"сърцето ти нося(в сърцето си го нося)" - е.е. къмингс (споделя Теди)

От години искам да изрисувам кожата си с татуировка. Знам чии думи имам необходимост да нося по себе си, но изчаквам. Изчаквам ги да се преобразят на рисунка (защото истинското изкуство на татуирането е именно рисуването, не писането на текст). Изчаквам среща с едно по-зряло момиче, може би.

е.е. къмингс. Негови са думите, които бих приела върху себе си. Поетът, който настоява да изписваме името му с малки букви. Гласът, който рисува по страниците без да признава препинателни знаци, подскачащ в свой собствен танц на форматирането, криещ се и разкриващ се зад скоби и накъсаност, и о, „и най-дребният твой жест обгръща ме някак/или не издържа на допир, така чуплива е близостта му“.

Когато съм влюбена, собствените ми думи се разбягват. Имам сили само да се повдигна на пръсти при целувка. А къмингс е една от големите ми любови – и единственият, чието захапване бих носила на шията си без желание за сбогуване. Затова, простете, ще оставя този текст да тича както му скимне, рошав. Твърде обичам.

Срещнах го в оригинал преди години, тъкмо започнала да живея сама. В един дом, в който мебели  почти нямаше, гардеробът беше празен, не бях пренесла книгите си. Дом-свобода. Намери ме стихотворение (“let it go”), което да се превърне в лична мантра. Изрисува се почти наизуст в съзнанието ми. Особен, никога преди несрещан ритъм. Разполовени думи. Липса на логика, която се оказва единствената възможна адекватност. Вярвала съм, че е невъзможно тези парчета разкошно счупено слово да се преведат на роден език, без да се нащърбят жестоко. Убеждавала съм се в това – една пролет намерих на сергия за стари книги малко опърпано книжле, издадено през 90-те, в което сякаш не къмингс говореше - къмингс куцаше. Преводът на Манол Пейков в новото издание обаче ми доказва друго. Не знам как, не мога да си представя как, но звученето е запазено изцяло. Тичането през точки и запетаи, бунтът срещу границите, танцът на буквите – там са. Та дори малко ревнувам – къмингс ми е толкова личен, как чудно би било ако сама умеех да го прегърна така в съзнанието си, че да го претворя на български.

остави да тръгват – пре

кършени думи нарушени

обети и клетви

разцепени и надлъж и

нашира – остави ги да тръгват те

са клети да

                      тръгнат

остави ги да тръгват – лъж

ливците предани и фалшиви

те честни приятели

и двойни и

ничии – трябва да ги оставиш те

са родени

                  да тръгнат

нека всичко да тръгва – го

лямото малкото усредненото

високо по-голямо и всъщност

най-голямото както и

всички други неща – нека тръгва си

всичко

мила

         виж пристига любов

Хубаво е да държа в ръце тази книга. Твърдата корица. Плътната хартията. Да прокарвам пръсти, почти сякаш фетиш, над думите и картините. О, картините. Люба Халева отдавна ми е любимка с начина, по който твори. И докато от толкова, толкова време люлея безплодно в съзнанието си питанката как ли би изглеждал къмингс в цветове, тя е успяла да отговори по най-чудесния начин сякаш без усилие. Текст и илюстрации се свързват в баланс, който преди съм срещала само в „Изплези си езика“ на Ма Дзиен (да, пак нейни рисунки). Здрава прегръдка на слово и образ.  

Разпознавам, че обичам, по това колко много искам да препрочитам (дали човек, дали книга, дали музика – все е препрочитане). По желанието да знам наизуст и да приема в себе си („сърцето ти нося(в сърцето си го нося“, нали така). И сега, точно по този начин, ми доставя удоволствие да вкусвам думите на къмингс – облечени в български дрехи. Да ги изговарям на глас дори, да ги усещам върху устните си. Да ги преписвам, за да опитам какво е да излизат изпод моите ръце. къмингс не обещава, а аз от обещания бягам – затова ни е лесно да си се случим. къмингс знае:

„функция на любовта е да твори непознатост

(познатото е обезжелано; а любовта е желание цялата)

макар да живеем наопаки, неповторимото го души еднаквост“

къмингс може и да спъне в точките и запетаите си или да приласкае. Книга, която може да се чете всякак. С граници и без, поред и разбъркано, да се изпие наведнъж или да се подарява по едно стихотворение през ден, като спасение.

Накрая, признавам, липсваше ми един единствен текст. И нямам търпение да го видя в следващия том, да се запозная с пресътворяването му на нашия език.

И с него именно (не) приключвам. Четенето е общуване.

А къмингс е един от най-интимните гласове, които съм познала досега. Концентрирана точка чувственост.

i like my body when it is with your

body. It is so quite new a thing.

Muscles better and nerves more.

i like your body. i like what it does,

i like its hows. i like to feel the spine

of your body and its bones,and the trembling

-firm-smooth ness and which i will

again and again and again

kiss, i like kissing this and that of you,

i like, slowly stroking the,shocking fuzz

of your electric furr,and what-is-it comes

over parting flesh….And eyes big love-crumbs,

and possibly i like the thrill

of under me you so quite new

Музиката: