неделя, 20 септември 2015 г.

"Подчинение" от Мишел Уелбек - споделя Росен

„Единствено и само литературата може да ви даде това усещане за връзка с друг човешки дух, с целостта на този дух, с неговите слабости и висоти, с границите му, с дребнавостите му, с фикс идеите му, с вярванията му; с всичко онова, което го вълнува, интересува, възбужда или отвращава. Единствено и само литературата ви позволява да влезете във връзка с духа на умрелия, и то по начин по-непосредствен, по-всеобхватен и дълбок от онова, което ви предлага разговорът с приятел...“ – и наистина, тези думи на основния персонаж в най-новия роман на Мишел Уелбек „Подчинение“ – Франсоа, университетски преподавател по литература на средна възраст, сякаш ни разкриват това, към което френският писател се стреми. А именно – да ни свърже с тъканта на един дух. Но в случая на „Подчинение“ не с духа на определена личност, а с духа на цяло едно време, нашето време – началото на XXI век.



Поради големия отзвук при излизането на романа през м. януари, съвпаднало с атаките спрямо редакцията на сатиричния вестник „Шарли Ебдо“ от страна на двама ислямисти, навярно доста от хората са запознати с повърхността на сюжетната линия в творбата – Франция, 2022 г., кандидатът за президент на партията „Мюсюлманско братство“ успява да спечели провелите се избори и да наложи като държавна политика постепенното ислямизиране на обществото – равенството между мъжете и жените е ликвидирано, полигинията е разрешена, училищата и университетите вече получават финансиране само ако прилагат учебни програми, съобразени с новата доминираща религия, надига се вълна от антисемитизъм и т.н. Именно тенденцията за „връщането към религиозното“ и отражението ѝ в обществения живот е една от основните теми в „Подчинение“.

Отвъд политическата линия, която е достатъчно интригуваща сама по себе си, Уелбек изследва съзнанието на съвременния човек от високата средна класа – интелектуалец, неспособен да отгледа любов в себе си, изгубил желание за развитие и попаднал в блатото на безпътието и рутината. Един ум, който все повече отрицава, отколкото да утвърждава: „...не обичах младите; никога не съм ги обичал, дори по времето, когато имах възможност да се числя към редиците им. Идеята за младост предполага, струва ми се, известен ентусиазъм спрямо живота – или може би някакъв бунт, всичко това придружено с едно, макар и смътно, чувство за превъзходство към поколението, което сме призвани да сменим; аз лично не съм изпитвал никога нещо подобно“. Франсоа се е превърнал в една „петролна крайбрежна птица“ – окрилен по-рано от стремежа към познание, към средата на живота му неговите криле са залепени за тялото му от лепкавите нрави на модерното общество: „Бъдещето, струваше ми се неблагоразумно да мисля за него“.



След като Франсоа е пенсиониран от университета, тъй като първоначално не се съгласява да изпълни задължението да приеме исляма, за да продължи да преподава, и по този начин изгубва и единствената причина да бъде част от обкръжаващата го действителност, той се отдава предимно на алкохол и компаньонки, които да запълнят празното му ежедневие, опитвайки се да притъпи неосъществимостта на личното си щастие и себепостигане: „Обикновената воля за живот явно не бе вече достатъчна, за да се съпротивлявам на всички онези болки и неприятности, които трасират пътя на средния западняк; бях неспособен да живея за самия себе си, но за кого ли друг бих живял? Човечеството не ме интересуваше, то дори ме отвращаваше, съвсем не считах човеците за свои братя. И все пак, колкото и да беше неприятно, трябваше да призная, че тези човеци бяха мои себеподобни – именно тази прилика ме караше да ги избягвам“. Духовната алиенация е нормата на съвременността и Франсоа не прави изключение. Откривайки своите несъвършенства, спасението е в отчуждението, за да не се разочароваме и от разпада у околните. 

Идеята за изначалната недостижимост на щастието в настоящето е особено натрапчиво подчертана в романа, което от своя страна изтъква според мен и мъждукащата вяра на Уелбек в бъдещето въпреки сценариите, които чертае в книгата си: „...миналото е винаги хубаво, както между впрочем и бъдещето, единствено настоящето причинява болка, носим го като една язва  от страдание, която е наша спътница между два безкрая от спокойно щастие“.

Осъзнавайки утвърдилото се статукво в обществото и безпомощността си сред новата ситуация, Франсоа възприема по принуда идеята, че „върхът на човешкото щастие [се намира б.м.] в пълното подчинение“. Подчинение в името на удобството, подчинение в името на сигурността. Подчинение, което Уелбек ни призовава да отхвърлим. Но навярно е твърде късно, ако приемем, че направеният избор е неоттегляем.


'the present is well out of hand'


Няма коментари:

Публикуване на коментар