вторник, 29 септември 2015 г.

"Архипелаг ГУЛаг", том първи от Александър Солженицин - споделя Росен

„Но линията, разделяща доброто от злото,
минава през сърцето на всеки човек.
Кой ще унищожи парче от сърцето си?...“


Има книги, които дълго преди да си прочел, дълго преди изобщо да се появи шансът да се сдобиеш с тях, дълго преди да си дори напълно запознат с тематиката им, съзнанието ти обвива в една особена мистичност, която те води през годините с прозрачната си мъглива ръка към жадуваната среща. Моят скромен принос към описаното изживяване е свързан с „Архипелаг ГУЛаг“ от Александър Солженицин. Твърде назад (е, на 23 съм) трябва да се върна в опитите да си спомня кога приблизително съм узнал, че ми е необходимо един ден да я държа в ръцете си и изпивам с очите си – желание, което съпътстваше всеки етап на младостта ми неотклонно. Но какво толкова ме е повлякло към Солженициновия „опит за художествено изследване“ (както проф. Цочо Бояджиев казва, подзаглавието на творбата смислово си противоречи – все едно дървено желязо, но всъщност с прочита на книгата се убеждаваме, че противоречие няма) – дали защото е била забранена до съвсем скорo, за поколението на родителите ми, а и за това преди него, чиито младежки търсения са били задушавани от същата (като концепция, но за щастие не и като мащаб) система, която Солженицин описва; дали защото смътно съм усещал колко важно е да съм запознат с написаното вътре, за да oсъзная значимостта на факта, че нещо подобно (поне в Европа) е вече за щастие немислимо; дали защото искрено вярвам, че за страданието на миналите генерации не бива да се мълчи, а да се говори, говори, говори... И да се осмисля. 

След като редица пъти с разочарование констатирах, че от търговците на стари книги доста трудно ще се сдобия с „Архипелага“ поради високата му цена, дължаща се на факта, че количествата от изданията му от началото на 90-те са отдавна изчерпани, то нямаше как новината за преиздаването му  от Фондация „Комунитас“ в три тома  (и в нов превод – дело на Татяна Ваксберг и Зоя Котева) да не ме хвърли във възторг. Вярно, че и в този случай цената хич не беше малка (о, студентски бюджет), но благодарение на Пролетния панаир на книгата успях да се сдобия с творбата при по-поносими условия. Освен това, дизайнът на новите томове си заслужава особено внимание – хем сдържан, хем достатъчно стилен и излъчващ достолепност и лека хладина, в пълен синхрон със значимостта на творбата и съдържанието ѝ.


***


През 1945 г., докато е офицер в Червената армия и намирайки се в Източна Прусия (Втората световна война все още тлее, макар и към края си), Солженицин е арестуван заради шеговити подмятания по отношение на “бащата на народите“ Йосиф Висарионович в няколко писма до своя приятел Николай Виткевич. Неблагоразумността да сподели свободно мислите си в личната си кореспонденция му носи обвинение в антисъветска пропаганда по щедро използвания чл. 58 от Наказателния кодекс и 8-годишна присъда, която да прекара из безкрайната система на ГУЛаг, стройно и старателно изграждана от 1918 г. насетне. 



Защо Солженицин изобщо решава да напише това, което ще се превърне в труда на живота му – този „паметник на всички смазани и убити“? Нима Иван Денисович не разказва достатъчно? Разбира се, че не. Тежкият дефицит на истина в тоталитарното общество не може да бъде преодолян дори и с най-въздействащата повест или грандиозен роман. Нужно е нещо повече, една мащабен и всеобхватен документ, който да разобличи крайните измерения на обезличностяването на човека, следвано като държавна политика от комунистическия режим. Писателят започва работа по творбата в края на 50-те години, в условията на процеса на десталинизация, по време на който поне малко се открехва вратата за измеренията на терора, върлувал в Съветския съоз между Октомврийската революция и смъртта на Сталин:

„Дори и сега ни казват: недейте за това! Значи, ако си спомним за страданията на милиони хора, това ще изопачи историческата перспектива! Значи, ако се вглеждаме в същността на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! Ами то всъщност може за всичко, стига да е умело, с възхвала... Ние загубихме мярата си за свобода. Нямаме с какво да определим къде започва и къде свършва тя. И вече не сме сигурни: имаме ли право да разказваме за събитията в собствения ни живот?“

