"#НаЖивоОтСофия" (Александър Шпатов) - споделя Теди

Да чертая координатните си системи из София ми е дълбоко лично. Тук ми е вплетено порастването, тук по ъглите се надбягвам сама със себе си, спъвам се в разбитите плочки и първите си целувки, а любимите ми места са ключ за събиране на несъбираемото, на срещите и разминаванията ми. Пиша го, снимам го, скицирам и картографирам себе си в него и него у себе си, оставям го да ми роши косата, да ме обърква и да ме дразни, да ме хваща за ръка и да ме гони  – все този град.

Затова и срещата с „На живо от София“ е неизбежна. А рекламата, която предхожда излизането на книгата, пък е безспорно брилянтна и не допуска разсейване. Заиграването с хаштага, с вечното дописване на града, историите и хората му. Приложението за телефони, чрез което се тагваш, докато подскачаш из точките на София на Шпатов и София на теб самия – с цел да отключиш накрая безплатно електронно копие от разказите. Корицата! – запотената бутилка бира, силуетите на знаковите сгради, етикетът с неговото „кратки.градски“ и загатнатото обещание за бързо освежаване сред задуха на ежедневието.

Прочитът обаче ме оставя раздвоена. Мнението ми стъпва накриво, между усмивката и критиката. Опитвам да се подредя, да пренаредя и разказите в себе си – и тези, с които сме успели да си смигнем съучастнически, и онези, които са ме разочаровали. Проблемът винаги е в прекалените очаквания. След купищата хвалби, които прегърнаха книгата през последните седмици, дори и най-малкото непасване между мен и някой текст ме кара бързичко да затворя сетива и за останалите, предубедена. А като във всеки сборник с разкази, особено на млад автор, всъщност е неизбежно слабото да се нареди до силното.

„На живо от София“ е двайсет и две глътки. Парчета, шарени, понякога счупени и криви, понякога шлифовани. И бира, тъмна или светла според сезона, нагарчаща или сладнееща.

София из страниците на малкото сборниче не е само градът на днес и сега. Тя е позната, наизустена, обходена, но и губеща се, присвяткваща между времената, между фантазията и търсенето. Това е София на моментния детайл, на смигването. Разказана набързо, вплетена в някой следобед, глътната докато чакаш метрото. София на разговора, София на сънищата и, няма как,  София на позата.

Някои от разказите се вмъкват под кожата ми, защото улавят точно онова търсене на тихичка, градска магийка, на скреч между времената, което обичам. Шпатов по кафкиански рисува своя „Тест“ за жителство на София в една бъдеща епоха на строгост – където е достатъчна линията на Витоша върху бял лист, за да докажеш принадлежността си. И тази линия, вечно пред очите ни, се оказва най-трудната за преписване. (А аз се връщам в ученическите си години, прозорецът на старата ми детска стая и онзи син силует, в който давех рутината на сърдит тийнейджър и не спирах да прерисувам с думи). Имаме завой по „Пътя с жълти павета“ – ненатрапчив, простичък разказ, не казващ нищо специално, но пък усмихващ. Имаме и силни парчета, ударни глътки тъмно пиво, които сгряват без да съм очаквала. „Панелната църква“ и скицирането на една тежка епоха, на едни изгубени хора – само чрез няколко леки изречения. „Момиче от Микстейп“ и ето ме на любима земя, среща и разминаване, игра на времената, надсмиване на сезоните, пропадане в трапчинката на часовете. „Молба за напускане“ и тихият, ежедневен отказ от приключение – наред с убождането от неслученото. „Петимата от Петте“ и няколко паралелни реалности, отново толкова мои, толкова разпознаваеми, подскачане между вероятности, по един къс фантазия на всеки ъгъл, Скобелев, Прага, Ботев, по едно обещание и по едно наказание.

Обаче. Има и разкази, които идват неканени, насилени, с език, който ми е смешен в опита си да бъде модерен. „Принцеси от Славейков“,  разказът-емблема, който се разхожда свободно из мрежата за прочит, изумява с евтиния паралел между принцеси с кайма и вечното търсене на истинска принцеса - добро, хубаво и свястно девойче. „Нов дом до Драконов мост“ е упражнение в трупане на думи, „Мол с офиси и подземен гараж“ е поредна трактовка за (не)събирането на точки добрина. И още, и още.

Шпатов играе. И умее да го прави, макар не винаги играта му да е моята. На моменти е хлапак, който сякаш още смята, че е в училище и вярва, че класът се дели на готини и смотани – а той самият е пичът на последния чин до прозореца, онзи с рошавата коса, който владее всички култови лафове. Няколко страници по-късно обаче сам се измъква от етикетите. Фразите пак остават да гравитират около „заградих девойчето“, „денсвахме в Маймунарника“, около лайкове, тагове и снимки във Фейсбук, но една много нежна, много семпла градска усмивка, градска мистерия, се разбягва из точките и запетаите, увлича те след себе си, разсейва те от твоя ден.

Признавам. Всеки един разказ в „На живо от София“ би ми стоял по-уютно и по на място в едно истински добро списание за градска култура. Такова списание, което картографира града, общува с него, общува с жителите и гостите му, със случките, легендите, събитията – семпло, модерно, силно. И каквото, за съжаление, нямаме (а трябва!). Но. Нека и сама не забравям, че книгата няма претенцията да е висока литература (а многото хвалби й изиграват точно тази шега, някак заблуждавайки).

Това са бутилирани снимки от познатите и обичани улици, от мечтаните и (не)случени срещи. Това са ескизи, които разсмиват, заигравки със злободневното, които забавляват. Разсейване, с едно едва забележимо вмъкване на силуети, които са част от поезията на ежедневието. С „На живо от София“ влизаш в компанията на Шпатов, осъмваш пред Народния сред смях, бира и бързи, кратки, градски споделяния. Научаваш личните му митове, дребните неща, които му правят впечатление, кукичките, за които се хваща съзнанието му, докато скита из града. Неговата координатна система на София не се припокрива с моята във всички точки – а и няма как. Усещанията обаче са близки. Семплостта и несериозността печелят симпатии – пък и леката самоирония, от която той не бяга.  

