24.01.2014г. Драснато набързо на задната корица на моето копие от „Никол слиза по стълбите“. Това ми е от личните книги. От спонтанните книги. Защото помня: когато внезапно, малко преди края на работното време на книжарниците, вечно дремещото желание за бягство у мен ме изкарва на улицата. В осем и половина вечерта преди цяла година се сдобивам с нея, защото подхожда на натежалото небе, на въртящите се до полуда Wild Mood Swings (The Cure) в ушите ми и на собственото ми слизане към приспиващия се град.
24.12.2014г. Случайно ми бива припомнено за поетичния дебют на Димитър Ганев. Намирам го в библиотеката си, зачитам се – стихотворения, които не крадат повече от половин час. Преброждам ги отново. Преброждам и единайсетте месеца, които са минали. Подходящ ден е да се свиеш в точица и да си изживееш равносметките.
* * *
Липсва музикалност в стиховете и по инерция би трябвало да не успея да ги харесам –оставам си роб на традицията, в поезията се нуждая от ритъм и песен. Обаче не.
Думите са красиви и друго не е нужно. Думите заснемат моменти бягство, моменти младост и мигове споделеност. Разпознавам се в пътищата им. Поезия на прозата е, запазване на ежедневието такова, каквото го живеем на по двайсет-и-няколко. Нащърбено. (Не)влюбено. Бягащо и неритмично. Търсещо.
Ето. Там е вечното мое предпочитане на „кръга от светлина/на нощната си лампа/ пред всички изгреви“. Там е знанието, че „време е да се прибера вкъщи – при летищата и при гарите, / при малките улици на непознатите градове“. Там е категоричното:
„Датите на най-хубавите дни
са написани на поредните билети,
най-вълнуващият град е неизброденият, както
най-уютната стая е още необзаведената и
най-любимата жена е следващата, защото
най-добрият начин на живот е винаги новият,
а аз съм все повече себе си,
когато отново съм вече друг.“
И се завъртат, нали – домът ми, когато заживях сама в първи курс и как уютен беше с една само маса и без столове, с едно легло, и с книги по пода. Обзавеждането, наслоило се – библиотека, диван, столове и малки масички, и телевизор, само натежава. Сега се диша по-трудно от тогава. А малката синя книжка в ръцете ми днес го знае.
И се завъртат хартийките-билети. Влакове, автобуси, концерти, които сме гонили, самолети. Подпъхнати между страниците на случайни учебници, скътани върху шкафа за обувки наред с панделки за коса, парфюми и гривни, измачкани и нови. Пазят датите на най-хубавите ми дни.
И се завъртат всички момичета, в които съм се разпилявала. И после, ето: „Не се опитвахме да изживеем нищо - / искахме да се пропилеем“.
А Димитър Ганев познава и друго. Ето ме, налучкана прецизно. Това съм, така реагирам: „не ми липсваш, някои чувства са просто от
разсеяност: продължавам да забравям
да пусна щорите“
И после, улиците. На София, разбира се. Наизустената ми, обичната ми София, която с всяка година все повече се слива с кожата ми и все по-трудно е разкъсването на прегръдката ни. София, която ми люлее и стъпките, и любовите, и изгубванията:
„а улиците бяха остриета, които
едно по едно ни пронизваха –
бяха едни и същи всяка нощ и ние
знаехме наизуст
всяка капка от кръвта си, полепнала по тях“
Връстници сме с Димитър Ганев. В една точка се намираме, ранните двайсет години. Знаците ни за възприемане на света са еднакви. Затова ми е близка тази тъничка стихосбирка.
Има си недостатъците. Да. Разпръснати тук-там клишетата на младите, които тъкмо се откриваме, които откриваме обичта си, които тъкмо сме се споделили (с някого, с град, със сезон) и които тъкмо се учим да бягаме, защото „ще те имам завинаги чрез/всички останали“. Но това са мили клишета. Подреждаме си дните. Подреждаме си срещите. И всичко е така наивно повтаряемо и общо, че е красиво.
Май това е „Никол слиза по стълбите“ – движение. Забързано, забързано движение. На двайсет тичаш.
А стихотворението, което отключва всички четирийсетина страници, подарявам накрая.
Апартаментът й е четири етажа
над паметника "Левски" и когато заспивам, от
дясната ми страна ляга "Александър Невски", а
от лявата - тя. Спя между двете най-хубави гледки
в този мъртъв град, а скелетът
на нощта лежи натрошен в краката ми. Преди да
затворя очи, се обръщам към храм-паметника:
"Независимо колко златни зъба имаш
в устата, не си по-вечен от това."
Tomorrow must be more
Drink more dreams more bed more drugs
More lust more lies more head more love
More fear more fun more pain more flesh
More stars more smiles more fame more sex
Няма коментари:
Публикуване на коментар