"Кого живея?" - Костас Монтис (споделя Теди)

„Трябваше да си водим бележки тогава, когато

нещата се случваха,

трябваше да си водим бележки тогава, когато

ги преживявахме,

за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,

за да имаме с какво да ги оборим.“

(„Носталгиите“, Костас Монтис)

Месец се търсим с тази книга. Обикалям по книжарници, а навсякъде учудени, гледат с неразбиране, нямат книгата, понякога мислят, че „още не е излязла, скоро“, друг път нацелват „с изчерпан тираж е вече“. Месец се търсим и единствената причина е това стихотворение, скочило случайно към мен; единствената причина - че с Костас Монтис говорим един език, учим си едни уроци. Общува ми се с него.

Месец се търсим, за да се открием в Нисим. Малко чудо – „имате ли „Кого живея?“ – „имаме“, и книгата е кротко е кацнала точно до книжаря, гледа ме от етажерката. 

Томчето е джобен формат, почти колкото длан (но широката длан на силен мъж). Стрелки без означения за цифри чупят времето по корицата, а този образ е още един ключ на разпознаване за всички онези от нас, които все имаме необходимостта да се надбягваме с часовете, да се покатерваме обратно в тях и после да им се зъбим. 

Костас Монтис е поет на „плодородната меланхолия“, както най-точно определя преводачката Яна Букова в предговора към изданието. И отново тя първа усеща – стихотворенията му всъщност  са „непрекъснат поток от натрупващи се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно-единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот.“ 

Това стихотворение е ту тъга, ту закачка („с онези странни лъчи, които слънцето забравя по пустите улици“). Понякога смига, понякога се сгушва в ъгъла на страницата, бледнее някак. Монтис говори като мил дядо, който никога не е спирал да бъде момче с обелени от тичане колене („сбъркахме и слязохме една спирка по-рано“). Помни и забравя, надхитря се с времето („НОЩТА Срещнете я поне веднъж сама (…) и да видите колко страхлив е мракът й“), пък вземе, че се оплете в мрежите му. В един момент е наивен, а после оставя в шепите ми обяснения на страхове („КЪМ ОМИР ЗА АХИЛ Какво ни го възпяваш? Ако беше мъж, да беше я отменил неуязвимостта си!“), приласкава обърквания, дава спокойствие, подарява едно прошепнато, но пък много, много ясно „всичко е наред такова, каквото е“: 

„как в края на краищата щяхме да правим

всички онези чудесни грешки,

как щяхме да проявим

цялата тази чудесна лекомисленост“

„Кого живея?“ задължително се чете поред (опитомяване на времето, мисля), но след това диалогът изисква всеки да си подреди свой собствен пъзел. Колаж на собствено неспиращо стихотворение. И ето малко от моето; лепя си думите на дядо Костас по моите криволици: „Как влезе пътят в стаята?“ – „Трябва да кажа нещо на морето./Заведете ме при него сутрин, когато е само.“ – „Приседна до мен един стих, нещо ми говори…“ – „Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ – „кого живея?“ – „Какви скоби сме,/каква голота въвеждаме?“ – „Небето падна по очи върху асфалта.“ – „Без назад, без напред.“ – „С погрешно ударение.“ – „Твърде сме самотни за морето.“ – „Отменете ъглите/да не се крият децата да плачат.“ – „Още малко радост и се натъжавам.“ – „Знае, че срещу крилете не съществува защита,/ знае, че криле е невъзможно да откажеш“ – „Безпризорните ми вечерни меланхолии (…) се случи да минат оттук“  - „Казаха ни „научете наизуст една зора“ – „(Продължението в следващия човек)“ …

Продължението в следващия човек. Винаги. 

Музиката:

("porto calmo de abrigo")