четвъртък, 18 септември 2014 г.

"Полубрат" (Ларш Собю Кристенсен) - споделя Теди

Кристенсен пише тази книга десет години. Аз я чета два пъти.

Първият път съм на шестнайсет. Опознавам я цялата за няколко дни, разполовени между малката ми детска стая с плаката на Париж над леглото и едно море край Варна. Барнум Нилсен ми обяснява много неща. Заобичвам го. (Това е и времето, когато независимо от книгата започвам да се научавам да пропуквам света си. Често по грозен начин.)

Вторият път. Сега. Няколко бавни седмици между август и септември, докато лятото се претопява в дъжд. Прегръщам „Полубрат“ бавно. Оставям го да пътува с мен (и да откраднем заедно автографа на неговия автор в една приказна созополска вечер). Да събира пясък между страниците си и прах от софийските трамваи. Понякога го изоставям, изневерявам му с други текстове. После се хващаме здраво за ръце, отново. Започнала съм да се научавам да събирам света си – по хубавия начин. А романът ме задушава с чупливостта си. 
* * *


Крехки, назъбени отвътре са героите – назъбеност, която дере тях самите. Разпадащи се лесно – но и твърде здрави. Разхождат се в една книга за тишината, времето, тъгата, вятъра. Книга за неслучването и разминаването, за невъзможността и за разпада. 

Историята започва на няколко пъти. Веднъж, с жестокия въпрос, който големият полубрат Фред задава на Барнум, разказвача: „Искаш ли да убия баща ти?“. Втори път, с възрастния вече Барнум, сценарист и алкохолик, в хотел Кемпински в Берлин. Трети път, с вторник, 8 май 1945г., когато времето се завърта, мирът е дошъл в Осло, Норвегия, а Вера Йебсен, на двайсет, бива изнасилена от човек, чието лице не вижда, но чийто липсващ пръст на ръката го обозначава завинаги в съзнанието й. И така се появява Фред (име, което означава „мир“ на норвежки, име дадено му от „някакъв шибан шофьор на някакъв шибан кръстопът“). Мирът е по-шумен от войната, ще напише Барнум.

Барнум Нилсен подрежда парчетата история на своето семейство. Имената на отделните глави, винаги в скоби, напомнят за парчета фотография, разпръснати. Заснети са и (сушилнята), и (апартаментът), и (копчето), и (телефонната централа), и (вятърът), и (смехът), и (училището за танци), и (наказанието), и (гладът), и (ред 14, места 18, 19 и 20), и, и, и. А текстът отвътре е една маса без начало и край, без отделни абзаци, без нови редове за пряката реч. Поток на съзнанието, като поток на спомените. Черният молив, с който ловя думите, за които да се хвана, сякаш разкъсва насилствено воала на картините, тяхното единство. Особено единство е това, неслучено, единство на нещо вече счупено, което трябва да се събере отново, защото: „Сгъвам живота си, животите ни, парче по парче.  (…) Затова, простете ми, ако лъжа, но лъжата е необходимата добавка, за да накарам да съвпаднат ръбовете в линеала на разказа ми. И ясно виждам как онова, което разказвам, винаги става по-късо от преживяното.“

Това е разказът за три жени, в чиито живот мъжете отсъстват. Старата, Болета и Вера. Старата, чийто годеник Вилем се изгубва в студа на Гренландия в самото начало на ХХ век и оставя след себе си само едно писмо, което правнуците му ще знаят наизуст; едни думи, които ще държат семейството. Болета, която ражда Вера без някога да разкрие кой е баща й. И Вера, с нейната мечта да стане фотограф, която никога няма да сбъдне – но която ще има две момчета, Фред и Барнум, полубратя. Единият ще носи винаги стаения мрак на своето зачеване в очите си, ще преследва изгубването и разпада като единствен смисъл, ще скита, за да се изгуби за двадесет и осем години, и ще бъди онзи по-голям брат, който хвърля сянка над малкия, но сянка студена, сянка, която защитава и която отблъсква. Другият, кръстен на големия американски цирков артист по настояване на баща си, ще бъде белязан от необичайното си име, от къдриците си, от ниския си ръст, от напластените отсъствия и счупвания в дома си. Ще се търси, но ще се намира само в думите, в хартията. 

Старата, датска актриса от времето на нямото кино, ще разкаже за своя най-добър филм – заснет в ден, в който някой забравя да включи камерите. И с думите си: „Най-добрият ни филм не беше само ням, но и невидим“ ще очертае и контурите на родовата история, на родовото не(до)случване. Най-добрият филм на Барнум също ще остане ням и невидим. 

Болета ще търси своето спасение на Северния полюс, кръчмата, в която бирата е „най-студена“.

А Вера ще гради живота си около своя най-голям талант – мълчанието. Мълчание, което я заключва след зачеването на Фред и не я пуска до неговото раждане. Мълчание, чието изкуство предава на първородния си син, за да зашие и той устните си за две години като дете. Вера умее да преглъща думите си, „думите оживяват във Вера, тя ги чува вътре в себе си, отчетливи и тежки, но не може да ги изрече, не може да каже нищо на глас дори на себе си, сякаш тишината я бе посочила и избрала“ – нещо, което ми е твърде близко, макар и основите му при мен да са други, невинни, лишени от жестокост.

Това е история и за Арнолд Нилсен, бащата на Барнум, „търкалящото се колело“, цирковият артист, клоунът, търговският пътник, човекът, който „владее онова, без което не може да се живее. Превръща трагедията в комедия.“ Мъжът, който носи със себе си куфар с аплодисменти – куфар, който ще се окаже празен, само с една забравена картичка вътре, когато Барнум го наследява. Мъжът, който мечтае да продава вятъра и който никога не успява да накара своята вятърна мелница да затанцува.

Но. Това е история и за приятелите на Барнум, неговите първи приятели, Педер и Вивиан, които среща в училището за танци в секундата, в която прави всичко наопаки, за да бъде изхвърлен оттам. Това е история за онзи първи миг, когато „именно там, под черния чадър, зад червеното дърво, почувствах какво значи принадлежност, извън семейството ти, да, дори извън самия теб, принадлежност, която прогонва тревогата от най-мрачните ди дълбини и ти дава място за покой, почувствах го, силно и отчетливо, заедно с Педер и Вивиан тази вечер.“ Педер и Вивиан. Всеки носещ своята чупливост. Защото, както ще попита Педер: „Аз съм дебел – каза той. – А Барнум е джудже. А на теб какво ти е сгрешено, Вивиан?“ 

История за грешките, за сбърканото, за неизбегнатото нещастие. За физическите недостатъци, които сближават и отблъскват, за съзнанията, които се намират в самотата си. За порастването – едно жестоко порастване, но нарисувано с красиви щрихи, с кинематографична плътност. Преувеличена меланхолия на моменти, непрестанен дъжд, който пълни улиците на Осло,  на Будвайен, Хиркевайен, парка Блосен, тези непознати магически имена, трудни за произнасяне ориентири – и който дави мен, четящата, изпълва ме, прелива. Защото страшното е, когато разпозная частички от себе си сред страниците на „Полубрат“. 

История за родителите. За парализираната майка-художничка на Педер, която вярва, че фотоапаратът краде души. За строгия баща на Вивиан. За Лорън Бакол, чиято снимка виси на стената на момичето – и която ще се окаже фотография на майка й, майката останала без лице в деня, когато Вивиан Вие се ражда в една катастрофа. Лорън Бакол и „снимка на жена, черно-бяла, доста захабена, тя държи цигара между пръстите си, димът се издига като матова спирала пред лицето й, устните са тесни и дълги, има нещо твърдо, хладно, почти враждебно в това лице, но едновременно подканящо, примамливо, сякаш тя те подтиква да участваш в нещо, което никога не си правил преди и очевидно никога повече няма да имаш шанса да сториш. Мрамор и шоколад, мисля си аз.“


