събота, 6 декември 2014 г.

"Малка звезда" (Йон Айвиде Линдквист) - споделя Теди

Чета тази книга все облечена в огромен пуловер, свита в леглото, докато стаята ми се осветява от бели коледни лампички. Уютно е, както само през декември може да бъде. От томчето четиристотин страници обаче лъха на Швеция. Не онази топла, мила, шарена Швеция, която познавам от любимата Астрид Линдгрен, а една остра и хапеща.



Началото на „Малка звезда“ напомня за „Звездното дете“ на Оскар Уайлд. Ленарт намира красиво малко бебе, изоставено в горите. Прибира го у дома, за да го отгледа заедно с жена си Лайла. И приказната нишка ще върви до самия край. Болна приказност обаче.
Ленарт и Лайла са залезли естрадни звезди от времето на АББА. Музиката е захапала здраво цялата книга. Бебето е момиченце, надарено с чуден глас и златни коси. Двамата ще го отгледат в мазето, за да не разбере никой и да не им бъде отнето. За Мъничка, както я наричат, ще знае само порасналия им син Джери. И всичко ще върви мирно и спокойно до момента, в който Ленарт и Лайла бъдат убити жестоко в собствения им дом.

Под първичната схема на думите обаче има още много. Защото Ленарт и Лайла са с брак, в който дълго е властвало насилието. Защото Джери, който на петнайсет е влюбен в китарата и Боуи, изживява своя личен срив на младостта и неразбирането и никога не излиза от него – търсейки утеха в разрушението. Защото Мъничка (или Терез, както ще я кръсти Джери) под сладкото си бебешко лице крие толкова стаен ужас, че всяка страница носи особен дискомфорт, необозначен.

Именно във внушаването на дискомфорт е силата на Линдквист. Умее го, прекалено добре. Книгата е подробна и конкретна до умора, в духа на постмодерните романи. Най-въздействащите сцени са онези ежедневните, тихите, на пръв поглед незначителните, в които обаче един жест, една думичка са достатъчни да влеят в подсъзнанието чувство за разкъсаност. Неприятно ти е, а не можеш да посочиш точно защо и това е най-страшното.

Паралелно с историята на Терез започва и друга. Тереса е неина връстничка, растяща в обикновено шведско семейство. Двете момичета са противоположни – но ще се открият една друга (и откриването ще е заради музиката), за да се получи това: „Имало едно време две момичета в метрото. Те били тъй различни, колкото изобщо могат да бъдат две момичета. Едното момиче било прекрасно като елф, ала било безпощадна убийца. Другото момиче приличало на трол, но било страхливо като мишле.“

Историята на Тереса е история на разкъсаното порастване. На отритването и самоотритването от света. Четиринайсет, уж най-сладката възраст, е нарисувана от Линдквист счупена, каквато много по-често е. Има тъга, „муминтролска тъга“, топла и мека, която пробожда гърдите красиво и която е всъщност едно от рядко назоваваните богатства на младостта. Има и противоположното на здравословната меланхолия, има болест -  изяждаща депресия, а описанието на действието на лекарствата хваща здраво: „Представяше си перка на мотор, как се върти и подкастря всичко излишно от регистъра на чувствата й. Короната и корените. Оставаше само студено стъбло, по което да се плъзгаш.“

 Вмъкването на Йон Линдквист под кожата на момичета тийнейджърки е прекалено правдиво и „Малка звезда“ ме спечелва именно с тази си част. Сблъсъкът малки-големи, деца и възрастни, деца и деца е истинският гръбнак на книгата, въпреки че романът до самия си край остава заключен в границите на жанра си.

Литература на ужасите. Някога, когато самата аз бях на четиринайсет, встъпих в границите й, хваната за ръка от Стивън Кинг. Претръпнала съм на чистия ужас, на романова кръв и жестокост. Истински ценното за мен, така, както го умее именно Кинг, е тъничкия психологизъм, плътността на героите и ежедневието на чувствата им. Линдквист напомня за това. Но за мен не стига майсторството на Кинг – или може би характерната скандинавска студенина слага невидима преграда между читателя и героите.

„Малка звезда“ излъчва на талази и музика. И естрада, и смешни поп хитове, но и Боуи, Депеш Мод, Мориси, имена, които ми късат сърцето по най-прекрасния начин. Ключовият момент в цялата история ще се случи на Thank you for the music на АББА и иронията ще е целена. Но дори и музиката е поставена някак зад стъкло.
Ужасът при Линдквист достига кулминацията си в кръв. Свръхестествено няма. Приказни са само гласът на Терез и русата й красота.


Смисълът е в изгубването на детската невинност и това е красивото на тази книга. Смисълът е в постепенното формиране на глутницата, на групичка от четиринайсет момичета: „Обединяваше ги общ знаменател, но вероятно само Тереса го долавяше: мирисът на момичетата. Всички миришеха сходно. Почти никое не ползваше парфюм, а които го ползваха, бяха пестеливи. Но мирисът бе общото, а това, което се криеше зад него – Страхът.“ Четиринайсет момичета, които ще преодолеят страха си, прераждайки се чрез мрак. Болезнено е до крайност. Но шокът от жестокостта и строшените кости е преднамерен и с това всъщност намаля силата на книгата. Ценността й остава в неясния дискомфорт на чувството за изгубеност. Жанрът единствено я спъва със задълженията си.

* * *
("goodbye, love")

Няма коментари:

Публикуване на коментар