Април 2010г. Помня.
Разлистваща се пролет, тъничка, рязка. С полунощни дъждове и слънце, което сутрин да прегръща мокрите улици. Един вулкан в Исландия изригна, пепелта спря полетите за ден или два, небето се сви някъде на север. Аз си играех с думите, ходех на училище с едно червено палто, непростила се още със зимата, и четях Пасков. Виктор Пасков, с тютюневия глас, с прозата, която диша музика, диша джаз и цигулка, и рок.
Подарила си бях сборникът „Алилуя“. Препрочитах „Балада за Георг Хених“, срещнах за първи път „Германия, мръсна приказка“. Пиех думите му, като сладък ликьор ги оставях да се вмъкнат под кожата ми и да ме стоплят, 17-годишна.
И точно тогава ме настигна новината, че Виктор Пасков вече го няма. Починал. Преди точно година, през 2009, а разбирах сега. Рак на белите дробове. Качил се горе, на свитото, пепелно небе, по пътеката от дъжд, да се прегърне със слънцето.
Не помня за друг творец да ми е било така тъжно. Може би защото за пръв път смъртта дойде точно в мига, когато се влюбвах, точно в мига, когато предвкусвах колко още страници ще изпише този човек, колко още ще пее с думи, ще влива ритъм в кръвта ми. Тогава, в онзи миг, когато научих, че го няма вече, си обещах последните две новели в сборника да не ги чета. Не и днес, не и утре, не и в близките години. Да си запазя парченце непознат Пасков, парченце, което да вкуся когато аз съм друга, когато ми трябва утеха, когато ми трябват чужди думи да ме подредят. Върховното лекарство, моето си лекарство. И още го крия. Не посягам. Чакам и не смея. Търпение, каквото никога, за никого друг съм нямала.
С такова търпение изчаках няколко години, за да прегърна отново Георг Хених, да сляза в тъмното мазе, където изживява старините си на майстор-лютиер, да срещна Сенките му – баща Йосиф, брат Антон, жена Боженка; да чуя мелодията на дървото в ръцете му, да се затичам по ул. Искър, по ул. Волов заедно с малкия цар Виктор.
Камерна история за едно семейство – майка, баща-музикант и син. За стаята, в която живеят, за сградата - някогашно италианско посолство, някогашен публичен дом. За хората, съседите с лица почти еднакви, за бедността, захапала стените, телата, улиците. И за Георг Йосиф Хених, чехът, дошъл в България млад и силен, да споделя своето изкуство. Прегърбеният от годините гном вълшебник, свит в тъмата на мазето си, говорещ на своя объркан словоред. За злобата на времето и за магията на труда и таланта – видени през очите на цар Виктор, инфанта, „златното дете“ на Хених.
„Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство.
По-скоро то има нещо общо с мен.
Защото бях забравил кой съм!
Сега ми иде да извикам като юдейски цар – бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят – ни носят присмех, горчилка и кикот?“
Пасков рисува в стотина странички. Топло, меко. Една буца засяда в гърлото, докато се губя в страниците, краткостта удря и прегръща, талантът удивлява. Запазва изграждането на един бюфет, син и бял, красив и голям, от баща му за майка му, гордост и доказателство, бюфет на бедността, бюфет на времето, точка страдание. Запазва и последното творение на Георг Хених, голямата, несъразмерната, особената цигулка, цигулката за Господ, която Франта и Ванда, учениците, ще погледнат с присмех. Виола д‘аморе. „Не знае цигулка каква е? – каже вас: виола д‘аморе! Каже на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! – Защо любов на майстор голема! Никой виола д‘аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“
Личи си, о, как си личи. Че цар Виктор е попил занаята на своя любим дядо, на майстора Георг Хених. Не става виртуоз на цигулката, каквито са мечтите на майка му, отхвърлена от род и семейство заради своя брак по любов с бедняк музикант. Никога сам не извайва цигулки, въпреки инструментите, които Хених му завещава, старите, магически, стогодишни инструменти, каквито никъде вече няма, каквито не е възможно да има отново. Но играта му с думите е музика. Научил се е да говори със словото така, както Георг Йосиф Хених умее да говори с дървото. Да чува звъна на буквите, тоновете на запетаите. „Свикне с дърво, влезе в него, мисли как дърво. Всичко каже, стане приятел…“, споделя Хених на малкия, десетгодишен цар Виктор. И цар Виктор запомня, не забравя, влага се. Родния език диша, живее, става пластилин изпод пръстите му. И тази книга диша, живее, споделя лъчите на една изчезнала София от преди шейсет години, споделя смрадта на едно мазе, на една махала, на едни изстъргани улици, на едни бедни, бедни, бедни души.
Душичката на текста е там, а не знам, не знам как Пасков е успял да я постави. Както той сам така и не вижда кога и как майстор Георг поставя душичката в своята виола д‘аморе – „онова нищо и никакво късче дърво, което приличаше на дебела клечка и което бе най-важната част в целия инструмент.
- Мръдне малко вляво –цигулка глуха. Мръдне вдясно – але слаба, глас нема. Требва место точно знае…“
Няма грешен тон, не би могло да има. Само сребро и злато, чист звук. Да успокоява и да боли, да приласкава и жестоко да разкъсва и хапе, като всяко голямо изкуство.
Преди пет години се сбъдна мечтата на златното дете, на цар Виктор. Дойде Георг Хених, отнесе го там, на небето. След него остават питанията му, загнездили се и в мен. Остават убожданията на думите му, кръвта, която пускат. И тръпчивият аромат на цигара, димът, танцуващ из въздуха.
„Георг Хених, ти, който си на небето!
Цар Виктор говори!
Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска – ти там сигурно си на почит и уважение - тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:
- Майстор тръгва! Време няма! Господ моли – книга не забравя!
Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:
- Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!
Алилуя!
Алилуя!
Алилуя!“
Няма коментари:
Публикуване на коментар