събота, 24 октомври 2015 г.

"Нощен влак за Лисабон", Паскал Мерсие - споделя Теди

"A imaginação, o nosso último santuário."
(„Въображението, то е нашето последно светилище“)

Никога не съм се интересувала от физика. Не разбирах, не ми се удаваше като ученичка. Но от дете си нося една страст по времето, съвсем абстрактна и летлива страст. Времето като дъвка, времето като преобръщане. И ето ме, от скоро чета статии за квантовата теория. Минало, настояще и бъдеще, случващи се едновременно – опитвам се да проумея това, завръзвам беглите си познания за науката към собствените си тичания през годините.

„Нощен влак за Лисабон“ е една от книгите, които са ми най-силен личен символ именно за надскачането на времето и нелинейното му случване. Прочетох я преди няколко месеца. Тогава изписах една дълга и почти нахално лична записка – книгата се бе преплела с мои щастия и открития по твърде чуден начин. Обещах си в някакъв момент, малко по-трезва, отдалечила се на необходимото разстояние, да (опитам да) пренаредя думите си и да представя Мерсие . Защото за този роман сякаш прекалено малко се е чувало и малко се знае. Пък трябва да е обратното. 


Português. Португеш, меката, тръпчиво-сладката дума, която изрича момичето с червеното палто на моста Кирхенфелд в Берн и заради която дума Грегориус се сблъсква със записките на Амадеу де Прадо и тръгва към Лисабон. Това е началото. Мелодията на дума да е ключ.
Раймундус Грегориус, по прякор Мундус (разбира се!), е гимназиален учител по старогръцки и латински. Разведен, особняк, специалист в областта си, привикнал към кротостта на ежедневието. Амадеу де Прадо е лекар, живял по времето на Естадо Ново (диктатурата на Салазар, продължила близо четиридесет години) и неосъществен писател, който до края на живота си наблюдава себе си, света, обмисля, вкусва, изкристализира идеите си и пише, пише, пише. Мундус спасява една млада португалка от самоубийство. Това размества подредеността на рутината му, отвежда го в малка книжарница, запознава го с книгата, побрала размишленията на Амадеу. Започва да учи португалски, качва се на първия влак за Лисабон, посвещава се на това да събере парчетата от образа на Прадо, преплита времената и конфликтите, преобръща думите. Прадо спасява един от най-големите изверги на диктаторския режим от сигурна смърт. Акт, извършен в изпълнение на свещен дълг, който обаче размества света му – обикновените хора никога не му прощават запазването на един омразен живот.

„Искам да се върна към онези мигове в училищния двор, в които миналото се бе откъснало от нас, а бъдещето все още не бе започнало. Времето беше спряло с притаен дъх и това никога повече нямаше да се повтори“, пише Амадеу. Моята буквална среща с романа е такъв затаен дъх на времената. (Намирам я през един зимен следобед след училище. На шестнайсет съм, последният час е бил по старогръцки, в главата си нося тихи бунтове и копнеж по пътища, без все още да съм достатъчно смела действително да бягам от наизустената си координатна система. Заради всичко това знам – ще се обичаме с тази книга. Отлагам взимането й обаче – и скоро тиражът е изкупен. А когато се срещаме отново, етикетите върху мен са се сменили – шест години са минали. Но сгъвам сезоните, ето, през едно лято започвам да чета историята на Мундус, вкусвам за пръв път повече от Португалия през очите му на чужденец, и точно, точно тогава срещам по повелята на няколко случайности един от най-скъпите ми хора, чийто роден език е отключващият цялата книга português. И Португалия започва да присъства в ежедневието ми с цялата сила на меланхолиите си, на синьото, на фадото, на речта, на разрухата и тишините си. Нека го наречем квантова теория – минало, настояще, бъдеще, преплетени и случили се заедно и заради, сбъднати от книга, заключени в илюзията за линейност. Пластовете време все така се разкриват и свързват впрочем - нейде в основата на всяка среща-раздяла-сбъдване е повелята на дума, на песен.)

„Нощен влак за Лисабон“ е скитане, общуване и събиране. Въртят се улиците на Байро Алто, на Белем, извисяват се студентските банки и библиотеките на университета в Коимбра. Мундус говори с всички, познавали някога Прадо. Сглобява образа му. Опитва. Разпада себе си. Въртят се и имената – Мария Жоао, на която Прадо споделя себе си всецяло като дух и ум, но което не прави своя жена. Жорже О‘Кели, най-добрият му приятел, с когото ще се изгубят заради влюбването в едно и също момиче. Естефания Еспиноса, именно това момиче. Адриана и Мелоди, сестрите на Прадо, така различни, всяка понесла своята истина за времето. Родителите на Прадо, към които той люлее един вътрешен конфликт до самата си смърт („Пълно безумие: двамата мъже, баща и син, са живели на два отсрещни хълма на града като антагонисти в антична драма, свързани в архаичния си страх един от друг и в обич, за която не са намирали думи и са си пишели писма, които не посмели да изпратят.“ )

Много е. Необхватно е. Все пак, за цял живот става дума, за цяла една държава. „Превъртане на световете“ (по Рупчев).