„Ние трябва публично да осъдим самата идея за разправа на едни хора на други хора! А като мълчим за порока и го набутваме обратно в туловището, само и само да не се покаже навън, ние сеем това семе и то хилядократно ще разцъфти в бъдещето. Без да накажем и дори без да порицаем злодеите, ние не просто опазваме тяхната нищожна старост, а изскубваме от почвата под краката на новите поколения всякаква мяра за справедливост. Те заради това растат „равнодушни“, а не заради „слабостите на възпитателната дейност“. Младите схващат, че подлостта никога не се наказва на тази земя, но винаги води до благополучие. В такава страна ще ни бъде и неуютно, и страшно да живеем.“


***

Началото:

„Посвещавам
на всички, на които не достигна живот
да разкажат за това.
И дано ми простят,
че не съм успял всичко да видя,
всичко да си спомня,
за всичко да се досетя.“





В том 1, в който са включени първите две части (от общо седем) на „Архипелага“, озаглавени „Затворническата промишленост“ и „Вечното движение“, Солженицин анализира механизма на съветската репресия, предшестващ изпращането на осъдените заради политическите им убеждения в лагер – арестът, следствието, разпитите и процесите, които в повечето случаи завършват без дори наказаните да са зърнали съдията, който е постановил присъдата им. Началото на творбата е разказ за сгромолясването на света само в един миг на всеки, попаднал под радара на тоталитарните служби: „Вселената има толкова центрове, колкото живи същества я населяват. Всеки от нас е център на вселената и всемирът се разцепва на две, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“ Съдът и следствието не се оказват нещо повече от една „юридическа обвивка“ на предначертаната вече участ на задържания: „Ако трябва да ви разстрелят, все едно, ще ви разстрелят, дори и да сте абсолютно невинни.“ В книгата са представени десетки куриозни в своята извратеност случаи, при които съдбата на отделния човек се решава при абсолютно незачитане на основни негови права – например: „На унгареца Янош Рожаш му прочели на руски език в коридора, че е осъден на 10 години, и не му превели нищо. Той се подписал, без да разбере, че се подписва под присъда, после дълго време чакал да започне делото, а още по-късно, вече докато бил в лагера, смътно си спомнил за този случай...“ 

Не е нужно срещу арестувания да има сериозни доказателства, дори задържането на хора без вина е полезно за властта в дългосрочен план, тъй като по този начин се създава „общо чувство на обреченост“ у гражданите в условията на сталинизма, довело до „извращаване на цялата народна психология.“ Мишена е най-вече интелигенцията – и културна, и научна, и техническа – която „не е свикнала на минутата да подхваща каквото ѝ се заповядва.“

След арестът идва ул. Лубянка, където се помещава НКВД (Народный комиссариат внутренних дел), и методичното прилагане на каталога от изтезания по време на разпитите, ако не бъде лесно изтръгнато жадуваното самопризнание. В очакване на поредния разпит арестантът се намира в претъпкани от себеподобни килии (в някои случаи 140 души в помещение за 25), сред мръсотия, тъмнина и глад, които да смажат ума му. „Човек, който вътрешно не е подготвен за насилие, винаги е по-слаб от насилника“ – истина, която умело бива използвана от народната власт. Често пък презумпцията за невинност изобщо не важи и следователите се обръщат към арестантите с думите: „Вие докажете, че нямате враждебни намерения.“ Но именно шокът от самата мисъл, че нещо подобно ти се случва, навярно е една от причините да имаме шанса да се запознаем с тези процеси: „В целия въртел между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилаха душите ни, докато месата ни провисваха като дрипи на просяк, ние прекалено много страдахме и прекалено много се взирахме в нашата болка, за да можем по-проницателно и пророчески да се вгледаме в среднощните бойни изкуства, с които ни измъчваха. Мъката преливаше и замъгляваше погледа ни – но инак нямаше и да ставаме за историци на нашите мъчители! – нали те самите никога не биха могли да се опишат така картинно.“



В първата част на книгата откриваме и хроника на характерните за 20-те и 30-те години в Русия фарсови/шоу процеси, „разконспириращи“ мними заговори срещу съветския строй и широко отразявани в медиите с пропагандна цел – техни жертви са свещеници, печатни органи, държавни служители, инженери, както и мислили се за недосегаеми преди това политически фигури и основни участници в завземането на властта през 1917 г., които обаче падат в собствения си капан, като Григорий Зиновиев и Лев Каменев. Какво се стреми да се постигне чрез този похват е повече от ясно – да се създаде у обществото настроението, че там, някъде, постоянно дебне „врагът“, готов по всяко време да извърши поредната си диверсия, за да разруши справедливата система на народната власт. Именно тези процеси, които са следени и в Западна Европа, повлияват на Джордж Оруел за част от сюжета на романа му „1984“.



