Първа
моя среща с Етгар Керет.
Избрах
си точно тази книга заради случайно хванато интервю с него по БНР. Засичам го
от момента, в който той на сладкия си английски обяснява как никога не е вярвал
в биографичното писане; че за него въображението е най-важното в литературата.
Признава си, че нито веднъж не е посягал да прочете нечий мемоар. Пък аз съм
точно обратното – винаги съм обичала да чета биографии, ако ще това да е форма
на особен вид воайорство. Любопитно ми става какво ще открия при запознанство с
писател, който тъкмо си е позволил да пристъпи в пространство на лично оголване
и интимност.
И
Керет ме очарова. Това е точната дума. Очарова по онзи начин, по който само
определени събеседници имат таланта да го сторят на живо, с присъствие, думи и
движение – пък го прави през хартията, чрез някакви си стотина страници фейлетони.
Първоначално
очаквам друго. Незапозната със стила му, търся директна драма и лечебно пускане
на кръв. Обаче той не го прави. Не се вкопчва със зъби в собствените си болки,
радости и ежедневие. Някак през смешки (пък дори и някои от тях предвидими),
чрез най-мил хумор и под формата на чудно ритмичен минимализъм успява да е
много по-искрен и да каже много повече, отколкото с изсипване на каша от
сериозна меланхолия, както се изкушават толкова други.
Седем
години. От раждането на сина му Лев до смъртта на баща му Ефраим. Поканени сме
да надникнем у дома му и в пътуванията му, но винаги в едни здравословни
граници. Прекрасно е как се усеща едно огромно уважение към съпругата, детето им,
родителите, близките. В нито един миг не влиза в обяснения за любовта си към
всички тях, не си позволява заиграване с интимното помежду им отвъд достойната граница, шегува се
с привичките им, но през цялото време дивата му обич към тях пулсира по редовете.
Разказите
понякога са почти анекдоти, друг път- скици ежедневие. И сред тях е въртележка –
има ги бомбените атаки над Израел, има абсурда, до който понякога стигаме
всички в опита си да опазим здравия си разум при изключителни обстоятелства,
има тънка, деликатна, разсмиваща – и невероятна! критика към политики, рутина,
страхове. Има самоирония, която така
ценя. И една много сладка, почти детска, но всъщност и много мъжка сърдечност –
към света, към споделянето, към хората край него.
Портретите,
които рисува на своите брат и сестра в „Идолопоклонничество“ и „Непрежалимата ми кака“ са ми особено
любими. По-големият брат, минал през толкова метаморфози – отличникът, взимащ
две години за една, изпълнителното в религиозно училище, тийнеджърът-студент,
живеещ с 24-годишна мацка, войникът в Ливан, IT-специалистът, пренесъл се със съпругата си в Ливан…
По-големият брат, винаги възхищение и идеал за малкия Етгар. И сестра им,
посветила се на религията, спазваща всички правила на канона; каката, на която
е забранено да чете творчеството на Етгар, защото е против вярванията й. „Фактът, че собствената ми сестра никога
няма да прочете мой разказ ме натъжава, защо да се лъжем, но пък фактът, че аз
не спазвам Шабат и кашерните предписания натъжава нея много повече“, ни
казва Керет, и хем е лесно да се усети колко му е мъчно, хем пък е толкова хубаво
да се види това най-човешко приемане на нещата. Той е атеист, сестра му –
набожна до болка. Няма значение.
Ами
малките случки със сина му? Порастването на едно момченце се случва през прехвърчането
на страниците и заедно с него ей ги и дните на родител в Израел. Обсъжданията
на майките край детската площадка дали биха изпратили синовете си войници,
когато пораснат. Бомбената тревога, която не е изненада да завари едно младо
семейство на магистралата (пък начина, по който Едгар ще обясни на малкия Лев
защо трябва да легнат край колата така ще ми напомни за онзи смях през сълзи
при всяко гледане на „Животът е прекрасен“ на Бенини). Или онзи разказ, който
започва със „Синът ми Лев се оплаква, че
не ме е виждал да плача“…
А
родителите на Етгар? Чудната, безумна история на тяхното запознанство в „Любов
от първо уиски“. Веселостта на дядо Ефраим, начинът, по който посреща
диагнозата рак. Детството на майката на Керет по време на Холокоста, загубата
на родната Полша. Същата Полша, която един ден Етгар ще преоткрие, която ще
дреме някак у него, в която ще си построи една приказна малка къща – най-малката
възможна, в процепа между две сгради, за да открие как несъзнателно казва „У нас, във Варшава“. И думите на баба
Керет, след като прочита първите му разкази в превод на полски: „Ти не си никакъв израелски писател. Ти си
полски писател в изгнание.“
В
края на книгата разбирам защо самият Етгар Керет не желае сборникът да бъде
публикуван в Израел. Той говори за улицата си, за познати лица, за съседите и таксиджиите,
за справянето със смъртта на баща си, за спонтанния аборт на обичната си
съпруга Шира Гефен – и макар да го прави толкова талантливо, че в нито един миг
не се чувствам като неканен гост, то естествен е неговият отказ хората, с
които се разминава всеки ден, да знаят картографията на дните му. Но пък
споделя с целия останал свят. Най-щедро. През смях, ама така, че после да се
чудиш защо ти е мъчно. Все пак на няколко пъти сякаш долавям отглас от въображението му в историите, хич не е чиста документалност всеки текст - но Шира му го казва най-точно: "Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно. Нали така правят писателите?"
Иде
ми да кажа само едно: „Благодаря, Етгар“. Но той сега си е вече у дома (след
като бе в София за представянето на книгата, което пропуснах болна). Та остава
само да чакам да пише още, да пише много, да публикува – и пак да дойде. Пък ако имам късмет - да му стисна ръката.
А
междувременно – благодаря на Мария Варзоновцева – за превода. На Люба Халева –
за корицата (как всеки път уцелва най-точния нерв на текстовете, които
илюстрира! Смесицата от абсурд и приказка, и чудна ирония, която е така
характерна за разказите на Керет, се е настанила най-уютно в безумно гледащата
котка). И на Нева Мичева – за редакцията и на „Седем добри години“, и на цялата
поредица „Кратки разкази завинаги“.
* * *
Музиката:
(Защото Бейрут са слънце. И Керет е слънце.)