Може би има друг начин да се разкаже този град. С по-малко поза. С повече поезия – и повече завои извън границите на онези неочаквани краища, които всъщност са си доста предвидими в невероятността си. А може би просто аз си търся моите хора, нали – моите си градски легенди, моите първи целувки, неадекватни полунощни обаждания, сутрешни отпътувания, моите изгубвания в трапчинките на времето. В крайна сметка този сборник дава точно тази възможност – Шпатов смигва съучастнически и подканя, докато говори на своя език. Което се оказва достатъчно. И аз отвръщам с усмивка. 

Музиката:

защото тази песен оцветява твърде често скитанията ми из София
(макар да съм убедена, че това не е саундтракът на героите на Шпатов)

и защото: 

So take me to town, I want to dance with the city,

Show me something ugly and show me something pretty

P.S. Снимките са от моя инстаграм, лични опити да си закача мигове град за постоянно. И без да се усетя, да ме свържат с цялата хаштаг-култура, над която все тайничко се присмивам. Иронията на ежедневието е една от най-симпатичните реалности. 

"Балада за Георг Хених" (Виктор Пасков) - споделя Теди

Април 2010г. Помня. 

Разлистваща се пролет, тъничка, рязка. С полунощни дъждове и слънце, което сутрин да прегръща мокрите улици. Един вулкан в Исландия изригна, пепелта спря полетите за ден или два, небето се сви някъде на север. Аз си играех с думите, ходех на училище с едно червено палто, непростила се още със зимата, и четях Пасков. Виктор Пасков, с тютюневия глас, с прозата, която диша музика, диша джаз и цигулка, и рок. 

Подарила си бях сборникът „Алилуя“. Препрочитах „Балада за Георг Хених“, срещнах за първи път „Германия, мръсна приказка“. Пиех думите му, като сладък ликьор ги оставях да се вмъкнат под кожата ми и да ме стоплят, 17-годишна. 

И точно тогава ме настигна новината, че Виктор Пасков вече го няма. Починал. Преди точно година, през 2009, а разбирах сега. Рак на белите дробове. Качил се горе, на свитото, пепелно небе, по пътеката от дъжд, да се прегърне със слънцето. 

Не помня за друг творец да ми е било така тъжно. Може би защото за пръв път смъртта дойде точно в мига, когато се влюбвах, точно в мига, когато предвкусвах колко още страници ще изпише този човек, колко още ще пее с думи, ще влива ритъм в кръвта ми. Тогава, в онзи миг, когато научих, че го няма вече, си обещах последните две новели в сборника да не ги чета. Не и днес, не и утре, не и в близките години. Да си запазя парченце непознат Пасков, парченце, което да вкуся когато аз съм друга, когато ми трябва утеха, когато ми трябват чужди думи да ме подредят. Върховното лекарство, моето си лекарство. И още го крия. Не посягам. Чакам и не смея. Търпение, каквото никога, за никого друг съм нямала. 

С такова търпение изчаках няколко години, за да прегърна отново Георг Хених, да сляза в тъмното мазе, където изживява старините си на майстор-лютиер, да срещна Сенките му – баща Йосиф, брат Антон, жена Боженка; да чуя мелодията на дървото в ръцете му, да се затичам по ул. Искър, по ул. Волов заедно с малкия цар Виктор. 

Камерна история за едно семейство – майка, баща-музикант и син. За стаята, в която живеят, за сградата - някогашно италианско посолство, някогашен публичен дом. За хората, съседите с лица почти еднакви, за бедността, захапала стените, телата, улиците. И за Георг Йосиф Хених, чехът, дошъл в България млад и силен, да споделя своето изкуство. Прегърбеният от годините гном вълшебник, свит в тъмата на мазето си, говорещ на своя объркан словоред. За злобата на времето и за магията на труда и таланта – видени през очите на цар Виктор, инфанта, „златното дете“ на Хених. 

„Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство. 

По-скоро то има нещо общо с мен.

Защото бях забравил кой съм!

Сега ми иде да извикам като юдейски цар – бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят – ни носят присмех, горчилка и кикот?“

Пасков рисува в стотина странички. Топло, меко. Една буца засяда в гърлото, докато се губя в страниците, краткостта удря и прегръща, талантът удивлява. Запазва изграждането на един бюфет, син и бял, красив и голям, от баща му за майка му, гордост и доказателство, бюфет на бедността, бюфет на времето, точка страдание. Запазва и последното творение на Георг Хених, голямата, несъразмерната, особената цигулка, цигулката за Господ, която Франта и Ванда, учениците, ще погледнат с присмех. Виола д‘аморе. „Не знае цигулка каква е? – каже вас: виола д‘аморе! Каже на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! – Защо любов на майстор голема! Никой виола д‘аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“

Личи си, о, как си личи. Че цар Виктор е попил занаята на своя любим дядо, на майстора Георг Хених. Не става виртуоз на цигулката, каквито са мечтите на майка му, отхвърлена от род и семейство заради своя брак по любов с бедняк музикант. Никога сам не извайва цигулки, въпреки инструментите, които Хених му завещава, старите, магически, стогодишни инструменти, каквито никъде вече няма, каквито не е възможно да има отново. Но играта му с думите е музика. Научил се е да говори със словото така, както Георг Йосиф Хених умее да говори с дървото. Да чува звъна на буквите, тоновете на запетаите. „Свикне с дърво, влезе в него, мисли как дърво. Всичко каже, стане приятел…“, споделя Хених на малкия, десетгодишен цар Виктор. И цар Виктор запомня, не забравя, влага се. Родния език диша, живее, става пластилин изпод пръстите му. И тази книга диша, живее, споделя лъчите на една изчезнала София от преди шейсет години, споделя смрадта на едно мазе, на една махала, на едни изстъргани улици, на едни бедни, бедни, бедни души. 