Солженицин се стреми да разкрие и какво формира мотивацията на една група хора да причинява страдание на други хора и как този процес  предизвиква минимални угризения у извършващите го: „Идеологията! Тя е тази, която дава търсеното оправдание за злодейството и нужната на злодея дълготрайна твърдост. Това е тази обществена теория, която му помага пред себе си и пред другите да избелва своите постъпки и да слуша не укор, не проклятие, а похвали и почести. Благодарение на идеологията XX век успя да изпита изчислими с милиони злойдества. Не можем да ги опровергаем, да ги заобиколим, да ги премълчим... Без злодеи нямаше да има и Архипелаг.“ Много пасажи от творбата са посветени именно на философията на изначалния конфликт между доброто и злото: „Очевидно злодейството също е прагова величина. Да, човек се колебае и се лута цял живот между доброто и злото, хлъзва се, струтва се, катери се, разкайва се, отново се спуска надолу, но докато не е прекрачен прагът на злодейството, връщането обратно е изцяло в негови ръце, а той самият е все още в обсега на нашите надежди. Когато обаче с гнусотата на злите си постъпки или със степента, в която ги извършва, или с абсолютността на тяхната власт той изведнъж прекрачи прага си – си отива от човечеството. И може би безвъзвратно.“

Още нещо можем да отчетем като забележително в Солженициновия труд – той не заклеймява единствено политическия режим, обществените нрави и действията на останалите, а напълно осъзнато представя и собствените си морални падения, незаинтересоваността си за случващото се около него преди да бъде запратен в Архипелага и лековерието, с което се е примирявал да бъде просто послушен свидетел в изграждането на една уродлива система.

„В живота на всеки човек има някакво събитие, което го определя изцяло – и съдбата му, и убежденията му, и залитанията.“

До голяма степен книгата представлява и изследване на развитието на народопсихологията на руския народ и съм убеден, че на българския читател няма да му е трудно да припознае и родните недъзи, оформени под влиянието на тоталитаризма: „Ние всичко забравяме. Спомняме си не истината и не историята, а само онзи щампован пунктир, който със свредел са искали да набият в паметта ни. Не знам дали това е свойство на цялото човечество, но със сигуност е свойство на нашия народ. Обидно свойство. Дори и да се дължи на нашата доброта, пак е обидно. То ни превръща в дивеч за лъжците.“

Във втората част на книгата („Вечното движение“) Солженицин ни разказва за превозването на осъдените до Архипелага и интеграцията им в тамошното „общество“. Писателят ни прави свидетели на унизителното третиране на затворниците, за гаврите спрямо тях (особено към жените), за това как са ограбвани от самите им надзиратели и буквално оставяни без нищо в лагерите, поставяни по този начин в робско положение. И всичко това в името на идеологията, в името на официализираната и задължителна омраза, която трябва да се изпитва към заклеймения като враг човек. Разстрелите и за най-дребни провинения са ежедневие, понякога не е нужен и повод. С първото си пристъпване в Архипелага, независимо дали под жаркото слънце на казахстанската степ, или сред вечния лед на Сибир, „зекът“ (затворникът) принудително осъзнава, че в новия му свят злото е нормата, а лъжата се е превърнала в опора на мировия порядък (по Кафка). За да свикне – ако един ден все пак се завърне сред „свободното общество“. Но друго е по-значимото – как въпреки средата, в която са попаднали, голяма част от зековете (особено по-интелигентните сред тях) не капсулират съзнанията си в името на това да оцеляват ден за ден, а напротив, продължават да се стремят към познанието и в малкото свободно време от безсмислената тежка работа, която им възлагат, водят разговори за литература, философия, наука, четат, каквото им попадне, осъзнавайки, че именно интелектуалната енергия ще ги изведе през мъчителното съществуване. 

„Вече започнах да усещам в себе си това: ако трябва да не живея само за да почна да живея, то за какво е цялата работа?...“



(следва продължение с погледа ни върху том втори)

Няма коментари:

Публикуване на коментар