неделя, 24 май 2015 г.

"На юг от границата, на запад от слънцето" - Харуки Мураками (споделя Теди)

Имам си малък пантеон от книги. Няколко заглавия, които съм прочела на 15-16, приела съм за свои във всеки един смисъл и оттогава, вече седем-осем години, ги препоръчвам безусловно на всеки нов човек в живота ми. Препоръката обикновено е колкото за хубав роман, толкова и визитна картичка. С тези заглавия споделям себе си. „Полубрат“ на Кристенсен е такава книга. Някои от романите на Харуки Мураками – също. 

Обаче. Седем-осем години не са малко време. В един момент осъзнавам, че заявявам определни текстове като част от мен ей така, на доверие. Без да помня кое конкретно в тях обичам, помнейки само усещането, което са викали в ученичката Лалова.

И с любопитство (но и страх – колко хора съм запознавала със себе си чрез тия книги, какъв ли образ са си открили там!), започвам да ги препрочитам. Четене на два пласта се получава – веднъж чета себе си, втори път – романа. Здрависвам се с едно 15-годишно момиче. Сравнявам споменът за четенето тогава, дните тогава и търсенията тогава с това, което е сега.

* * *
„На юг от границата, на запад от слънцето“ е първият роман на Мураками, който разтворих някога. И този, който ме влюби в него. Помня меката тъга вътре, малкото герои, плочата на Нат Кинг Коул с нащърбения звук, която се въртеше из страниците като вечен мотив. История беше за недослучване, за детска обич, за тъмнина, от онази изначалната, дето си носим.

Всичко това ме чака сега, при препрочитането.
Хаджиме, главният герой, типичният герой на Мураками. Интроверт, изгубен в рутината на дните си, завил се с музика и книги. Егоист. И изпълнен с липси и думи. Хаджиме, който на дванайсет ще обича, без да знае, Шимамото – единственото момиче, подобно на него; ще я срещне след двайсет и пет години (вече женен и с две дъщери) и книгата ще е концентрираната точка чувство от тяхното разпознаване и разминаване. „Сякаш се любеше не с мен, а със самото време.“



На петнайсет заобичах тази книга, защото намирах за пръв път изразено в нея онова, което японците наричат с чудния израз mono no aware. Усещането за непостоянността на нещата, нежната тъга по мимолетността като единствена форма на реалност. Сладка болка е това. Личен порок за мен.

Заобичах я заради самия начин на писане. Хем най-обикновен, хем сякаш Мураками рисува времето (и сам го е описал най-добре, в един простичък епизод: „Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си. Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си. Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време.“). Извезана мрежа от думи, която, особено когато едва си започнал да живееш и да търсиш имена за чувствата, особеностите и характера си, така лесно те улавя.

Книгата е със заглавие-двоен код. „На юг от границата“ е именно песента на Нат Кинг Коул, която Шимамото и Хаджиме слушат като деца. Техният символ, ключът към детството, запознанството, обичта им. „На запад от слънцето“ е свързано със сибирската треска, за която възрастната вече Шимамото разказва: „Опитай се да си представиш следното: ти си селяни и живееш сам в сибирската тайга. Ден след ден превиваш гръб над ралото, разораваш нивите с под на челото. Наоколо, докъдето ти стига погледът, няма нищо. Накъдето и да се обърнеш,виждаш само хоризонта – на север, на изток, на юг, на запад – все същото. И нищо друго. Сутрин слънцето изгрява и ти отиваш да работиш на полето. Когато застане над главата ти, значи е дошло време за обяд. Щом започне да клони към залез, се връщаш у дома да спиш. (…) Всеки ден виждаш как слънцето изгрява от изток, изминава своя път по небето, после залязва на запад и нещо в теб се прекършва и умира. Захвърляш плуга и с празна от мисли глава тръгваш на запад. На запад от слънцето. Вървиш ден след ден като луд – не ядеш, не пиеш, докато не паднеш мъртъв на земята. Това е сибирска треска.“

И Хаджиме, и Шимамото (и аз, пък и всъщност кой ли не) страдаме понякога точно от това. Сибирска треска. Невъзможността да свикнеш с повторението. Желанието за безумно бягство от сигурния ход. Изгубване – светло, на юг от границата, или тъмно, на запад от слънцето. Жестока болест е това.

Но въпреки всичко мое в тази книга, този път тя ми се оказва недостатъчна. Героите са само щрихи на голямата история за младостта и липсите, която Мураками все разказва – и го прави много по-добре в други свои текстове („Норвежка гора“ или „Спутник, моя любов“, например). Няма развитие, липсва плътност. Не ме храни. Макар да има друго: „Границата между реалното и света на мечтите винаги ми се е струвала размита (…)“ –а това е именно разказ за скъсаните граници, при който неконкретността може да бъде донякъде простена.

Пораснала съм. Надраснала съм някои от символите си. Някога буквално се откривах в Хаджиме (или мечтаех да се влюбя в някой Хаджиме). Сега приласквам своето mono no aware, уловено от Мураками, но Хаджиме отблъсква. Не е това вече книгата, която ще мога да казвам, че е (напълно) мен и да връчвам в ръцете на хората, които искат (и искам) да ме опознаят.
И все пак, вътре продължават да живеят щрихите на петнайсетгодишното момиче, което съм била. Книга-кехлибар. Книга-основа. Книга-начало. (А Хаджиме значи именно „начало“ на японски) С нея някога Мураками ми е дал думите, с които да наричам някои свои пъзели - и оттам съм се наредила по един начин, в едно конкретно време и пространство.

А накрая има един цитат, който не ще престане да е плашещо личен:
„Винаги ме е теглило към нови места, искало ми се е да започна нов живот, да се променя. Правил съм много опити в тази посока. Мисля, че това е личностното ми израстване. Като се опитвах да стана друг, надявах се да се избавя от всичко, което съм бил дотогава. Не на шега вярвах, че мога да избягам от себе си, стига да се постарая. Но все не успявах. Каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същият. Не ми достигаше нещо – и сега не ми достига. Все същото, което ми липсва, ме измъчва с ненаситен глад, разпалва в мен неутолима жажда. Защото в известен смисъл тази липса съм самият аз.

„На юг от границата, на запад от слънцето“ въобще не е любовна история. Това е история за тъмното в гърдите и за липсите, които си носим по рождение. Липсите, които раждат поезия и които са нас. И които се побират в пукнатините на плоча с любима песен, но които не бива никога да се бъркат с обич, да се утешават с обич, нито пък да се загръщат в обещания. 
Малко особено е може би да се каже така, но „На юг от границата, на запад от слънцето“ е история за егоизма.

(А понякога съм сигурна, че Шимамото е гранична. Полуизмислена. Неслучена не просто, защото има разминаване, а защото Хаджиме е от онзи тип хора, които търсят да се влюбят в себе си. Но това е Мураками – всичко и нищо е възможно.

Затова, напук на музиката в книгата - толкова много красив джаз!, песента днес е): 











Няма коментари:

Публикуване на коментар