текст).
Изчаквам среща с едно по-зряло момиче, може би.
е.е.
къмингс. Негови са думите, които бих приела върху себе си. Поетът, който настоява да изписваме името му с малки букви. Гласът,
който рисува по страниците без да признава препинателни знаци, подскачащ в свой
собствен танц на форматирането, криещ се и разкриващ се зад скоби и накъсаност,
и о, „и най-дребният твой жест обгръща ме
някак/или не издържа на допир, така чуплива е близостта му“.
Когато
съм влюбена, собствените ми думи се разбягват. Имам сили само да се повдигна на
пръсти при целувка. А къмингс е една от големите ми любови – и единственият,
чието захапване бих носила на шията си без желание за сбогуване. Затова,
простете, ще оставя този текст да тича както му скимне, рошав. Твърде обичам.
Срещнах
го в оригинал преди години, тъкмо започнала да живея сама. В един дом, в който
мебели почти нямаше, гардеробът беше
празен, не бях пренесла книгите си. Дом-свобода. Намери ме стихотворение (“let it go”), което да се превърне в
лична мантра. Изрисува се почти наизуст в съзнанието ми. Особен, никога преди
несрещан ритъм. Разполовени думи. Липса на логика, която се оказва единствената
възможна адекватност. Вярвала съм, че е невъзможно тези парчета разкошно
счупено слово да се преведат на роден език, без да се нащърбят жестоко. Убеждавала
съм се в това – една пролет намерих на сергия за стари книги малко опърпано
книжле, издадено през 90-те, в което сякаш не къмингс говореше - къмингс куцаше.
Преводът на Манол Пейков в новото издание обаче ми доказва друго. Не знам как,
не мога да си представя как, но звученето е запазено изцяло. Тичането през
точки и запетаи, бунтът срещу границите, танцът на буквите – там са. Та дори
малко ревнувам – къмингс ми е толкова личен, как чудно би било ако сама умеех
да го прегърна така в съзнанието си, че да го претворя на български.
остави
да тръгват – пре
кършени
думи нарушени
обети
и клетви
разцепени
и надлъж и
нашира
– остави ги да тръгват те
са
клети да
тръгнат
остави
ги да тръгват – лъж
ливците
предани и фалшиви
те
честни приятели
и
двойни и
ничии
– трябва да ги оставиш те
са
родени
да тръгнат
нека
всичко да тръгва – го
лямото
малкото усредненото
високо
по-голямо и всъщност
най-голямото
както и
всички
други неща – нека тръгва си
всичко
мила
виж пристига любов
Хубаво е да държа в ръце тази книга.
Твърдата корица. Плътната хартията. Да прокарвам пръсти, почти сякаш фетиш, над
думите и картините. О, картините. Люба Халева отдавна ми е любимка с начина, по
който твори. И докато от толкова, толкова време люлея безплодно в съзнанието си
питанката как ли би изглеждал къмингс в цветове, тя е успяла да отговори по
най-чудесния начин сякаш без усилие. Текст и илюстрации се свързват в баланс,
който преди съм срещала само в „Изплези си езика“ на Ма Дзиен (да, пак нейни
рисунки). Здрава прегръдка на слово и образ.
Разпознавам, че обичам, по това колко
много искам да препрочитам (дали човек, дали книга, дали музика – все е препрочитане).
По желанието да знам наизуст и да приема в себе си („сърцето ти нося(в сърцето си го нося“, нали така). И сега, точно
по този начин, ми доставя удоволствие да вкусвам думите на къмингс – облечени в
български дрехи. Да ги изговарям на глас дори, да ги усещам върху устните си.
Да ги преписвам, за да опитам какво е да излизат изпод моите ръце. къмингс не
обещава, а аз от обещания бягам – затова ни е лесно да си се случим. къмингс
знае:
„функция
на любовта е да твори непознатост
(познатото
е обезжелано; а любовта е желание цялата)
макар
да живеем наопаки, неповторимото го души еднаквост“
къмингс може и да спъне в точките и
запетаите си или да приласкае. Книга, която може да се чете всякак. С граници
и без, поред и разбъркано, да се изпие наведнъж или да се подарява по едно
стихотворение през ден, като спасение.
Накрая, признавам, липсваше ми един
единствен текст. И нямам търпение да го видя в следващия том, да се запозная с
пресътворяването му на нашия език.
И с него именно (не) приключвам. Четенето
е общуване.
А къмингс е един от най-интимните
гласове, които съм познала досега. Концентрирана точка чувственост.
i
like my body when it is with your
body.
It is so quite new a thing.
Muscles
better and nerves more.
i
like your body. i like what it does,
i
like its hows. i like to feel the spine
of
your body and its bones,and the trembling
-firm-smooth
ness and which i will
again
and again and again
kiss,
i like kissing this and that of you,
i
like, slowly stroking the,shocking fuzz
of
your electric furr,and what-is-it comes
over
parting flesh….And eyes big love-crumbs,
and
possibly i like the thrill
of
under me you so quite new
Музиката: