понеделник, 13 юли 2015 г.

"Куфарът на брат ми" (споделя Теди)

Все за път говоря. Все скитническа треска ми е на езика. А когато бях на осемнайсет и, като при повечето деца от моето поколение, за пръв път пред мен застана изборът дали да замина или да остана, не тръгнах. Понякога се учудвам дори, че тайничко не прехвърлям по-често наум как биха изглеждали дните ми, ако в края на август 2011г. се бях качила на самолета за Шотландия. Но то е невъзможно за измисляне. И е жестока мисъл спрямо всичко вече изживяно тук – да го видя как се разпада на прах, никога неродено в тази си форма. 

Не съм съжалявала. Тогава не бях готова. Дадох си възможността първо да видя, вече извън границите на ученичеството, що значи опитомяване на София и другите мои градове Тук (мои в смисъл не на притежание, а на места,  на които съм отдадена, както би казал Димитър), да видя що значи собствен дом и навигиране из взаимоотношения на собствен език. За да мога да кажа, както го прави Елена: „Сега вече наистина мога да тръгна, защото не бягам, не отричам, не недоволствам – просто прегръщам всичко, което съм, и потеглям.“



Елена и Димитър срещам заедно с Капка, Иво, Явор, Герасим, Нева, Владислав, Албена, Димитър, Ан, Джоя и още, и още сред страниците на „Куфара на брат ми“. Обръщам се на малки имена към всички тях, защото на път е така – времето и пространството се огъват по други закони и разпознаването (сближаването!) се случва бързо, твърде бързо. Всеки споделя своята история (по любящата покана и под редакцията на Невена). Това е книга за емиграцията във всеки неин смисъл (чувам Иво например и определението му за вътрешната емиграция: „тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи“). Книга-разговор за бягствата и намиранията, за различните причини в гърдите ти нещо да зове към гари и летища, за вечната разкъсаност между Тук и Там, за изборите и за пропуснатото, за носталгията или пък за липсата на носталгия, за предефинирането на думите дом и родина. Не с всеки глас мога да се съглася и не всеки е сметнал за нужно да се оголи докрай в този така интимен диалог. Но смелост има. Много.  Получило се е едно насрещане на личното и на пътя, от което е уютно да съм част.  

Докато за Нева България „беше и си остава зоната на моя дискомфорт, от който се налага да излизам, за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение, порастване. Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено. Оттам нататък всяко място, в което се чувствам така, е мое“, то Милена се буди всяка сутрин „с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението – ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането.“  За Георги единствената истинска родина остава детството, а за Джоя – „не съществува окончателният дом, окончателната родина. Дългите пътешествия са по-прости от тоталното откъсване от корена.“

Срещам любовта си към руините при Капка – и тя успява да ми обясни най-сетне кое така ме влече към тях: „Руините са диалог между една незавършена реалност и въображението на наблюдателя“ според идеалистичното описание на Кенет Кларк. (…) Нищо чудно, че имаме нужда от тях. Нищо чудно, че ми липсват, когато не са наоколо. В руините има откровеност. (...) Обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят.
(изоставеният град край язовира на Кайсери, Турция)

Албена вкарва в разговора Майкъл Ланди, лудият англичанин, който преди десетина година унищожава цялото си имущество – от бебешките си снимки през мебелите до дрехите и паспорта си. И всички, които някога сме усещали желанието да тръгнем без багаж, да отлюспим от себе си материалните знаци на съществуването си, разпознаваме в тези си бягства част от „копнежа на Ланди по непритежаването (…).“  Този почти зловещ копнеж – и плашещо прекрасен.

Говорим и за езика, разбира се. Веднъж, чуждият – като единственото пространство, в което двама души от различни държави могат да се срещнат и заобичат: „На колкото и различно ниво да знаят един чужд език двама души, той винаги ще е по-общ от чийто и да е роден“ (Димитър). После, родният език – (и пак Димитър):  „За щастие, в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.“ 
Обговаряме си тъгите. „Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм“, казва Зоя.  
Отдаваме почит на провалите си.  „Може би красотата, редът и благоденствието са достатъчни, за да създадем дом за нашето его, но не са достатъчни, за да създадем дом за нашето въображение. Защото за да бъде завършена нашата индивидуална и колективна реалност, трябва да си имаме приказка и с неуспеха, което е равносилно на разговор с надеждата“, споделя Капка.
Обединяваме се по обич - „Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“ (Зоя)
* * *
След последната страница на книгата в съзнанието ми идва влакът за Антверп; средата на декември миналата година е. Пътуваме с близък приятел и на 3000 км от вкъщи, някъде сред достигащите до нас късчета разговори на френски и фламандски, най-сетне успявам да формулирам пред него собствената си скитническа треска. Не си представям постоянно заминаване, (така както не можах да го сторя и на осемнайсет). Но у себе си нося една любов към приласкаването на тъги и разминавания, която може да си намери убежище само в път, само във вечното раздвояване между дом и далечност. Пожелаваме си да ни се случи, да имаме късмета Пътят да е благосклонен към нас, да ни позволи все да заминаваме и да се връщаме – за кратко, за дълго, за колкото. Още сме твърде млади, за да осъзнаваме всичките отговорности зад това ни желание. („Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“, ще каже Албена в „Куфара“)

(магистралата София-Пловдив)

Това, което знам, е, че в сладко-горчивото пространство на превъртащите се километри се случват чудеса и се намираме с хора, с които четенето на мисли и краденето на думи е най-естественото нещо на света. Хора, с които сме израснали в различни среди, сред различни езици, на различни тротоари. Но с които ни гони една и съща треска. Една и съща недостатъчност. И с които еднакво добре знаем, че „човек може да почувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне“. Обичам това. Изживявам го при всяко пресичане на граници. Всеки вид граници – физически, но и мои лични.
Емиграцията можела да има много значения – оказва се, че понякога е просто среща. Което ме отвежда към думите на Герасим: „И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям колко сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятели, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделеното в куфар не стои…“  

Това е.

Музиката:






(защото фадото е изпетият копнеж по недостижимото; а кое друго ни изкарва на път, ако не вечното „може би в безкрая гоня аз граница“ – по Яворов)

И вместо да сложа в началото на този текст епиграф, както се прави обикновено, слагам го сега, в края. За да има продължение, за да може някой друг от тук да хване своята нишка на споделяне:

"(...) Не, като корабната котка
тъгата ти е тихичка, добра и кротка.
Една такава - малко земна, много морска, 
една такава тъжничка тъга за сбогом.
Ужасно много иска ти се
край бреговете пак, скалистите, 
да се завърнеш и оттук да минеш.
Затуй и трябва да заминеш."

(Георги Рупчев)


Няма коментари:

Публикуване на коментар