Душичката на текста е там, а не знам, не знам как Пасков е успял да я постави. Както той сам така и не вижда кога и как майстор Георг поставя душичката в своята виола д‘аморе – „онова нищо и никакво късче дърво, което приличаше на дебела клечка и което бе най-важната част в целия инструмент.

- Мръдне малко вляво –цигулка глуха. Мръдне вдясно – але слаба, глас нема. Требва место точно знае…“

Няма грешен тон, не би могло да има. Само сребро и злато, чист звук. Да успокоява и да боли, да приласкава и жестоко да разкъсва и хапе, като всяко голямо изкуство.

Преди пет години се сбъдна мечтата на златното дете, на цар Виктор. Дойде Георг Хених, отнесе го там, на небето. След него остават питанията му, загнездили се и в мен. Остават убожданията на думите му, кръвта, която пускат. И тръпчивият аромат на цигара, димът, танцуващ из въздуха. 

„Георг Хених, ти, който си на небето!

Цар Виктор говори!

Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска – ти там сигурно си на почит и уважение  - тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:

- Майстор тръгва! Време няма! Господ моли – книга не забравя! 

Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:

- Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!

Алилуя!

Алилуя!

Алилуя!“

"Непорочните самоубийства" (Джефри Юдженидис) - споделя Теди

„На сутринта, когато дойде ред и на последната дъщеря в семейство Лисбън, Мери, да посегне към самоубийството – със сънотворни, също като Терийз, - двамата парамедици вече знаеха къде в къщата е чекмеджето с ножовете, и газовата фурна, и трегера в сутерена, през който може да се преметне въже.“

С тези думи Юдженидис започва своя първи роман. Без заобикалки разкрива цялата предстояща история в едно изречение. Или по-скоро – умело заблуждава, че само за това ще разказва. Защото „Непорочните самоубийства“ е на първо място книга за порастването, не за смъртта.

Разказвачът е общност. Първо лице, множествено число. „Ние“  - група момчета, израснали през 70-те в малко предградие, вече зрели мъже. Няма индивидуалност, няма отделяне. Те са там, събрани, безименни, припомнящи си детството, ровещи с едно плашещо упорство в живота и смъртта на пет сестри. 

Момичетата Лисбън – Сесилия, Лъкс, Бони, Мери и Терийз. И те един организъм, „митично създание с десет крака и пет глави“, флуентни, с размити граници. И омагьосващи връстниците си със силата на непознатото, с трепета на чуждото. С русата си красота, с момичешката си миризма, но и с недостатъците си – наблъсканите един в друг зъби, лекия мъх над устните им. С лицата си, които на другите се струват „неприлично разголени“ – каквато може да бъде само тъкмо напъпилата младост, объркана още, едновременно сплашена и плашеща.

Ключът към книгата – един от многото ключове, всъщност – не е в първото изречение. Той е в думите на Сесилия, най-малката и първата, посегнала на живота си: „Очевидно никога не сте били тринайсетгодишно момиче, докторе“. Защото чрез смъртта Джефри Юдженидис щрихира непохватността на юношеството, разпада на невиността – разпад, опрян и на по-общото разложение на обществото. 

Това е разказ за представите и носталгиите. За желанията и неслучванията. За ограничения поглед на момчетата към момичетата, на подрастващите към подрастващите, поглед, затворен в границите на прозорци, улици, стаи, срам, притеснение, чудене. 

Поезия уж липсва. Дотолкова, че думите на моменти звучат твърде стъклени, телеграфни, просто изследване на една емоция и една епоха от живота на безименна група мъже. Това дори успява да ме накара няколко пъти да прекъсна четенето. Преводът (на Невена Дишлиева-Кръстева) обаче носи специфичен заряд, българският е лек и прегръща. А танц на стихове по Юдженидис наднича, макар и в неочаквани премени.  

Поезията се оказва разнопосочна. Тя е в пресекулките, на които момчетата общуват с момичетата Лисбън. Тя е в скръбта на сестрите по самоубилата се Сесилия, която им придава още един нюанс загадъчност и която привлича – както само забраненото може да привлича. Тя е в кратките описания на първите чувства, на едва загатнатото усещане да търсиш и да искаш някой друг: „Седнал до нея на последния ред, като избягвал да я гледа, а и нямало смисъл: със сетива, които и не подозирал, че притежава, усещал присъствието на Лъкс до себе си, регистрирал телесната й температура, пулса й, ритъма на дишане, общата пулсация на тялото й и плавните потоци на движенията вътре в него.“

Поезия има и грозна, ръбата в разпада на дома Лисбън. Физическият разпад на къщата, специфична метафора. Първоначално съществува едно пространство на любопитна, уютна другост, в която момчетата мечтаят да надникнат, от която тръпнат да отнесат сувенири: „Питър донесе от дома на Лисбънови разкази за спални, пълни със смачкани гащички, за плюшени играчки, гушкани до задушаване в страстните прегръдки на сестрите, за разпятие с метнат върху него сутиен, за дантелени покои със скрити под балдахин легла и за наситения аромат на група млади момичета, които съзряват едновременно в рамките на това ограничено пространство.“ А постепенно този образ се претопява в мириса на влажни килими, в напластения прах, в избуялите храсти и сипещата се ръжда, в падащата мазилка и разложената дървесина. В летните еднодневки, които затрупват колите и прозорците, които оставя вкус на гнило в устата, от които няма измъкване, които попадат във всеки процеп и задушават. В маранята, която задушава младостта – защото родителите на момичетата ги затварят в този гниещ дом, спират ги от училище, търсят спокойствието и лекуването на мъката чрез изграждането на затвор. 

Само няколко лъча на свързаност ще се случат. Само няколко пъти Момчето (Питър, Джо Хил Конли, Трип Фонтейн, Пакри Дентън, Кевин Хед и още, и още превъплъщения) ще има шанс да докосне Момичето (Бони-Лъкс-Терийз-Мери), да се срещне с него, да изживее реална част от съществуването на това Момиче отвъд спомените му, отвъд въображението, отвъд носталгията. И всъщност точно тези срещи пречупват, забиват се в съзнанието. Ежедневното ограбва. Но ежедневното може и да се митологизира.

„В колата обаче, в присъствието на живите, истински момичета, момчетата осъзнали нищожността на своите фантазии. Осъзнали още и че противното също не е вярно: че момичетата не са нито наранени, нито побъркани. Та момчетата получили някакво такова откровение.“

И

„Божичко, бях толкова млад. И толкова стреснат. Тя също. Хванах я за ръката и нямахме представа как се прави. Дали да преплетем пръсти, или не. В крайна сметка ги сплетохме. Това си го спомням най-добре. Дето си преплетохме пръстите.“

Там е дори необяснимото, детско, неконтролируемо желание да избягаш точно в мига, когато си получил онова, което най-много си искал. То носи пълната правдивост: „Онази нощ просто си тръгнах. Не ме интересуваше как ще се прибере тя. Директно се изнесох. Откачена работа. Така де, все пак я харесвах. И то много. Обаче точно в онзи момент някак си ми писна от нея.“ 
 

Вторачването в образ, а по-късно и непрестанното чудене над бодящия въпрос „защо“ – защо се самоубиват момичетата, от къде тръгва заразата на тази ритуална страст към смъртта, само отдалечава от същинското хващане за ръка, от разбирането. Момчетата, „ние“, ще осъзнаят(осъзнаем), че не са познавали никога Бони (и всички други) едва, когато я виждат увиснала на въже в сутерена, побеляла, отворила широко очи. 

Юдженидис пише всъщност за младежкия егоизъм. За отказа да се приеме светът „такъв, какъвто е – пълен с недостатъци“. Един инат по Холдън Колфийлд (от където може би идва и сравнението на романа със „Спасителят в ръжта“), едно тихичко, простичко непримиренчество, нарисувано в смърт и разпад, за да руши табута, но в същността си – само история за растене и сбогуване. „В основата на самоубийствата няма нито тъга, нито загадъчност(...). Станаха прекалено могъщи, за да живеят сред нас, прекалено заети със себе си, мечтателни, слепи.“ Но и растене и отричане, невъзможност за преодоляване - защото момчетата никога няма да се лишат от "веществените доказателства", предметите, които грижливо са събирали - сутиен, козметика, макет-играчка, артефакти, физически спомени, останали им от сестрите. Котви на детството, на вечното неразбиране, Котви на прекалеността, на онова полудяване, което носи сблъсъкът със света и невъзможността да се прекрачи отвъд личните граници. „В днешния свят често се случва удълженото детство, с което американският начин на живот дарява своите подрастващи, да се превърне в пустош, където те се чувстват откъснати както от детството, така и от зрелостта.“

Една сцена се забива в мен. Сестрите Лисбън успяват да се свържат отвъд загниващия си дом-затвор. Общуването е чрез музика по телефона, от двете страни на линията се редуват плочи и песни. Общуване със знаци, деликатно, пеперудено, отговарящо на всяко едно недослучено споделяне, което сме изживели в онова мъглива пространство между тринайсет и седемнайсет – когато сетивата ни все още са и твърде изострени, и твърде болезнени, и твърде разсеяни. Прекъснато рязко - и в прекъсването си безумно красиво. „Връзката прекъсна. (Без предупреждение, момичетата ни бяха прегърнали с ръце, бяха зашепнали разпалено в ушите ни и бяха излезли от стаята.)“

От този миг крада и аз мелодията на тази книга. Чиста носталгия.

"Спутник, моя любов" от Харуки Мураками - споделя Росен

Докато есента внимателно маркира своя път обратно, няма по-добър начин да избягаш от меланхолията по лятото (ако изобщо преживяваш такава, щото аз пък хич) от това да се заровиш в страниците, написани от Харуки Мураками. Там ще потънеш в още по-голяма (меланхолия) и изобщо няма да се сетиш за смяната на сезоните. Сред тишината на Русе в края на септември тези дни прочетох два от романите на японския писател – „На юг от границата, на запад от слънцето“ и „Спутник, моя любов“ (две години и половина след първата ми среща с него с „Норвежка гора“). Спирам се по-подробно на втората творба, тъй като в нея по моему Мураками прави една доста по-подробна дисекция на умовете на героите си и засяга повече теми (и в по-голяма дълбочина) в сравнение с „На юг от границата...“.

Героят, от чието име се води повествованието (споменат само като К.), е интровертен млад мъж (както обикновено при Мураками), който се лута (с не особено голям успех) из дните в търсене на себе си. Както повечето от вас знаят, себепознанието се достига с доста повече (inner) walls, отколкото bridges: „Последицата бе, че в един момент от младостта си започнах да тегля невидима граница между себе си и околните. Който и да беше пред мен, винаги запазвах определена дистанция и следях внимателно отношението му към мен, за да не го допусна твърде близо до себе си. Не хранех лоши чувства към света, но голямата ми страст бяха книгите и музиката. С други думи, бях саможивец."

Единствената, пред която граница няма, е Сумире – начинаеща писателка, току-що напуснала университета в търсене на вдъхновение, и най-близък човек на К. Той, от своя страна, е привлечен към нея и сексуално, но за кофти участ у Сумире няма и помен за нещо подобно. Това не спира К. да наваксва с други жени, но усещането, че именно в Сумире се крие ключът за себеоткриването остава. За да стане ситуацията пък и малко Woody-Allen-esque, младата жена се влюбва в 17 години по-възрастната Миу – дама със собствен бизнес и страст към виното, която предлага на Сумире да заработи при нея. Малко по-късно двете заминават на работно пътуване в Европа, озовават се на малък гръцки остров и една нощ Сумире изчезва „като дим“.

Оттук насетне, Мураками започва да изгражда едно своеобразно кубче на Рубик, което леко те пообърква в опита да го наредиш. Фактът, че Сумире е изчезнала на малък остров, няма и следа от нея, никой не я е зървал и пр., кара К. да повярва, че тя просто е преминала в друг свят, търсейки другата „половина“ на Миу (по-подробно как се случва „раздвоението“ на Миу няма да напиша, че ще бъде много грубо от моя страна), с която да открие щастието и себеудовлетворението. Оказва се, че Сумире дири това, което и К., но в друг човек. Именно темата за разминаването е любима на Мураками – търсещите очи на съзнанието се фиксират върху една личност, в която се откриват, но пък очите на тази личност попадат другаде... и така до безкрай: „Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи „Спътник“, които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания."

С „раздвоението“ на Миу авторът показва реакцията на човек, който е успял да се види отвисоко, обективно да се оцени и на подсъзнателно ниво да си даде равносметка за досегашния си живот. Естествено, и друга трактовка е възможна – Мураками да е разделил стремежите на разума и тези на тялото, давайки им шанс за кратко да заживеят поотделно и съответно да се наблюдават отстрани. Именно с такива приятни главоблъсканици писателят компенсира дефицитът на персонажи в творбите си – вероятно може да се направи сметката, че в трите романа, които съм прочел на Мураками, сумарно има по-малко герои, отколкото в друга книга и то само в рамките на една глава. Това помага на читателя да се концентрира изключително върху наличните персонажи и подробно да ги поразчопли, но може и да не се получи от първия път: „В света, в който живеем, „знам“ и „не знам“ приличат на сиамски близнаци, неразделими, вечно обърквани. Объркване, объркване."

Разочарованието от действителността кара героите на Мураками да търсят спасение в „други светове“ – целият миш-маш от разминавания с желаното, неудовлетворение от себе си, невъзможност да заживееш с мечтания пулс и да намериш удобно място в обществото превръща съзнанието на К. в едно блато на обезверението: „Изведнъж открих, че светът около мен е лишен от цветове. Оттук, от този занемарен планински връх, сред руините от опустошени чувства, можех да видя собствения си живот в бъдеще. Приличаше досущ на илюстрация от научнофантастичен роман, който бях прочел в детството си: пустинен пейзаж на необитаема планета. Никакви признаци на живот. Космическият кораб, отвел ме там, бе изчезнал. Намирах се в пълна безизходица. Трябваше да се оправям както мога." Като добавим към това и изчезването на Сумире, ситуацията изобщо не се подрежда благоприятно.

Меланхолията у Мураками нежно те оплита в пипалата си. Атмосферата в „Спутник, моя любов“ наподобява студен есенен ден (като днешния), в който не ти остава нищо друго освен да хвърлиш въдица в огромното море, наречено „минало“, и да стоиш с часове на брега, надявайки се споменът за слънчевите дни да клъвне, за да намериш поне частично успокоение: „Ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота."

(подбрах две доста различни в стилово отношение парчета, които обаче естествено се вплитат в пространството между реалността и фантазията, което умело е изследвано в романа)

"Изплези си езика" (Ма Дзиен) - споделя Теди

Започвам тази тънка книжка рано, в самото начало на деня ми. Сутрешният студ още се разхожда по пръстите ми, играе си с косата ми. Предупредена съм – няма да срещна сред страниците й спокойствие. Въпреки това се оставям на Ма Дзиен, китаец, който през 80-те скита из Тибет и събира преживяното в пет миниатюри, да ме преведе през чуждото и непознатото, през странното и плашещото. 

„Изплези си езика“ е забранена в Китай и не случайно – щрихите, с които рисува, представят един Тибет, който трябва да остане скрит. Определена е за „пошла книга, която петни образа на тибетците“. 

Заглавието е избрано заради онова чувство на неудобство, на излизане от зоната на комфорт, което изпитваме, когато лекар ни кара да изплезим езика си. Да покажеш езика си обаче може да бъде и предизвикателство, жест на дете, което се среща със света. Книгата на Ма Дзиен е части и от двете.

Какво откривам аз сред страниците й, аз, живеещата в България, Европа девойка, която ежедневно основава гръбнака на часовете си върху постиженията на цивилизацията и която познава Тибет бедно, бегло от филми, от случайно прочетени изречения.

Пет разказа – жестоки, но не и груби, хладни, но не и цинични. Създадени на лек език, който те придърпва в картината, който те заключва в нея. Писани с любопитство и любов, които напомнят възмъжал, узрял прочит на всички онези приключенски романи за деца, с които сме отраснали. Да, в „Изплези си езика“ има много от детето Ма Дзиен, от детето в нас, което търси и попива чуждото, което няма търпение да открие още една нечувана подробност. Без значение колко грозна е тя, без значение колко лошо ни сръчква. 

Получавам плесница, силна и болезнена, още с „Момичето и синевата“. Разказ за небесното погребение на едно момиче, почти дете, на бременната Мима. Разказ и за нейната любов и нейните неслучвания. 

Преди месец-два из фейсбук плъзна една от онези гротескни снимки, които имат единствена цел да бъдат смущаващ спам, спам, който разбърква мига ти, деня ти, който експлоатира и манипулира истината. Скали и одраното, разчленено тяло на мъж. Лешояд. Хора, които методично трошат костите. Лице, останало без кожа, но все още с гъста тъмна коса над челото. Беше написано, че е документ за зверствата, които се извършват в Украйна. Но в коментарите излизаше истинската история – небесно погребение в Тибет. Предаване на синевата на обичния близък. 

„- Тя беше само на седемнайсет. 

Застинах, толкова млада. 

- Умря от кръвоизлив, докато раждаше – добави. – Детето е още в корема й.“

В Тибет през очите и перото на Ма Дзиен няма поезия на пръв поглед. А начинът, по който изпращат любимите си хора, може да ни изглежда варварски на нас, лесно стряскащите се, гнусливите, страхливите. Поезията обаче е в привидната жестокост и отчужденост на един ритуал, с който всъщност любимите хора биват превърнати в небесен прах, биват отнесени от стихиите, от птиците, от вятъра. Сливане със синевата, брутално, но истинно. Начин за приемане на смъртта, друго общуване с нея, непознато нам. Ма Дзиен прави снимка – на взаимоотношенията, на тайните; разрез на личностите с няколко щриха, разрез на дните им. Плаши. Но и ни държи все така здраво за ръка, държи любопитството ни. Детето в нас иска още. Докато нашият изплезен език пресъхва в очакване на диагноза, детето се плези смело, за да разбере.

Бруталното – една тиха, примирена, ежедневна бруталност, слята с планините и езерата на Тибет, с миризмите и почвата му, ще продължи да властва и сред останалите разкази. Жените, техните съдби,  хващат за гърлото, надигат в гърдите чувство на безпомощност, на трепет, на благодарност – задето съм родена тук, задето имам избор. 

Изборът сякаш е изличен за тибетците. Времето е друго, подчинява се на неписани, невиждани правила. Пространството е сменено, изкривено. Сред изреченията се надбягват екзотични думи, които търсят убежище на върха на езика, изплезват го, танцуват с него и го дърпат силно – Авалокитешвара, Ваджрапани, калачакра, кхандрома, Манджушри… Страниците носят вкус на ечемичено брашно, извара, чай. Мирише на питките от тор, които носят топлина в нощта, на як, на овце, на палатки и кожи, на мръсотия и кисело мляко. Физически, с тялото си, усещам ръбатостта на този народ, на природата му, на митовете, вярванията, посвещенията, обичта и омразата му. 

Свят на разкъсаност. Свят на непримиримост, на разломи. Далечен, невъзможен. Ма Дзиен ще изрисува и картината на студента, учещ в Пекин, който се прибира у дома, сред палатките, до езерото Дролмула, който „в автобуса насам усещаще стоновете на душата и тялото си, които се разкъсваха на две.“ Момчето, носещо подаръци за майка си, сестрите си, момчето, което няма да успее да сближи там и тук, днес и тяхното време, защото „думите му не стигаха до тях“.

Но има и надеждица, тиха, почти неусетна. Една „милостива като ливадите усмивка“ прегръща тази страна, изгубена и намерена, странстваща и (не)спяща, жестока и обичаща. Това е едно пространство, в което нашите закони не властват, секундите не текат в нашата последователност, в която епохите и годините лесно се смесват, истории от преди четиристотин години се разказват в първо лице от живи старци, а приказни изречения като „Един ден хвръкна като хартиена от върха на ступата, сгънах я и слязох от планината“ са възможни. (разказът „Златната ступа“, за една жена, която стихиите и времето ще изтънят, ще направят прозрачна в смъртта й и ще я запазят такава за любимия й)

Лабиринтите на Ма Дзиен, макар и побрани в осемдесет странички, са тежки за изброждане. Миниатюрите му от думи, допълнени от чудните илюстрации на Люба Халева, правят книгата ценност, бижу. Много жестоко, остро бижу, което ранява, но и което приземява, смирява. 

Разгърнете Тибет. Изгубете се в планините, във върховете-богини, в съдбите на девойките, които в един и същи ден се превръщат в жени и женствеността им бива разкъсана на парчета. Стреснете се. Намерете центъра на болката вътре в гърдите си. Изплезете език. 

* * * 

(Музиката днес е трудна, така трудна за избиране. Тибет има своя мелодия и всяка, прибавена от мен, ще бъде само излишна кръпка. 

Музиката днес е свирката на минаващия далеч влак, която през чистия утринен въздух мога да чуя до терасата си в сърцето на града. Музиката днес е път. И вятър.) 

"Пясъчен часовник" (Селина Ангелова) - споделя Теди

Започвам „Пясъчен часовник“ докато чакам да изгаснат светлините в Дом на киното. Сама съм – обичам да си подарявам такива срещи с града, с кината му, с улиците му. Сама, с пясъчна рокля и бижу, в което метални цифри напомнят за часовник – без да отмерват истинско време. (защото гоненето на мига, преливането му и невъзможността му за замръзване са едни от отколешните ми бодежи).

Поглеждам корицата на книгата и се усмихвам на съвпадението. Не е било нарочно, не съм го мислела – но пясъкът на нейното жълто е в тон с пясъка на моя следобед. А моят лъжлив часовник е в контраст със заглавието. 

* * *

„Празнината, през която изтича времето, 

е трапчинка в коляното на Вселената“

Това са първите думи. И си мисля, там, на червената седалка, в последното може би наше кино, в което салонът не е променен, ламперията е дървена и мирише на соц от пианото на сцената – мисля си, че с тази книга ще се прегърнем. 

Не се случва точно така, обаче. Пясъкът се разпилява между пръстите ми, без да ме придърпа към себе си. А това съм искала – и това сякаш ми е обещано - изгубване. 

Съвпаденията между моето сега и пространството на книгата продължават. Първата среща на Лита Форд и Лола С. е в едно малко кино. На моят ред обаче няма друг човек, няма момиче с огледално лице, което да ме настъпи. 

Лита и Лола. Лола и Лита. Да, възможността за слепването на имената като в пъзел е търсено. Ло-ли-та. Трите срички на невинност и пагубност. Превъртат се, завъртат се.

Едната е някъде по пътя между 30 и 40. Другата е на 18. Запознанството им ще прерасне в една оголена до крайност секс сцена, в която думи като „клитор“ и „вибратор“ са пръснати навсякъде, но не безразборно. И не, откровената еротика не шокира, не успява да възмути – претръпнали сме. Интересното е, че подобна картина, дотолкова описателна, не се появява втори път между страниците. И за себе си го усещам като целен момент, нещо, което трябва да провокира, но на което не се разчита да задържи интереса. Авторова (само)ирония. 

