Рьоне Шар - "Избрано" (споделя Теди)

Приятел на Бланшо, Батай, Пикасо. Участник във френската съпротива по време на Втората световна война. Близък на Албер Камю – и дори е трябвало да пътува с него в деня на катастрофата, която отнема живота на Камю. Оказва се обаче, че няма място в колата и Рьоне Шар се прибира сам с влака до Париж.

Навечерието на юни е, София е пресипнала от жега.  Изпълнявам един от ритуалите си – дълго прибиране пеша към вкъщи привечер, след като съм приключила с работата за деня. Отхапвайки си чупка време на случайна пейка по пътя, започвам отзад напред томчето със събраните стихове на Шар.  Малък личен експеримент за проследяване на нечие развитие - от най-зрелите му думи в посока към най-младите му опити. Благодарение на този ми нов инат първото прочетено от Шар е всъщност финалът – и той се вмъква като идеално отрязано парченце пъзел в собствения ми ден (и собствения залез):

„И в този край на Времената на детински

карнавали ние посветихме нашето чистосърдечие на

залезната безпогрешна светлина. Такава светлина, която,

въпреки че се отдръпва, не изчезва, а остава тук,

оголена, невъзмутима, прерязала артериите си в нас.“

Шар е автор, който не се подава на категоризации. Поезията му е лишена от ритъм, из редовете й не танцува вътрешна мелодия. Игрите на езика му обаче засищат. Уж на пръв поглед сблъсъкът е с решетка от самоцелност, а всъщност – думите му са остри зъбци честност. Думите му са странници, които намират път за свързване със собствените ми (ни) разпади, с личните глад и жажда:

„Сякаш изживяваше отново бягствата си в утринните изпарения – към бунта,

който толкова обичаше и който знае по-добре от

всяка нежност как да те закриля.“

Образите при Шар дишат свобода. Поезия на смелостта е това, отскубнала се от всички възможни условности. Четенето престава да е точно четене – превръща се в подреждане на интерактивна картина, в лепене из ума ми на колажи от фрази, които са части от моето собствено тяло.  Откривам свои начала и краища, закачам се в идеите на бъдещите си стихотворения, в очите ми влиза прах от въпроси, които са ме гонили през сезоните:

„Със сигурност човекът е най-лудото желание на

мрака. И затова сме мрачни, завистливи и безумни под

слънцето могъщо.“

Има такава особена лекота на изреченията, която обаче шамаросва. Раздвоена съм – сякаш Шар просто е оставял стиховете да се случват, и сякаш не, чакай, напротив, мислил ги е дълго, опитвал ги е с дни на вкус, шлифовал е всяка сричка – „дух, който се дълбае“.  Изследвам страниците чрез писане – да, дочитам книгата у дома, с молив в ръка, преписвам и се убождам лично на онези текстове, в които се разпознавам. И сладко е това вкусване на словото (преоблечения френски, близкия български – дело на преводача Златозар Петров). Намирам си молитвите: „Любов, не идвай прекалено рано, продължавай още;/ дървото не е потрепервало освен зарад живота си“. Намирам си и страховете: „Неутешими сме, когато крачим и държим една/ ръка с опасното цъфтене на плътта й“ (Как казал го е само! Неутешими сме. Детето в мен би го прочело като „неудържими“, но искреността е друга, нали. Всяко начало си крие една мъничка, прелестна болка. Неутешимостта да срещнеш и да знаеш, че взаимност има, време – не.)

Намирам си, накрая, аксиомите на сбъдване: „Това, което те пресреща по средата на удоволствието,

е само продажната благодарност на спомена.

Присъствието, което си избрал, не те освобождава от сбогуването.“

Доставя ми удоволствие, едно почти забравено вълнение (като от неочакван подарък) да опознавам Шар. Дарява с имена всеобщи случвания: „Пожелавах си събитие. Въобразявах си раздяла. Бях непохватен. (…) Повече не бях обезпокояван. Едва по-късно предметът на моето стеснение ми се яви в струящите и двусмислени щрихи на стихотворението.“

Не се побира в разкази, не се побира в границите на тесните еднолични възприятия. Но пък той самият държи здраво в шепи нашия град (лицата му): „димят зрънцата от наслада и

градовете са желязо и далечни разговори.“

В „Избрано“ има всичко. Има разбиране. Има страст и съчувствие. Многолика поезия. Понякога изградена от „пътища, пиещи своите мъгли“ (как обичам такива!). Понякога изкривена от собствената тежест („но защо небето се прегърбва?“). Припомняща стари, стари истини: „Желаем да останем непознати за любопитството

на тези, дето ни обичат. Защото ги обичаме.“  (най-жестокият баланс ще да е това, знаем. Сблъсъкът между желанието да познаваш до кости обичания и осъзнаването, че влюбването се случва в белега на невъзможното за назоваване.)

Мрежата на смисъла при Шар е хаотична и едновременно с това – прекрасно симетрична. Ако можех да помня наизуст, то щях да рецитирам прозата на стиховете му, да ги татуирам в разговорите си. Има толкова много в тях – за изследване, за разбиране, за споделяне, за прошепване и изкрещяване.

„Полученото „никога“ (защото никое от тях не се

завръща) беше с погледа на млада жена с принасящи ръце,

чиито думи са без бръчки.“

Най-важното е, че краят на книгата (но край само по реда, в който четох аз) – а всъщност нейното начало, началото на младостта и писането на Шар, припомня единствената сигурна магия, която можем да си случим ежедневно: „(Достатъчно е да затвориш очи, за да не бъдеш разпознат.)“

(П)объркващо е. Мое е (така, както егоистично си колекционирам хубости).

Заскобявам Шар между два залеза и така ви го подарявам. Необходим е. Необходимост е.

„Винаги започваме живота си върху един възхитителен

залез. Всичко, което по-късно ще ни помогне да

се освободим от неуспехите си, се събира около първите

ни стъпки.“

* * * 

Музиката: