сряда, 12 ноември 2014 г.

"Степния вълк" от Херман Хесе - споделя Росен

„Да се отдалечаваш от себе си е грях. Би трябвало да можеш напълно да се приютиш в себе си като костенурка“

-  Х. Хесе, „Демиан“

За магическия театър и радиомузиката на живота

Херман Хесе е символ на стремежа към себепознание – трудно в литературата може да се открие по-опитен навигатор в пътуването към себе си, отколкото немският автор, посветил творчеството си именно на този копнеж. Една цел, която, бъде ли достигната, е възможно да не стане повод за рязане на лентички с усмивка на уста, а напротив – да се окаже пагубна, разкривайки нелицеприятния вид на откритието. Риск, който за хора с мащабите на Херман Хесе е напълно оправдан и нищо не може да ги отклони от него, защото той не е в името просто на една личност, а на цяло едно поколение. Поколението на Голямата война, отключила процеса на дехуманизирането на личността и обезценяването на човешкия живот в началото на XX век. Хесе е вестителят на възможността за ново съществуване в едно време на отчаяние и смут от реалността. Времето, в което Степния вълк напуска дивата природа и нахлува в света на хората – той не се цели във всички хора, а само в „силните, най-одухотворените, най-даровитите, т.е. в душите, където ще открие най-много плячка. 



“Погледът на Степния вълк пронизваше цялото ни съвремие, цялото усърдно суетене, цялото домогване, цялата предвзетост, цялата плитка игра на една въображаема, празноглава духовност — ах, за съжаление този поглед се врязваше много по-дълбоко, отиваше още по-далече, отвъд недостатъците и безнадеждността на нашето време, на нашата интелектуалност, на нашата култура“ – едва ли са много хората, които след прочита на „Степния вълк“ са отредили на Хари Халер - 50-годишния изолиран от обществото самотник, който няма дом и прекарва живота си в размисли, книги и вино - незавидно място в съзнанието си или изобщо не са го допуснали вътре. Погледът му, безумният поглед на един разум, смесил реалност и фантазия, покой и хаос, мъдрост и лудост, духовност и инстинкт се впива в същността ти и дешифрира голяма част от теб. Ние опознаваме Хари Халер както отвътре в неговата алиенация, така и отвън чрез Трактата за Степния вълк. Именно в загадъчния ръкопис, който Хари получава, са разкрити вътрешните му битки от различна гледна точка, напомняйки му, че това, към което се стреми, всъщност е неговият най-голям страх: „Всичко казано така е много добре познато на Степния вълк, макар никога да не е съзирал това очертание на вътрешната си биография. Той предугажда своето положение във вселената, предусеща и познава безсмъртните, подозира и се страхува от възможността за една среща със себе си, знае за съществуването на онова огледало, в което му е крайно необходимо да надникне, да се огледа, но и смъртно се бои от това“.

Но все пак за Хари Халер болката е „едно напомняне за нашата извисеност“ – тя е бодливият храсталак по пътя, неизбежното препятствие към целта и който не е готов да я посрещне, е обречен на неуспех. Именно страданието от нравите в бюргерското общество прави Хари чужденец и бездомник, Степен вълк, за който бягството от това, което го отблъсква, е единственият шанс за оцеляване. Срещата с Хермине по моему не е нищо друго освен създадена от съзнанието на Хари илюзия – Хермине е Хари, който има просто има нуждата да чуе своята философия, да усети болката си, отразена и в нечие „друго“ съзнание, което да го приюти поне за кратко: „Ти си прав, Степни вълко, хиляди пъти прав и въпреки това трябва да загинеш. За този прост, удобен, задоволяващ се с толкова малко днешен свят ти си премного взискателен и жаден, той ще те изплюе, за него ти имаш едно измерение в повече. Днес, който иска да живее и да се радва на живота си, не бива да бъде човек като тебе и мене. За всеки, който изисква вместо дрънкане — музика; вместо удоволствие — радост; вместо пари — душа; вместо суетене — истински труд; вместо преструвка — истинска страст, този хубав тукашен свят не е родина…“.



Хари е решил да дочака 50-годишният си рожден ден и да се самоубие, но срещата с Хермине го спира, т.е. срещата на Степния вълк с Хари. Това „запознаване“ го разколебава, но не променя представата му, че „на същинските хора не принадлежи нищо освен смъртта“ (лесна е съпоставката с Далчев, който именно в средата на 20-те години („Степния вълк“ е публикуван през 1927 г.) пише в своето „Дяволско“: „Аз имам всичко: моя е смъртта“). Поствоенната личност осъзнава, че телесното битие рязко се е обезценило и шансът да достигне до себе си се крие в бягството от времето и навлизането във вечността, чиято врата е само една – смъртта: Вие копнеете за това да напуснете сегашното време, този свят, тази действителност и да преминете в друга, която да ви подхожда повече, в един свят без време. Направете го, мили приятелю. Аз ви каня за това. Вие, разбира се, знаете къде се таи този друг свят, че светът, който търсите, е свят на вашата собствена душа. Само в собствената ви същност живее онази друга действителност, за която копнеете. Аз не мога да ви дам нищо, което вече не е съществувало във вас самия“.

В творбата си Хесе засяга и темата за хумора като опора на съществуването и неприемането на  собствената си личност и действителността твърде насериозно като способ за по-правилна перцепция на случващото се в живота ни –  реминисценция от античната философия на стоиците. Наистина, едно от най-емблематичните прозрения на романа, въплътено в думите на Гьоте (който Хари среща насън), е, че „...сериозността, момчето ми, е творение на времето; тя възниква, дотолкова искам да ги издам, от едно надценяване на времето. Някога и аз самият надценявах времето, затова исках да стана на сто години. Но, виждаш ли, във вечността няма време — вечността е миг, просто достатъчно дълъг за една шега“.

Магическият театър на Пабло, в който Хари попада в края на романа, е сцената на неговия разум, нова измислица на съзнанието му, чрез която да стигне до отговорите, за които копнее, и да се отърве от Степния вълк в себе си. Там той преживява един водовъртеж от минало, настояще и бъдеще, навлиза в хаоса на фантазията, където се сблъскват истина и илюзия, живот и смърт, хора и машини, музика и дандания, слово и празни приказки. Но, над всичко останало, Херман Хесе въздига в края на „Степния вълк“ шансът за новото начало и убедеността, че животът на Хари (и тези като него) си струва да бъде изживян, щом бъде освободен от вълчето присъствие в духа: „Ох, аз разбрах всичко, разбрах Пабло, разбрах Моцарт. Някъде зад себе си чувах страховития му смях и знаех, че всички стотици хиляди фигури на играта на живота са в моя джоб; потресен, разбирах смисъла и бях склонен още веднъж да започна играта, още веднъж да изпитам нейните мъки, още веднъж да изтръпвам пред нейното безсмислие и още веднъж и често да преминавам през ада на моята душа. Някога ще се науча да играя по-добре с фигурите. Някога аз ще се науча да се смея“.


there's no way to tell and there's many ways to go,
there's pain in your heart and your head in the snow










Няма коментари:

Публикуване на коментар