Писането на Мерсие не е идеално – често сковано, понякога необичайно наивно, с изкристализиращи клишета на места, където се очаква проникновение. Но ядрото е притегателно, ядрото се вписва в пъзела на личните разпади и събирания.
Например.

Вечното „искахме да станем по-близки, толкова, колкото няма начин“ (отново Рупчев) се разхожда и из тези страници: „Но всичко, което ни залъгва, че има постоянство, близост и интимно познаване, не е ли то илюзия, измислена за успокоение, с която се мъчим да забулим и пропъдим постоянно проблясващата, тревожна мимолетност, защото е невъзможно да я издържаме миг подир миг? Не е ли всяко зърване на другия, всеки разменен поглед като призрачна мигновена среща на погледи между двама пътуващи, които се плъзват един край друг, упоени от нечовешката скорост и юмрука на въздушното налягане, които карат всичко да трепери и звънти? Не е ли истина, че не хората се срещат, а сенките, които хвърлят техните представи?“

Смъртта, духът, що е „аз“-ът, любовта, носталгията, отражението и сбъдването, несбъдването и притаяването в тръпчинките на времето – всички тези теми, всички тези зъбци на вътрешния ни механизъм от въпроси, са там. А Амадеу де Прадо е сам красиво противоречие: „Според него меланхолията беше преживяване извън времето и смяташе, че е едно от най-безценните неща, които хората притежават“, но и „в душата си той отрежда на другите точно определена роля и е безмилостен, ако те не я изпълнят. Някаква възвишена форма на себелюбие.“

Подреждам за себе си речник. Преподреждам се през книгата.

„Никое чувство не е същото, когато те споходи повторно. Ние се уморяваме и отегчаваме от чувствата си, ако ни спохождат прекалено често и се задържат прекалено дълго. В безсмъртната душа трябва да е пуснала корен едно гигантско пресищане и крещящо отчаяние заради сигурността, че край няма да има, никога. (…) Какво би било да сме ние във вечността, лишени от утехата по-сетне да бъдем избавени от принудата да бъдем ние?(…) Само чрез смъртта времето е живо време.“

„Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.“

Това е смисълът на сбогуването, в пълния, съществения смисъл на думата: двама души, преди да се разделят, да се разберат как са се виждали и са се чувствали един до друг.

„Не пилей времето си, направи от него нещо, което си заслужава. Но какво значи нещо, което си заслужава? Най-сетне да пристъпиш към осъществяването на дълго хранени желания. Да разрушиш заблудата, че по-късно все ще се намери време за тях. Да направиш дълго бленуваното пътешествие, да научиш още този език, да прочетеш онези книги, да си купиш това бижу. Да не пропуснеш самия себе си.“

Seria uma corrida atrás do vento. И нека никой не ме принуждава да избирам. То би било гонене на вятър.“

„В близостта ние се преплетени един в друг и невидимите връзки са освобождаващи окови. Тази преплетеност е повелителна: тя изисква изключителност. Разделянето е предателство. Но ние не харесваме, обичаме и не докосваме само един-единствен човек. Какво да правим? Да режисираме различните близости? Да водим педантично счетоводство на темите, словата, жестовете? На споделеното и тайните? Това би било като безшумно вливаща се отрова.“

„Съзнанието, че никога вече няма да станеш онзи, към когото си се устремил. Така изтълкувахме в крайна сметка страха от смъртта.“

Никой не е създаден за другиго. И не само защото не съществува провидение, нито някой, който би могъл да натъкми това. Не, просто защото между хората няма неизбежност, която да надхвърля случайните потребности и могъщата сила на навика. Един защитник на случайността не обича все пак по-малко. Лоялността му също не е малка. А по-скоро по-голяма.“


И всъщност, това, което е основата на целия роман и което за мен се оказва най-притегателно, най-близкото: Не искам да има някого, който да ме разбира напълно. Искам да вървя неразгадаема през живота. Слепотата на другите е моята сигурност и свобода. Думи на Естефания Еспиноса, важащи обаче за всеки един от героите. Едно уж противоречие на извечната жажда за близост. Обратно в смисъла си, но еднакво по гордост и суета на ученическото „(защо)не е възможно никой да ме разбере“, през което всички сме минали. „Нощен влак за Лисабон“ е гонене на свободата. Ние сме познаваеми през обич, но и през обич се губим. Ние сме чужди в представи, но и в представи се откриваме. Езикът е ножът (като онзи нож, който Прадо забива в гърлото на сестра си, за да я спаси от смърт). 

* * *

Музиката:
(да, няма да е фадо.
ще бъде: "you demand the answers but I don't know why in my mind/ there is no time")

Няма коментари:

Публикуване на коментар