вторник, 29 юли 2014 г.

"Степния вълк" (Херман Хесе) - споделя Теди

„Сега ти хвърли очилата на своята личност. Ела и погледни веднъж в едно истинско огледало. Ще ти направи удоволствие.

Юни лепне по устните, заплита се в косите. Юни е за музика и тютюнев дим, по стара, ученическа традиция.
Но юни мирише и на сладки липи, бяла хартия и цветни маркери (защото все пак е сесия). Непрестанното желание за бягство се е усилило, ръчка ме с остротата си. 
Книгата, с която вечер се скривам в стаята си, е „Степният вълк“. Исках да я чета на шестнайсет – възрастта, когато имах търпението да преписвам дълги цитати-чаршафи от "Сидхарта"(отново Хесе) в един тефтер с дебели корици и когато търсенията ми бяха някак особено сродни на онова (литературно) надмогване на времето, което Хари Халер болезнено желае. Така и не се срещнахме тогава – може би именно защото шестнайсетте са ми се стрували вечни. 
Шест години по-късно, почти същата и все пак не съвсем, държа в ръцете си малкото томче. С детайл от „Писъкът“ на Мунк на корицата. Подарена ми в един дъждовен априлски следобед, от някой, с когото сме се научили да си четем мислите понякога и да се срещаме и в разминатите времена.
Четенето се бави. Разстила се през пролетта. Причината е в дисонанса – сякаш някоя друга възраст би подхождала повече, друго аз. По-младо. Онова момиче, което сутрин на път за училище избистряше света през дима от цигарата, бунтувайки се наум по начина на всеки един преди и след него.
Или не, може би по-старо. По-зряло. Изживяло повече реални разминавания, в сравнение с измислените бури на ученичката. 
И все пак – Степния вълк отключва с припомнянето за „онова старо откритие - недействителността на времето“. Точен момент не е нужен. Моментът за среща е сега, свързан с всеки отминал и всеки идващ. 

* * *

Какво е „Степния вълк“? 

Множество отговори към въпроси, задавани по чужди страници. Множество краища. И множество начала.
Започва бавно. Подредено. Губи ме с бавнотата си, с остарялостта на подредбата си - докато внезапно думите не се завъртат, не затанцуват (както танц е ключът към търсенията на Хари Халер). 
Книга, която успява да се свърже в съзнанието ми с Кафка, с Борис Виан, с Уелбек (т.е. да надмогне времето и пространството на създаването си). Която тихичко флиртува с индийска митология, но пречупена крайно през западното светоусещане. Която се заиграва с психология, Гьоте, музика, секс, Ницще – и го прави елегантно, почти наивно, почти детински. 

Пътищата на думите обаче са важни. 

* * * 

... Всъщност, безумно трудно е да се разказва за тази книга. Пръстите ми започват и спират, трият и връщат, губят се по редовете, заплитат се в цитатите, които подобно навика на ученичката в себе си, се вдъхновявам да препиша.

Защото. Хари Халер чака своя петдесети рожден ден, за да се самоубие. Заградил се е с представата за себе си, със следването на един висш идеал в търсене на вечността, в желание за надмогване на времето. Губи се по своите „заобиколни пътища“ и „светове-заместители“ (музиката и книгите, издигнати почти в религиозен култ). Прекланя се пред Гьоте и Моцарт, отвращава се от съвремието (буквалното негово съвремие са годините непосредствено след Първата световна война, но истинското съвремие без граници са простира над всяка една епоха, приютяваща подобни търсещи, гонещи, чувствителни до болка хора). „Не бе успял да се научи само на следното: да бъде доволен от себе си и от своя живот.“

Хари, като всички нас, се оставя на навика да възприема себе си и света чрез простичко етикиране, чрез двуизмерност на понятията. Той е човек и степен вълк – нищо друго. В него се борят природа и дух; делнично, дребнаво, страхливо и диво, независимо, свободно.
А книгата открива ключът към действителното надмогване на времето. Ключ, който се крие в ирония, в нови лесни схеми, но и в пластове сложност зад тях. Хари Халер открива танца (в буквален и преносен смисъл) на множеството личности, които носи, благодарение на една куртизанка, носеща името Хермине. Хермине, която е и Херман, която лесно губи границите си на жена и мъж. („Ще те науча да танцуваш и да играеш, да се смееш и все пак да не си доволен. И аз ще се науча от теб да мисля и да зная и въпреки това да не съм доволна. Знаеш ли, че и двамата сме деца на дявола?“)
Хесе пише за човека като компромис, като опит и условност – но не и като монолит. Цялост тук няма – има надмогване на егото, изгубване в самия себе си и в чуждото, което се оказва в крайна сметка едно и също.

Невинност няма – и никога не е имало, защото самото раждане вече се явява разединяване. „Вечно и свето е само мъртвото“ (по Далчев, чието светоусещане също се разстила из думите на Хесе, въпреки липсата на реална среща между тях във всеки един смисъл). 
Безсмислието задушава (както при Уелбек), но тук отговор бива даден. И то именно отговорът, който самата аз винаги съм си представяла – „(…) единствен хуморът (може би най-свойственото и гениално постижение на човечеството) осъществява невъзможното, издига се над него и съединява всички сфери на човешката същност с лъчите на своите призми.“ Сериозността се оказва надценяване на времето, а вечността – просто „миг, достатъчно дълъг за една шега“.

Хари Халер (и Хесе) открива себе си в изгубването на самия себе си, в излизането от изградения с толкова усилия собствен образ. Калъпът е удобен, това е мярката на човека, който се усеща раздвоен между епохите и това измерение го задължава на сериозност, на нещастие – да е нещастен сам, но и тези, които обича и които го обичат да прави неусетно нещастни. А „няма как, всеки възвишен хумор започва с това, че човек престава да взема сериозно собствената си личност.“


Цитатът, който улавям като в мрежа и си прибирам веднага, е всъщност това, което за мен носи гръбнака на „Степния вълк“: „Аз плувах, разтворен в пияната, танцуваща навалица, докосван от аромати, звуци, въздишки, думи, поздравяван от чужди очи, разпалван, заобиколен от чужди лица, устни, бузи, ръце, гърди, колене, люлян в такт от музиката, която ме подхвърляше като вълна.“ 

И спирам до тук. С представата за всяко едно изгубване, което съм имала и ще имам (било то и ежедневно-клишираното да забравиш за света, докато си изгубен в тълпата на концерт и музиката тече през вените ти). Със знанието, че за да обхвана всеки един пласт на книгата, ще ми трябват години (защото сега все още правя грешката да поставям откритото в самия „Степен вълк“ в лесни, почти двуполюсни рамки, търсейки своята истина). А едновременно с това – единственият момент, в който съзнанието ми е било напълно открито да види през идеите и думите, е бил моите шестнайсет, неизживяла още почти нищо, захранена само с думи и образи. 


Музиката:

(разбира се)

Няма коментари:

Публикуване на коментар