История за алкохола, за сладкото вино Малага, чийто аромат е напоил стените на апартамента на Старата, Болета и Вера; аромат, който винаги ще люлее сънищата на Барнум. За най-ледената бира, за уискито, за водката. За онова чудо на възможността „да можеш да забравиш, да направиш крачка встрани, да попаднеш на друго място, където никой не може да те достигне. Изчезна срамът. Изчезна разочарованието. Изчезна всичко, което исках да го няма. (…) Вече го знаех. Напиването беше отсъствие. Отсъствие, което можеш да напълниш с каквото си искаш.“

История на и за междувремията. Защото Барнум знае: „драматурзите гледат на червено, когато се появят тези дълги, тихи сцени, продуцентите хвърлят сценария в най-близкото кошче за боклук, режисьорите те молят да вкараш в сценария някой непознат с картечница (…). Но те просто още не са разбрали, че точно в най-забутаните ъгълчета от разказа се случват превратните неща, неочакваното чувство на тревога, което бавно изплува от дъното и разпростира кръговете на вълнението си.“ А в тези междувремия, в тези тихи тревоги се търся и намирам и самата аз.

История за тишината. Каквато е първата детска любов на Барнум – Тале, момичето с грозното родилно петно на лицето, момичето, за което той купува пръстен с инициала Т, който никога не успява да й даде. Т за Тале. Т за Тишина. Т за Темпус. 

История за местата, които ни правят цели. И Барнум, също като мен някога на шестнайсет, също като мен сега, ще търси своето място във времето, в събирането на разшитите му конци; ще пожелае времето да е „вид място, ъгълче в часовете, завет в секундите“.

И накрая, история за писане. За идеите, скитащи по върха на пръстите. За топлината, когато човек осъзнава, че точно това иска да прави, че думите го хранят, че думите му носят и лечебния глад. История за Барнум, който намира призванието си в писането на сценарии, в рисуването на картини, за преливането на случките в него, за трудността на улавянето им. Сценарии обаче, които въпреки умението на Педер с цифрите („Математика и сънища, Барнум! Това сме ние. Ти ще сънуваш, а аз ще продавам сънищата ти“), никога не се превръщат във филми, не биват целунати от онзи нахален вездесъщ господар, камерата. И отговорът може би е това, което за мен е и ключ към цялата книга:  „Все още сънуваш в минуси, Барнум. Всеки един човек от историята е преебан. Всичко, което правят, всяко тяхно движение, увеличава дълговете им.“

Дългове и чакане. Чакането като изкуство. Опитите да се запълни едно Отсъствие, много Отсъствия. Барнум ще порасне, ще пише, ще бъде с Вивиан – тяхната сватба ще е купуването на табелка с имената им от майсторът на Пилестредет, разведени ще бъдат от Бюрото по пренасяне на мебели на Адамстюен. Вивиан ще роди едно момче, Томас, поредният мъж, който може би ще търси своето изгубване, който ще носи отсъствие със себе си – както името на баща му ще остане отсъствие. 

А Фред ще се върне. „За да ти разкажа всичко това.“ И аз ще съм тиха и сама, на дивана в своя хол, до червената стена, под плаката на Бийтълс, изминала моите шест години между шестнайсет и двайсет две, прелистила ги за три седмици, припомнила си своите разпади и отсъствия. Своите гладувания и своите преливания. 



Днес грее слънце над София, но вътре в мен е дъждовно, вътре в мен се крие Осло между 1945г. и началото на 90-те. Един малък, къдрокос Барнум ме е хванал здраво за ръка. Преяла съм с думи и студ. Почти ми се иска да мразя „Полубрат“, да мразя Кристенсен, да разкъсам жестокостта на разказа и тъгата му. Но не мога, разбира се. Барнум е за обичане, а снимките му са красиви дори в грозното. И ми се иска да открадна думите му, задъханото слово на Кристенсен, лишено от абзаци и нови редове, този талант за снимане на хартия. 



Музиката:


(можеше да е Клиф Ричард, който веднъж връща думите на Фред;
можеха да са Бийтълс, заради Хамбург и краткия миг, който Барнум успява да си открадне;
за мен обаче е Шопен, който ми прегръща тъгите през септември и който успява да рамкира и междувремията на книгата)

Няма коментари:

Публикуване на коментар