"Белканто" - Ан Патчет (споделя Теди)

„Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна. Но не само че всички бяха убедени в целувката, но и твърдяха, че могат да определят вида й: била напориста и страстна и съвсем я изненадала. Всички бяха приковали погледи в нея, когато лампите изгаснаха. Продължаваха да ръкопляскат, на крака, все още погълнати от еуфорията на движението на ръцете, с вдигнати лакти. Нито един не почувства и грам умора. (…) Би ли я целунал така, ако в стаята беше светло? Било ли е съзнанието му тъй изпълнено с нея, та в мига на затъмнението да посегне към нея, толкова бърза ли бе мисълта му? Или пък беше заради това, че те също я искаха, всички мъже и жени в стаята, затова колективно си го въобразиха?“

Така започва „Белканто“.

Заради този цитат, прочетен на крак в една софийска книжарница, докато отвън се чуваха минаващите трамваи, пожелах този роман. Да го изчета или пък да се влюбя в него, все тая. И пак този цитат съдържа в себе си и красотата, и недостатъците на книгата.

Ан Патчет взима в ръце прочутата Заложническа криза в японското посолство в Перу от 1996г. и прекроява реалността в една история не само за Стокхолмския синдром, но и за изкуството, музиката, любовта. Прекроява я фино и умело, прекалено умело.

Тържество по случай 53-ия рожден ден на Кацуми Хосокава, важен японски бизнесмен. Домът на вицепрезидента на неназована южноамериканска държава. Поканена е специално да пее известното оперно сопрано Роксан Кос. Голямата любов на господин Хосокава е именно операта, нищо друго. И само операта е в състояние да го изкуши да присъства. В секундата, в която изпълнението приключва, светлините изгасват, за да се случи една дълго чакана целувка и за да бъде превзета къщата от осемнайсет терористи, борещи се за справедливост. Трима генерали, всеки със своите особености, и петнайсет въоръжени тийнейджъри, още деца – сред тях дори и две момичета. Целта е отвличането на президента на забравената от бога страна. Но президента го няма. И следва импровизирането задържане на над сто заложници.

Кризата продължава над четири месеца. Между затворници и терористи се случва сближаване. Кръв не е пролята нито веднъж, но има смърт, ненавременна, неочаквана, болна. Смърт от любов, буквално. Исканията стават все по-безумни. Насреща правителството мълчи. Реалността се изкривява, животът се концентрира в огромния хол на вицепрезидента, времето губи границите си между стените.

Стилът на Патчет е кристален. Всяка дума е внимателно избирана, шлифована, съчетана по цвят и вкус с останалите. Всеки жест, герой, действие са подреждани старателно. Няма поет нито един риск, а аз се влюбвам в рискове. Перфектността може да отблъсне. (Оейзис са го казали отдавна: „True perfection has to be imperfect“)

И парадоксално, книга, посветена на сближаването, при четене се оказва хладна. Героите остават добре шлифовани образи без плът. Вдъхновението е минимално.

А именно вдъхновението е основната тема. Преклонението пред операта, музиката като любов, като общ път за свързване на личности с противоположни характери, истории и разбирания. Преклонението и пред женствеността – Роксан Кос въплъщава платоничните желания на всички участници (макар накрая само един да я има изцяло). Изящният език, изящността на самата атмосфера – заложници, терористи, всички смирени и безпрекословно влюбени в една идея, лишава романа от искреност. Обичам да чета за музика (макар и, признавам, да нямам в настоящия момент сетивата за пълното изгубване в операта), да се давя в красиви думи и литературно-изваяни образи. Но сякаш бих приела книгата много по-лично (и бих я помнила много по-дълго), ако не любовта беше в основата ѝ. Поне не тази особена, прекалено възвишена, далечна любов. Любов-изкуство, любов-музика, където двойките които ще се обичат и изгубят са толкова идеални и така предвидими от самото начало. Драмата на обикновеното сближаване ми е много по-интересна – сближаването не на мъж и жена, а на човек и човек, на приятел и приятел. (Обаче това би било една друга история, не историята на Патчет, нито нейната цел.)

Един роман, изографисан с такова старание, разбира се, че все пак има с какво да ме привърже към своя разказ. Прави го с пукнатините си. С това, че дава най-милото, най-човешки точното определение за влюбване: „Изглеждаше толкова просто да стигнат дотук, такова великолепно облекчение (…).“  Да, облекчение. Не най-поетичната дума, но най-правилно отразяващата онова чувство на първото осъзнаване, че човекът отсреща е любим. Мирно ти е вече, спокойно ти е, намерили сте се. Можеш да си поемеш дъх след първата целувка.

Има и още тънки нишки, които ме оплитат в книгата. Руснакът Фьодоров с неговото обяснение в любов към Роксан. Големият като мечка мъж, вечно пушещ, който споделя обичта си през разказ за стария албум с репродукции на баба му и приключва с „Защо да не ви дам онова, което си е ваше?“ без да очаква и без да иска взаимност, която знае че няма как да получи. „Не става дума изобщо за това кой на кого е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. Дали бих бил доволен, ако също кажете, че ме обичате? Че това, което бихте желали всъщност, е да дойдете в Русия и да живеете с министъра на търговията, да ходите по официални вечери, да си пиете кафето в леглото му? Привлекателна мисъл, определено, но съпругата ми няма да бъде доволна. Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка.“

И накрая, заобичвам представата за какофонията от езици в онзи дом, където пленници и терористи споделят седмици наред заедно. Испански, английски, японски, руски, френски и т.н., и т.н. Това, точно това преплитане на светове, думи, губене в превода, стени от звуци и мостове от жестове, ме привлича най-силно.

Епилогът на книгата обаче ми се иска да го нямаше. Заради неговата ненужност и насиленост, заради желанието да върже една поетично-извратена панделка на цялата трагедия, бих ударила шамар на „Белканто“, ако беше мъж.

Пък книгите, така или иначе, са си хора за влюбване, разлюбване и удряне на шамари. Понякога.

Музиката: 

(операта не е моята музикална любов, но пък това слушах прекалено, докато опознавах "Белканто"; а един неочакван герой свири именно Сати сред страниците на романа)