вторник, 28 април 2015 г.

"Превъртане на световете" от Георги Рупчев - споделя Росен

Преди две-три години попаднах на думите на Андре Малро, според когото всеки велик литературен стил се състои всъщност в свеждане на Космоса до мащабите на човека – дълго време тази констатация заемаше място в съзнанието ми като нещо безспорно. Просто не откривах как да ѝ се противопоставя, а и, честно казано, не бях особено настоятелен, тъй като ми изглеждаше достатъчно прецизна. Е, поезията на Георги Рупчев в „Превъртане на световете“ (и не само) сякаш нагледно разкрива как човекът, сред тревогите на духа си и ежедневните му разкъсвания, съумява да се издигне до небесното в името на стремежа към опознаване на недостижимото – защото „светът е вест, която може би не ще науча“.



Стотината странички на стихосбирката са наистина една огромна територия на духовното, сред която Рупчев умело ни води със своя трагизъм и вяра в изначалната обреченост: „боим се от живота,/ където ти и аз сме пленници...“. „Голямата земя“ на разпадите и разминаванията, на тихата болка от далечното и „чувството за бавно изчезване“ е тази, из която скитаме задружно с поета в „Превъртане на световете“ – разходка, която ни хем ни смалява, докато се превърнем в точка, и хем ни извисява, но за да съзрем колко сме малки. Изследвайки „горчивите алеи на страха си“, Рупчев ни въвежда в нишата на вечното разминаване между действителността и жадуваното, загубеното и притежаваното, търсеното и откритото. Поетът рисува светлосенките на отдалечаващото се щастие и „всекидневното обезверяване“ по изключително натурален, телесен начин – плътта, кожата, костите, мускулите са понятия, често срещани из стихосбирката, сякаш за да ни напомнят, че са предпоставка за всичко останало; те са „някъде долу“, под нас в нашия полет, но свързани до болка с него.



Пътуването, пътят, безпътието, закотвянето, движението и застоят са все част от характерните мотиви в „Превъртане на световете“. Докато чета Рупчев, изпитвам едновременно поривите да се изстрелям с „пробна машина в небето“ (по Вапцаров) и да не помръдна никога повече от тихото пространство край нощната си лампа, да задавам хиляди въпроси и да не питам никога повече, да търся по-усилено от всякога и да се примиря със себе си. Противоречия, парадокси и двойственост – запленен съм от тази поезия именно защото ме разкъсва и впоследствие събира. Нагледно:

Закотвени сме в сушата
с ръждясалите котви на безумните ѝ ритуали,
затънали в живот безумен,
който никой
нито вижда, нито чува,
а че отдавна сме потънали
дори не сме разбрали
и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.

„Голямата земя“ е може би квинтесенцията на Рупчевата поезия – една творба, въплъщаваща обречеността, тоновете безмълвие и безизходицата на дирещия разум. Стихотворението е предупреждение и изповед, разказ и ритуал:

Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.



Едва ли е преувеличено да се заяви, че Георги Рупчев е сред най-добрите български поети за последните 30 години, а защо не и най-добрият. И някак естествено се вписва в поредицата „Световни поети“ на изд. Изток-Запад, част от която е „Превъртане на световете“. Аз изчезнах в неговата поезия и тя винаги ме изпраща сред мълчаливата нощ на равносметките, където съм винаги „приветстващ и приветстван“; където нищо не е, а само било, защото нощта е друго време/ на други сили и на друга памет. Изчезни и ти.

P.S. Споменавайки в началото копнежа по небесното, то няма как:

Впиваш нокти в небето, а то се разделя и с мъка
свързва двата края на тишината безкрайна,
край няма от нея.
По-голям е животът от нас и от всичко, от живи и мъртви,
впивай нокти в небето, в небето,
в небето -
небе -

натрапчива идея.



Няма коментари:

Публикуване на коментар