Ирония и самоирония. Ще ми се да чета книгата през тях. Осмиване на суетата, на парадирането с изчетени автори, на жаргона, който играе с твърде много английски лафове, на културната сфера и хората на изкуството, на една част от поколението на родените през 70-те, които все още се търсят и все още са захапали здраво младостта си, пагубността на тази младост. 

Защото, ако не използвам пясъчния часовник на един преливащ, непрестанен сарказъм, ако не го обръщам постоянно, текстът ще ми дава противоречиви ключове –и не винаги задоволяващи.

Какво имаме: шарен пъзел от множество парчета, кула на множество пластове. 

Герои, които се преливат един в друг, докато междувременно дишат отделно, живеят, правят любов, общуват, четат, слушат музика и купуват къщи или се учат да пилотират самолет. 

Цитиране и постоянно споменаване на любими автори. Автори-маркери – Фанти, Бъроуз, Гинзбърг, Пруст. Танц с думите им и цели глави, посветени на обсъждането им. Но включването на тези имена не е органично, а е почти парадиране, невинно, наивно, детско. Подходящо за Лола, растяща и търсеща се, учеща се. Накъсващо обаче романа, ограбващо го жестоко. Литературата може да е ключ – но не и гръбнак в една история. „Вой“ на Гинзбърг, преписан, не носи съдържание в личния текст и не опрощава липсите. 

Английски лафчета, транслитерирани с български букви. Чоплят грозно езика, изтриват ритъма му – но, признавам, често така се говори в действителност.

Особена топография, карта, която хем е позната, хем е само в съзнанието на героите. Градове, които веднага могат да бъдат посочени с пръст, мирисът на морето, край което съм родена – но с имена, нарочно въобразени или загатнати с буква. П. или Приспан, Блумбърг, столицата Соу Фар, Руас, Крун, Кавърн… Така границите се размиват още повече, светът на романа и България, която познаваме – огледални и не съвсем, отражението е криво нарочно, изместено с един тон встрани. 

Истории, които дълбаят в клишета. Любови, които нямат основи. Лита мечтае да пише. Лола рисува, а баща й е богаташ (в бизнеса с пясъчни часовници), който не умее да прояви грижа към нея извън паричната. Саму и Ралиц - мъжете на Лита, обичта й която първо е скука, после е страст, а накрая – продължена от Лола, ограбена от Лола. И лулата на Магрит ("Ceci n'est pas une pipe"), повторена прекалено много като една твърде очевидна податка за смисъла на текста. 

И това, което се заби най-силно в съзнанието ми, което ме тормозеше като трънче в петата, докато четях – противоречието на стила в книгата, противоречието на словото. Защото Лола, Лита, Ралиц и зад тях – самата Селина Ангелова, пишат ту прекрасно, ту ръбато и грозно, шаблонно. Редуват се малки картини поезия с изрази, които са пределно изтъркани, които уж трябва да опишат героите, а водят само до желание за отдръпване от текста. Вместо действията да ни покажат каква е Лола, каква е Лита, ние получаваме смляното: „Още от детската градина бях манипулативна“ или „Лита беше луда. С онази лудост, която променяше света.“, или още по-страшното, етикетчето към непрестанното жонглиране с велики автори като форма на интелектуалстване:„Аз бях малко сложна за другите. Техният свят бе твърде опростен за мен.“ 

А наред с ненужните, неизгладени парченца информация изникват красоти, които успяват за миг да затанцуват с мен: „Хубаво е да започнеш да опознаваш някого с мълчание.“  или „Най-хубаво е, докато танцуваш. Поиш сухотата на безмълвието. Не ми пращай дъжд. Прати ми сянка от дъжд.“ Именно заради тях се чудя – дали този роман не трябваше да е стихосбирка. Дали от него не трябваше да се насилват лудост и ирония, и герои с особени имена – а да се съберат картините му, миговете му, да се споят сами за себе си, без претенция. 

И тук, завъртяна от романа, с уста, пълна с пясък и време, няма как да не призная опорната точка на желанието ми за критика – това, че разпознавам себе си. Откривам частички от собственото си писане, от собствения си флирт с прозата. Припомням си това, което най боде самата мен – желанието да пиша, думите, идеите, които се събират на върховете на пръстите ми и безумната трудност да ги оформя в разказ. Нямам съзнанието на разказвач, нямам словото на творец на приказки. Нямам и нужните сечива за поезия, въпреки че именно поезия (ми се иска) да дреме в гърдите ми. Текстовете ми, извън този блог, се раждат в чистилището на стихове, които са принудени да носят дрехи на разкази. И това ги прави недоносени, а мен ме кара да се измъквам с щрихирани герои, с маркери на имена, с бягство от конкретна топография – докато всъщност искам да описвам снимки, не истории. Все неща, част от „Пясъчен часовник“ и неговата реалност. Да срещна моята малка лична безпомощност и вечна борба навън е едновременно разпознаване, но не и приемане. Обратното – критиката ми, така остра към самата мен, няма как да остане спестена и тук. Най-силно се отблъскваме от това, което носим в себе си, нали.

* * *

Пясъчният часовник бива обърнат няколко пъти. Суета и (само)ирония се смесват наред с една особена претенция, експериментиране с диалога сам със себе си и с търпението на герои и читатели. 

