"Отклонение" - Блага Димитрова (споделя Теди)

Терминал 1 на софийското летище.

В два през нощта съм там. Времето е друго, средата на 60-те, и съм допусната неудобно близо в точката на среща и разминаване между двама души. Отклонението, което правят от пътя си, намира своя завършек на самолетната писта.

В четири сутринта съм там, отново. Този път без да се отклонявам от собственото си време. 2014г. е, а аз и стар приятел бягаме от декемврийска София и ежедневни задължения. Съзнанието ми, гладно за сън, възприема света с по няколко секунди закъснение. И почти мога да видя Боян и Неда ей тук, край мен. Прочетено и реално са се втъкали едно в друго, завършени.

Поезия на (случайната) симетрия, която толкова подхожда на първата ми среща с Блага Димитрова.

* * *

„Отклонение“ е роман за любовта и разминаването. Кратък, бърз, побиращ един само ден в себе си – и един спомен. Боян и Неда ще се срещнат в задушен летен следобед по пътя за София. Седемнайсет години след като са се обичали.

„Отклонение“ обаче е и рисунка на епохи. Там е София в средата на 40-те – тъкмо отърсила се от бомбардировките и скочила в гоненето на нов строй, задушена в митинги и речи, в граденето на „светло бъдеще“. Там е България през 60-те, развитият социализъм. Без поучения, но с деликатна ирония, която е всъщност смелост (предвид факта кога е писан романът).

Проза е това, поне официално. Но всяка дума на Блага влиза в съзнанието като чиста поезия. Един български език мек и сладък, докосван внимателно и обичан видимо, изчистен и танцуващ. Език, който сякаш днес е избягал от книгите ни.

Подробностите на историята не са важните. Имаме двама студенти, „нарушители на стила на епохата“, които решават да прекарат заедно десет дни на едно малко софийско таванче. Десет дни, за да се излекуват от взаимната си тръпка, защото нали е времето, в което: „Тогава нищо не можеше да остане скрито-покрито. Живеехме на групи. (…) Гласно мислехме. В общ ритъм бързахме.“ Времето, в което личната любов е някак срамна и трябва да бъде премахната или поне подредена в точни граници.

Не-да-не-да-да-не. Неда. Тя разказва. Обръща се винаги, неизменно към Боян. Като едно дълго писмо. А на мен ми е свито, неудобно някак да гледам любовта им и (не)случването й на сантиметри от хванатите им ръце, от голите им прегръдки, да ме нападат мислите им и неизговореното, да дишам въздуха на таванчето им, на разрушеното стълбище в разпадащата се бомбардирана сграда, която е техен дом. Твърде реално е всичко, почти мога да докосна люляците, които са натопили в гилза на пода – ех, това нелогично, следвоенно, сюрреално време, в което се разхождат те, в което ме допускат. Където властва „ДРУГАРСКИ СЪД – ПОДАДЕНИ РЪЦЕ ЗА ПОМОЩ“, а ръцете всъщност разкъсват най-жестоко. Защото епохата е разрешавала дори и най-интимните чувства да бъдат съдени, анализирани, изнудвани.

* * *

„Казват, че припомнянето е измисляне на миналото.“ И в „Отклонение“ най-важното е запазването на спомена, повторното му изживяване, дорисуването му. Парещият августовски ден и споделеният път към София на двама възрастни с коренно различни професии, избори, семейства отключва мига, а от неговия пристъп Боян и Неда се подмладяват.

Имам страст към истории за разминаване. Към недоизживени любови. Сбъдването е проза, едно сигурно изчерпване, докато в „паметта има винаги тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.“  Но се влюбвам в „Отклонение“ не заради буквалната история за среща и неслучване. Блага Димитрова се оказва близка ми с улавянето на универсалното чувство за мека носталгия по времето въобще, с даването на отговор как се бори времето. „Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете. Думите са времето, което ние владеем.“

Обичам я и заради факта, че ме чете по начин, който малко писатели умеят. Изживявам онова най-прекрасно чувство да кръстосвам една история, чиито думи ме разлистват на свой ред. Плашещо е, защото ме оголва. Преброжда ми копнежите и търсенията: „Понякога в тебе започва да вие вълчи глад по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа треска. А то е човешка носталгия по родния собствен образ. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не нови впечатления, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си.“  Дълбоко вкоренен ми е този глад към бягства и изгубване. Храня се от него. Нося в гърдите си една разкъсаност, според която домът никога не е достатъчен, а намирането е само в пътуване, в споделяне. И затова симетрията да завърша книгата именно преди поредно лично изгубване далеч от наизустената София, я прави така важна ми, зазижда я в гърдите ми. Защото: „ понякога така ти се иска да станеш друг, да се родиш сам от себе си наново, да отречеш целия си досегашен път и да започнеш отначало. Да опиташ поне. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш сам на себе си.“

* * *

Летището е краят и началото.

„Летището е винаги ветровито. Най-откритото място на земята. Заминаване и пристигане. Изпращане и очакване. Най-силните ветрове на планетата. Те никога няма да утихнат. Гледам пистата. Днешното отклонение от пътя е водело дотук, до тая открита за всички ветрове пустота. Всъщност срещата ни не се е състояла. И тогава, преди 17 години, и сега. Все принадлежахме на нещо друго.“

С думите на Блага още танцуващи из съзнанието ми, се оставям и аз на ветровете. Докато съм на път дори ще изживея една несъстояла се, невъзможна среща. От онези, в които се откривате за миг с някого и веднага се пускате. Това е най-красивото – необходимостта да се пуснете един друг без да сте се имали. Но пък сте се разпознали.

„Отклонение“ на Блага Димитрова е за разпознаването.