"Изплези си езика" (Ма Дзиен) - споделя Теди

Започвам тази тънка книжка рано, в самото начало на деня ми. Сутрешният студ още се разхожда по пръстите ми, играе си с косата ми. Предупредена съм – няма да срещна сред страниците й спокойствие. Въпреки това се оставям на Ма Дзиен, китаец, който през 80-те скита из Тибет и събира преживяното в пет миниатюри, да ме преведе през чуждото и непознатото, през странното и плашещото. 

„Изплези си езика“ е забранена в Китай и не случайно – щрихите, с които рисува, представят един Тибет, който трябва да остане скрит. Определена е за „пошла книга, която петни образа на тибетците“. 

Заглавието е избрано заради онова чувство на неудобство, на излизане от зоната на комфорт, което изпитваме, когато лекар ни кара да изплезим езика си. Да покажеш езика си обаче може да бъде и предизвикателство, жест на дете, което се среща със света. Книгата на Ма Дзиен е части и от двете.

Какво откривам аз сред страниците й, аз, живеещата в България, Европа девойка, която ежедневно основава гръбнака на часовете си върху постиженията на цивилизацията и която познава Тибет бедно, бегло от филми, от случайно прочетени изречения.

Пет разказа – жестоки, но не и груби, хладни, но не и цинични. Създадени на лек език, който те придърпва в картината, който те заключва в нея. Писани с любопитство и любов, които напомнят възмъжал, узрял прочит на всички онези приключенски романи за деца, с които сме отраснали. Да, в „Изплези си езика“ има много от детето Ма Дзиен, от детето в нас, което търси и попива чуждото, което няма търпение да открие още една нечувана подробност. Без значение колко грозна е тя, без значение колко лошо ни сръчква. 

Получавам плесница, силна и болезнена, още с „Момичето и синевата“. Разказ за небесното погребение на едно момиче, почти дете, на бременната Мима. Разказ и за нейната любов и нейните неслучвания. 

Преди месец-два из фейсбук плъзна една от онези гротескни снимки, които имат единствена цел да бъдат смущаващ спам, спам, който разбърква мига ти, деня ти, който експлоатира и манипулира истината. Скали и одраното, разчленено тяло на мъж. Лешояд. Хора, които методично трошат костите. Лице, останало без кожа, но все още с гъста тъмна коса над челото. Беше написано, че е документ за зверствата, които се извършват в Украйна. Но в коментарите излизаше истинската история – небесно погребение в Тибет. Предаване на синевата на обичния близък. 

„- Тя беше само на седемнайсет. 

Застинах, толкова млада. 

- Умря от кръвоизлив, докато раждаше – добави. – Детето е още в корема й.“

В Тибет през очите и перото на Ма Дзиен няма поезия на пръв поглед. А начинът, по който изпращат любимите си хора, може да ни изглежда варварски на нас, лесно стряскащите се, гнусливите, страхливите. Поезията обаче е в привидната жестокост и отчужденост на един ритуал, с който всъщност любимите хора биват превърнати в небесен прах, биват отнесени от стихиите, от птиците, от вятъра. Сливане със синевата, брутално, но истинно. Начин за приемане на смъртта, друго общуване с нея, непознато нам. Ма Дзиен прави снимка – на взаимоотношенията, на тайните; разрез на личностите с няколко щриха, разрез на дните им. Плаши. Но и ни държи все така здраво за ръка, държи любопитството ни. Детето в нас иска още. Докато нашият изплезен език пресъхва в очакване на диагноза, детето се плези смело, за да разбере.

Бруталното – една тиха, примирена, ежедневна бруталност, слята с планините и езерата на Тибет, с миризмите и почвата му, ще продължи да властва и сред останалите разкази. Жените, техните съдби,  хващат за гърлото, надигат в гърдите чувство на безпомощност, на трепет, на благодарност – задето съм родена тук, задето имам избор. 

Изборът сякаш е изличен за тибетците. Времето е друго, подчинява се на неписани, невиждани правила. Пространството е сменено, изкривено. Сред изреченията се надбягват екзотични думи, които търсят убежище на върха на езика, изплезват го, танцуват с него и го дърпат силно – Авалокитешвара, Ваджрапани, калачакра, кхандрома, Манджушри… Страниците носят вкус на ечемичено брашно, извара, чай. Мирише на питките от тор, които носят топлина в нощта, на як, на овце, на палатки и кожи, на мръсотия и кисело мляко. Физически, с тялото си, усещам ръбатостта на този народ, на природата му, на митовете, вярванията, посвещенията, обичта и омразата му. 

Свят на разкъсаност. Свят на непримиримост, на разломи. Далечен, невъзможен. Ма Дзиен ще изрисува и картината на студента, учещ в Пекин, който се прибира у дома, сред палатките, до езерото Дролмула, който „в автобуса насам усещаще стоновете на душата и тялото си, които се разкъсваха на две.“ Момчето, носещо подаръци за майка си, сестрите си, момчето, което няма да успее да сближи там и тук, днес и тяхното време, защото „думите му не стигаха до тях“.

Но има и надеждица, тиха, почти неусетна. Една „милостива като ливадите усмивка“ прегръща тази страна, изгубена и намерена, странстваща и (не)спяща, жестока и обичаща. Това е едно пространство, в което нашите закони не властват, секундите не текат в нашата последователност, в която епохите и годините лесно се смесват, истории от преди четиристотин години се разказват в първо лице от живи старци, а приказни изречения като „Един ден хвръкна като хартиена от върха на ступата, сгънах я и слязох от планината“ са възможни. (разказът „Златната ступа“, за една жена, която стихиите и времето ще изтънят, ще направят прозрачна в смъртта й и ще я запазят такава за любимия й)

Лабиринтите на Ма Дзиен, макар и побрани в осемдесет странички, са тежки за изброждане. Миниатюрите му от думи, допълнени от чудните илюстрации на Люба Халева, правят книгата ценност, бижу. Много жестоко, остро бижу, което ранява, но и което приземява, смирява. 

Разгърнете Тибет. Изгубете се в планините, във върховете-богини, в съдбите на девойките, които в един и същи ден се превръщат в жени и женствеността им бива разкъсана на парчета. Стреснете се. Намерете центъра на болката вътре в гърдите си. Изплезете език. 

* * * 

(Музиката днес е трудна, така трудна за избиране. Тибет има своя мелодия и всяка, прибавена от мен, ще бъде само излишна кръпка. 

Музиката днес е свирката на минаващия далеч влак, която през чистия утринен въздух мога да чуя до терасата си в сърцето на града. Музиката днес е път. И вятър.)