Селина Ангелова се шегува със себе си, шегува се и с нас. Иронизира града си и собствената си книга, докато живее и пише. Защитава се чрез думите на създадените от нея персонажи: „Ако не излезеш извън правилата, никога няма да достигнеш до нещо различно, интересно, а може би и извънредно.“. А след това се самокритикува, едновременно и в опит да се надсмее над мненията, които знае, че ще се появят за романа: „Началната глава е жива порнография, но все пак в нея нещо става – загатва се, че може би ще стане. Ако добрият характер и изкуствената образност, са белег за добра литература, може би аз просто не разбирам нищо от литература. Тук няма не просто характер или характери – няма сюжет, да не говорим, че няма сюжет на роман. Всичко е псевдо, фалшиво, изсмукано, дори не е ясно в каква действителност се случва.“

Пясъчният часовник се превръща в (усмихнат) кръг. Не носи удовлетворение, но е полезен опит – и за автор, и за читател. По-важното е, че предизвиква диалог. Отваря прозореца за едно "общуване на залаганията". А на поканата за самоирония и присмиване (над личната суета, над търсенето на гръбнак в любимите книги, над претенцията и ролите) -  отвръщам със снимка, на която лицето ми липсва. Но пясъкът е там. Спрялото метално време и суетата - също. 

Музиката:

(„Вой“ в превод на Владимир Левчев няколко пъти прави стъпки из книгата, за да могат Лита и Лола, Лола и Лита, да изтанцуват себе си сред ритъма му. А аз, благодарение на самия прекрасен преводач случайно намирам идеалната песен. Етиопски джаз. С песъчинки, които да хрускат между звуците.)

"Портретът на моя двойник" от Георги Марков - споделя Росен

Да се чете Георги Марков и да се пише за него през септември е някак си тъжно, но и същевременно отрезвяващо – месецът на неговото убийство, от една страна, и месецът, в който са започнали процесите на пагубната политическа промяна, довели изобщо до състоянието една държава съзнателно да се стреми да ликвидира физически един от най-светлите си умове, от друга. Месец, през който си струва човек да се замисли за посланията, които Георги Марков отправя. Но има и друга, съвсем реална символика - ако приемем, че „Задочните репортажи“ са написани в късната есен на неговия живот, то (и чисто хронологически) сборникът „Портретът на моя двойник“ е един своеобразен септември в календара на Георги-Марковото творчество: една творба на прехода между имплантираните илюзии на (соц) лятото и все по-дългите нощи на студената реалност.

В началото на март в „Сфумато“ имаше скромно отбелязване на 85-годишнината от рождението на писателя. При влизане в залата се чуваше запис на мъжки глас, който четеше откъс от „1984“ на Оруел (нямам представа къде са го открили организаторите) – мек и топъл глас, който навярно дори може да те приспи, ако го оставиш безропотно да броди из слуха ти. Естествено, това беше гласът на самия Георги Марков, със сигурност записан, когато вече се е установил извън България. Представям накратко този щрих, защото, четейки „Портретът на моя двойник“, съпоставих тихия и скромен глас на човека с острия, рязък и решителен (на моменти невротичен) стил на писателя. 

Трите творби в сборника („Празното пространство“, „Санаториумът на д-р Господов“ и „Портретът на моя двойник“) са началото на едно пътуване към откъсване от наложените догми и шаблони. Георги Марков прави рентгенова снимка на съзнанията на своите герои, които осъзнават капсулираността си, но обществото ги е направило безпомощни срещу нея. Както безпощадно определя за себе си вникналният в празнотата на живота си Илиев от „Празното пространство“: „...аз съм безплоден дори да откликна на своята безплодност“. 

Хегемонията на стадния принцип и отказът от поемане на всякаква лична отговорност (в името на каквото и да е) ни разкрива на преден план философията на нравите на Георги-Марковото време (и не само): „Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! Може би това е най-високата степен на свобода...“ („Санаториумът на д-р Господов“). Чрез дома за туберколозно болни, където те обречено броят оставащите си дни, Георги Марков конструира литературния макет на това, което той вижда като обществена постройка – хора, очакващи смъртта си и вкопчили се нервно в малкото въздух, който все още може да бъде обработван от телата им. Дори и малкото светлина (в образа на раненото момиче) не променя инстикта за нанасяне на удари по насрещния човек, пък били и те напълно лишени от практическа гледна точка. Важното е да ги има.

В едноименния разказ, на който е кръстен и сборникът, Георги Марков откроява разломът между достойнството и честта, от една страна, и наложените от системата порядки, от друга, най-ярко. „Случвало ми се е да намразя някого така, без причина, просто за да имам къде да си пласирам злобата. Не мога да я задържам, тъй като тя се обръща срещу самия мене и ме трови, а така, като си намеря някого за мразене, много ми олеква. Обикновено обаче мразя по-способните хора. Във вестника работеха две млади диванета, родени журналисти и праскаха едни материали — жива сензация. Намразих ги. Просто като всеки българин никак не мога да търпя някой да умее повече от мене каквото и да е“, отсича главният (останал без име) образ в творбата – или нагледно за раждането на стремежа да смачкаш човека пред теб за удоволствие, просто така. Но това не е достатъчно: „Как искам да го докарам тука, да присъства на удара, да разбере, че това е наистина красиво, човек се издига и пада“. Формата, под която се развива сюжетът е игра на покер, в която страните се надпреварват не в това да направят печеливши ходове сами по себе си, а да не допуснат да бъде разкрита лъжливата тактика, която използват. Една игра, в която накрая никой не е печеливш и всички са прецакани. Едните сега, а другите неизбежно ще бъдат застигнати от същото, защото в капсулата нещастието просто няма какво друго да прави освен да поразява една след друга наивните си мишени.

„Всичко това беше колкото жестоко, толкова и вярно предчувствие. Идваше онзи миг, когато мъгливото петно на самоизмамата щеше да бъде осветено от безпощадна светлина, за да се види, че няма загадка, че няма нищо“ („Празното пространство“) – благодарение на житейския път и словото си Георги Марков осветява като прожектор мъгливите петна на обществото. Най-малкото заради това би било трагично той да заема една никаква и отдалечена част от нашите съзнания. Поканим ли го вътре, отредим ли му едно по-приятно място, убеден съм, че една мека светлина за дълго ще грее у нас.

                                                   'Like an ancient day and I'm on trial

                                                    Let them seize the way, this once was an island

                                                    And I could not stay for I believed them

                                                    Left for the lights always in season'