сряда, 30 септември 2015 г.

"Кого живея?" - Костас Монтис (споделя Теди)

„Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.“

(„Носталгиите“, Костас Монтис)

Месец се търсим с тази книга. Обикалям по книжарници, а навсякъде учудени, гледат с неразбиране, нямат книгата, понякога мислят, че „още не е излязла, скоро“, друг път нацелват „с изчерпан тираж е вече“. Месец се търсим и единствената причина е това стихотворение, скочило случайно към мен; единствената причина - че с Костас Монтис говорим един език, учим си едни уроци. Общува ми се с него.

Месец се търсим, за да се открием в Нисим. Малко чудо – „имате ли „Кого живея?“ – „имаме“, и книгата е кротко е кацнала точно до книжаря, гледа ме от етажерката. 

Томчето е джобен формат, почти колкото длан (но широката длан на силен мъж). Стрелки без означения за цифри чупят времето по корицата, а този образ е още един ключ на разпознаване за всички онези от нас, които все имаме необходимостта да се надбягваме с часовете, да се покатерваме обратно в тях и после да им се зъбим. 

Костас Монтис е поет на „плодородната меланхолия“, както най-точно определя преводачката Яна Букова в предговора към изданието. И отново тя първа усеща – стихотворенията му всъщност  са „непрекъснат поток от натрупващи се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно-единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот.“ 

Това стихотворение е ту тъга, ту закачка („с онези странни лъчи, които слънцето забравя по пустите улици“). Понякога смига, понякога се сгушва в ъгъла на страницата, бледнее някак. Монтис говори като мил дядо, който никога не е спирал да бъде момче с обелени от тичане колене („сбъркахме и слязохме една спирка по-рано“). Помни и забравя, надхитря се с времето („НОЩТА Срещнете я поне веднъж сама (…) и да видите колко страхлив е мракът й“), пък вземе, че се оплете в мрежите му. В един момент е наивен, а после оставя в шепите ми обяснения на страхове („КЪМ ОМИР ЗА АХИЛ Какво ни го възпяваш? Ако беше мъж, да беше я отменил неуязвимостта си!“), приласкава обърквания, дава спокойствие, подарява едно прошепнато, но пък много, много ясно „всичко е наред такова, каквото е“: 

„как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост“

„Кого живея?“ задължително се чете поред (опитомяване на времето, мисля), но след това диалогът изисква всеки да си подреди свой собствен пъзел. Колаж на собствено неспиращо стихотворение. И ето малко от моето; лепя си думите на дядо Костас по моите криволици: „Как влезе пътят в стаята?“ – „Трябва да кажа нещо на морето./Заведете ме при него сутрин, когато е само.“ – „Приседна до мен един стих, нещо ми говори…“ – „Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ – „кого живея?“ – „Какви скоби сме,/каква голота въвеждаме?“ – „Небето падна по очи върху асфалта.“ – „Без назад, без напред.“ – „С погрешно ударение.“ – „Твърде сме самотни за морето.“ – „Отменете ъглите/да не се крият децата да плачат.“ – „Още малко радост и се натъжавам.“ – „Знае, че срещу крилете не съществува защита,/ знае, че криле е невъзможно да откажеш“ – „Безпризорните ми вечерни меланхолии (…) се случи да минат оттук“  - „Казаха ни „научете наизуст една зора“ – „(Продължението в следващия човек)“ …

Продължението в следващия човек. Винаги. 


Музиката:

("porto calmo de abrigo")

вторник, 29 септември 2015 г.

"Архипелаг ГУЛаг", том първи от Александър Солженицин - споделя Росен

„Но линията, разделяща доброто от злото,
минава през сърцето на всеки човек.
Кой ще унищожи парче от сърцето си?...“


Има книги, които дълго преди да си прочел, дълго преди изобщо да се появи шансът да се сдобиеш с тях, дълго преди да си дори напълно запознат с тематиката им, съзнанието ти обвива в една особена мистичност, която те води през годините с прозрачната си мъглива ръка към жадуваната среща. Моят скромен принос към описаното изживяване е свързан с „Архипелаг ГУЛаг“ от Александър Солженицин. Твърде назад (е, на 23 съм) трябва да се върна в опитите да си спомня кога приблизително съм узнал, че ми е необходимо един ден да я държа в ръцете си и изпивам с очите си – желание, което съпътстваше всеки етап на младостта ми неотклонно. Но какво толкова ме е повлякло към Солженициновия „опит за художествено изследване“ (както проф. Цочо Бояджиев казва, подзаглавието на творбата смислово си противоречи – все едно дървено желязо, но всъщност с прочита на книгата се убеждаваме, че противоречие няма) – дали защото е била забранена до съвсем скорo, за поколението на родителите ми, а и за това преди него, чиито младежки търсения са били задушавани от същата (като концепция, но за щастие не и като мащаб) система, която Солженицин описва; дали защото смътно съм усещал колко важно е да съм запознат с написаното вътре, за да oсъзная значимостта на факта, че нещо подобно (поне в Европа) е вече за щастие немислимо; дали защото искрено вярвам, че за страданието на миналите генерации не бива да се мълчи, а да се говори, говори, говори... И да се осмисля. 

След като редица пъти с разочарование констатирах, че от търговците на стари книги доста трудно ще се сдобия с „Архипелага“ поради високата му цена, дължаща се на факта, че количествата от изданията му от началото на 90-те са отдавна изчерпани, то нямаше как новината за преиздаването му  от Фондация „Комунитас“ в три тома  (и в нов превод – дело на Татяна Ваксберг и Зоя Котева) да не ме хвърли във възторг. Вярно, че и в този случай цената хич не беше малка (о, студентски бюджет), но благодарение на Пролетния панаир на книгата успях да се сдобия с творбата при по-поносими условия. Освен това, дизайнът на новите томове си заслужава особено внимание – хем сдържан, хем достатъчно стилен и излъчващ достолепност и лека хладина, в пълен синхрон със значимостта на творбата и съдържанието ѝ.


***


През 1945 г., докато е офицер в Червената армия и намирайки се в Източна Прусия (Втората световна война все още тлее, макар и към края си), Солженицин е арестуван заради шеговити подмятания по отношение на “бащата на народите“ Йосиф Висарионович в няколко писма до своя приятел Николай Виткевич. Неблагоразумността да сподели свободно мислите си в личната си кореспонденция му носи обвинение в антисъветска пропаганда по щедро използвания чл. 58 от Наказателния кодекс и 8-годишна присъда, която да прекара из безкрайната система на ГУЛаг, стройно и старателно изграждана от 1918 г. насетне. 



Защо Солженицин изобщо решава да напише това, което ще се превърне в труда на живота му – този „паметник на всички смазани и убити“? Нима Иван Денисович не разказва достатъчно? Разбира се, че не. Тежкият дефицит на истина в тоталитарното общество не може да бъде преодолян дори и с най-въздействащата повест или грандиозен роман. Нужно е нещо повече, една мащабен и всеобхватен документ, който да разобличи крайните измерения на обезличностяването на човека, следвано като държавна политика от комунистическия режим. Писателят започва работа по творбата в края на 50-те години, в условията на процеса на десталинизация, по време на който поне малко се открехва вратата за измеренията на терора, върлувал в Съветския съоз между Октомврийската революция и смъртта на Сталин:

„Дори и сега ни казват: недейте за това! Значи, ако си спомним за страданията на милиони хора, това ще изопачи историческата перспектива! Значи, ако се вглеждаме в същността на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! Ами то всъщност може за всичко, стига да е умело, с възхвала... Ние загубихме мярата си за свобода. Нямаме с какво да определим къде започва и къде свършва тя. И вече не сме сигурни: имаме ли право да разказваме за събитията в собствения ни живот?“

„Ние трябва публично да осъдим самата идея за разправа на едни хора на други хора! А като мълчим за порока и го набутваме обратно в туловището, само и само да не се покаже навън, ние сеем това семе и то хилядократно ще разцъфти в бъдещето. Без да накажем и дори без да порицаем злодеите, ние не просто опазваме тяхната нищожна старост, а изскубваме от почвата под краката на новите поколения всякаква мяра за справедливост. Те заради това растат „равнодушни“, а не заради „слабостите на възпитателната дейност“. Младите схващат, че подлостта никога не се наказва на тази земя, но винаги води до благополучие. В такава страна ще ни бъде и неуютно, и страшно да живеем.“


***

Началото:

„Посвещавам
на всички, на които не достигна живот
да разкажат за това.
И дано ми простят,
че не съм успял всичко да видя,
всичко да си спомня,
за всичко да се досетя.“





В том 1, в който са включени първите две части (от общо седем) на „Архипелага“, озаглавени „Затворническата промишленост“ и „Вечното движение“, Солженицин анализира механизма на съветската репресия, предшестващ изпращането на осъдените заради политическите им убеждения в лагер – арестът, следствието, разпитите и процесите, които в повечето случаи завършват без дори наказаните да са зърнали съдията, който е постановил присъдата им. Началото на творбата е разказ за сгромолясването на света само в един миг на всеки, попаднал под радара на тоталитарните служби: „Вселената има толкова центрове, колкото живи същества я населяват. Всеки от нас е център на вселената и всемирът се разцепва на две, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“ Съдът и следствието не се оказват нещо повече от една „юридическа обвивка“ на предначертаната вече участ на задържания: „Ако трябва да ви разстрелят, все едно, ще ви разстрелят, дори и да сте абсолютно невинни.“ В книгата са представени десетки куриозни в своята извратеност случаи, при които съдбата на отделния човек се решава при абсолютно незачитане на основни негови права – например: „На унгареца Янош Рожаш му прочели на руски език в коридора, че е осъден на 10 години, и не му превели нищо. Той се подписал, без да разбере, че се подписва под присъда, после дълго време чакал да започне делото, а още по-късно, вече докато бил в лагера, смътно си спомнил за този случай...“ 

Не е нужно срещу арестувания да има сериозни доказателства, дори задържането на хора без вина е полезно за властта в дългосрочен план, тъй като по този начин се създава „общо чувство на обреченост“ у гражданите в условията на сталинизма, довело до „извращаване на цялата народна психология.“ Мишена е най-вече интелигенцията – и културна, и научна, и техническа – която „не е свикнала на минутата да подхваща каквото ѝ се заповядва.“

След арестът идва ул. Лубянка, където се помещава НКВД (Народный комиссариат внутренних дел), и методичното прилагане на каталога от изтезания по време на разпитите, ако не бъде лесно изтръгнато жадуваното самопризнание. В очакване на поредния разпит арестантът се намира в претъпкани от себеподобни килии (в някои случаи 140 души в помещение за 25), сред мръсотия, тъмнина и глад, които да смажат ума му. „Човек, който вътрешно не е подготвен за насилие, винаги е по-слаб от насилника“ – истина, която умело бива използвана от народната власт. Често пък презумпцията за невинност изобщо не важи и следователите се обръщат към арестантите с думите: „Вие докажете, че нямате враждебни намерения.“ Но именно шокът от самата мисъл, че нещо подобно ти се случва, навярно е една от причините да имаме шанса да се запознаем с тези процеси: „В целия въртел между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилаха душите ни, докато месата ни провисваха като дрипи на просяк, ние прекалено много страдахме и прекалено много се взирахме в нашата болка, за да можем по-проницателно и пророчески да се вгледаме в среднощните бойни изкуства, с които ни измъчваха. Мъката преливаше и замъгляваше погледа ни – но инак нямаше и да ставаме за историци на нашите мъчители! – нали те самите никога не биха могли да се опишат така картинно.“



В първата част на книгата откриваме и хроника на характерните за 20-те и 30-те години в Русия фарсови/шоу процеси, „разконспириращи“ мними заговори срещу съветския строй и широко отразявани в медиите с пропагандна цел – техни жертви са свещеници, печатни органи, държавни служители, инженери, както и мислили се за недосегаеми преди това политически фигури и основни участници в завземането на властта през 1917 г., които обаче падат в собствения си капан, като Григорий Зиновиев и Лев Каменев. Какво се стреми да се постигне чрез този похват е повече от ясно – да се създаде у обществото настроението, че там, някъде, постоянно дебне „врагът“, готов по всяко време да извърши поредната си диверсия, за да разруши справедливата система на народната власт. Именно тези процеси, които са следени и в Западна Европа, повлияват на Джордж Оруел за част от сюжета на романа му „1984“.



Солженицин се стреми да разкрие и какво формира мотивацията на една група хора да причинява страдание на други хора и как този процес  предизвиква минимални угризения у извършващите го: „Идеологията! Тя е тази, която дава търсеното оправдание за злодейството и нужната на злодея дълготрайна твърдост. Това е тази обществена теория, която му помага пред себе си и пред другите да избелва своите постъпки и да слуша не укор, не проклятие, а похвали и почести. Благодарение на идеологията XX век успя да изпита изчислими с милиони злойдества. Не можем да ги опровергаем, да ги заобиколим, да ги премълчим... Без злодеи нямаше да има и Архипелаг.“ Много пасажи от творбата са посветени именно на философията на изначалния конфликт между доброто и злото: „Очевидно злодейството също е прагова величина. Да, човек се колебае и се лута цял живот между доброто и злото, хлъзва се, струтва се, катери се, разкайва се, отново се спуска надолу, но докато не е прекрачен прагът на злодейството, връщането обратно е изцяло в негови ръце, а той самият е все още в обсега на нашите надежди. Когато обаче с гнусотата на злите си постъпки или със степента, в която ги извършва, или с абсолютността на тяхната власт той изведнъж прекрачи прага си – си отива от човечеството. И може би безвъзвратно.“

Още нещо можем да отчетем като забележително в Солженициновия труд – той не заклеймява единствено политическия режим, обществените нрави и действията на останалите, а напълно осъзнато представя и собствените си морални падения, незаинтересоваността си за случващото се около него преди да бъде запратен в Архипелага и лековерието, с което се е примирявал да бъде просто послушен свидетел в изграждането на една уродлива система.

„В живота на всеки човек има някакво събитие, което го определя изцяло – и съдбата му, и убежденията му, и залитанията.“

До голяма степен книгата представлява и изследване на развитието на народопсихологията на руския народ и съм убеден, че на българския читател няма да му е трудно да припознае и родните недъзи, оформени под влиянието на тоталитаризма: „Ние всичко забравяме. Спомняме си не истината и не историята, а само онзи щампован пунктир, който със свредел са искали да набият в паметта ни. Не знам дали това е свойство на цялото човечество, но със сигуност е свойство на нашия народ. Обидно свойство. Дори и да се дължи на нашата доброта, пак е обидно. То ни превръща в дивеч за лъжците.“

Във втората част на книгата („Вечното движение“) Солженицин ни разказва за превозването на осъдените до Архипелага и интеграцията им в тамошното „общество“. Писателят ни прави свидетели на унизителното третиране на затворниците, за гаврите спрямо тях (особено към жените), за това как са ограбвани от самите им надзиратели и буквално оставяни без нищо в лагерите, поставяни по този начин в робско положение. И всичко това в името на идеологията, в името на официализираната и задължителна омраза, която трябва да се изпитва към заклеймения като враг човек. Разстрелите и за най-дребни провинения са ежедневие, понякога не е нужен и повод. С първото си пристъпване в Архипелага, независимо дали под жаркото слънце на казахстанската степ, или сред вечния лед на Сибир, „зекът“ (затворникът) принудително осъзнава, че в новия му свят злото е нормата, а лъжата се е превърнала в опора на мировия порядък (по Кафка). За да свикне – ако един ден все пак се завърне сред „свободното общество“. Но друго е по-значимото – как въпреки средата, в която са попаднали, голяма част от зековете (особено по-интелигентните сред тях) не капсулират съзнанията си в името на това да оцеляват ден за ден, а напротив, продължават да се стремят към познанието и в малкото свободно време от безсмислената тежка работа, която им възлагат, водят разговори за литература, философия, наука, четат, каквото им попадне, осъзнавайки, че именно интелектуалната енергия ще ги изведе през мъчителното съществуване. 

„Вече започнах да усещам в себе си това: ако трябва да не живея само за да почна да живея, то за какво е цялата работа?...“



(следва продължение с погледа ни върху том втори)

неделя, 20 септември 2015 г.

"Подчинение" от Мишел Уелбек - споделя Росен

„Единствено и само литературата може да ви даде това усещане за връзка с друг човешки дух, с целостта на този дух, с неговите слабости и висоти, с границите му, с дребнавостите му, с фикс идеите му, с вярванията му; с всичко онова, което го вълнува, интересува, възбужда или отвращава. Единствено и само литературата ви позволява да влезете във връзка с духа на умрелия, и то по начин по-непосредствен, по-всеобхватен и дълбок от онова, което ви предлага разговорът с приятел...“ – и наистина, тези думи на основния персонаж в най-новия роман на Мишел Уелбек „Подчинение“ – Франсоа, университетски преподавател по литература на средна възраст, сякаш ни разкриват това, към което френският писател се стреми. А именно – да ни свърже с тъканта на един дух. Но в случая на „Подчинение“ не с духа на определена личност, а с духа на цяло едно време, нашето време – началото на XXI век.



Поради големия отзвук при излизането на романа през м. януари, съвпаднало с атаките спрямо редакцията на сатиричния вестник „Шарли Ебдо“ от страна на двама ислямисти, навярно доста от хората са запознати с повърхността на сюжетната линия в творбата – Франция, 2022 г., кандидатът за президент на партията „Мюсюлманско братство“ успява да спечели провелите се избори и да наложи като държавна политика постепенното ислямизиране на обществото – равенството между мъжете и жените е ликвидирано, полигинията е разрешена, училищата и университетите вече получават финансиране само ако прилагат учебни програми, съобразени с новата доминираща религия, надига се вълна от антисемитизъм и т.н. Именно тенденцията за „връщането към религиозното“ и отражението ѝ в обществения живот е една от основните теми в „Подчинение“.

Отвъд политическата линия, която е достатъчно интригуваща сама по себе си, Уелбек изследва съзнанието на съвременния човек от високата средна класа – интелектуалец, неспособен да отгледа любов в себе си, изгубил желание за развитие и попаднал в блатото на безпътието и рутината. Един ум, който все повече отрицава, отколкото да утвърждава: „...не обичах младите; никога не съм ги обичал, дори по времето, когато имах възможност да се числя към редиците им. Идеята за младост предполага, струва ми се, известен ентусиазъм спрямо живота – или може би някакъв бунт, всичко това придружено с едно, макар и смътно, чувство за превъзходство към поколението, което сме призвани да сменим; аз лично не съм изпитвал никога нещо подобно“. Франсоа се е превърнал в една „петролна крайбрежна птица“ – окрилен по-рано от стремежа към познание, към средата на живота му неговите криле са залепени за тялото му от лепкавите нрави на модерното общество: „Бъдещето, струваше ми се неблагоразумно да мисля за него“.



След като Франсоа е пенсиониран от университета, тъй като първоначално не се съгласява да изпълни задължението да приеме исляма, за да продължи да преподава, и по този начин изгубва и единствената причина да бъде част от обкръжаващата го действителност, той се отдава предимно на алкохол и компаньонки, които да запълнят празното му ежедневие, опитвайки се да притъпи неосъществимостта на личното си щастие и себепостигане: „Обикновената воля за живот явно не бе вече достатъчна, за да се съпротивлявам на всички онези болки и неприятности, които трасират пътя на средния западняк; бях неспособен да живея за самия себе си, но за кого ли друг бих живял? Човечеството не ме интересуваше, то дори ме отвращаваше, съвсем не считах човеците за свои братя. И все пак, колкото и да беше неприятно, трябваше да призная, че тези човеци бяха мои себеподобни – именно тази прилика ме караше да ги избягвам“. Духовната алиенация е нормата на съвременността и Франсоа не прави изключение. Откривайки своите несъвършенства, спасението е в отчуждението, за да не се разочароваме и от разпада у околните. 

Идеята за изначалната недостижимост на щастието в настоящето е особено натрапчиво подчертана в романа, което от своя страна изтъква според мен и мъждукащата вяра на Уелбек в бъдещето въпреки сценариите, които чертае в книгата си: „...миналото е винаги хубаво, както между впрочем и бъдещето, единствено настоящето причинява болка, носим го като една язва  от страдание, която е наша спътница между два безкрая от спокойно щастие“.

Осъзнавайки утвърдилото се статукво в обществото и безпомощността си сред новата ситуация, Франсоа възприема по принуда идеята, че „върхът на човешкото щастие [се намира б.м.] в пълното подчинение“. Подчинение в името на удобството, подчинение в името на сигурността. Подчинение, което Уелбек ни призовава да отхвърлим. Но навярно е твърде късно, ако приемем, че направеният избор е неоттегляем.


'the present is well out of hand'