Тази книга ме убожда още с взимането си. Художествената галерия в Созопол, докато вечерта навън припада в лилаво, а аз се вълнувам за срещата си с един от писателите, белязали юношеството ми.
Познавам романите на Кристенсен. Изгубвала съм се в историите му, думите му са ме разчитали, извървявала съм Осло с героите му и съм слушала Бийтълс с тях. За пръв път обаче докосвам поезията му.
Чета стиховете на терасата си в София. Докато облаците притискат блоковете към земята. И преоткривам Ларш. Същият Ларш, когото познавам вече – но вплел маниите, любовите и вечните си ориентири в краткост. В изречения без рими, без ритъм, към които трудно привиквам – но които ме хапят. Картини, вмъкващи се директно под кожата ми, заспиващи в съзнанието ми без обяснение и анализиране – защото поезията се прегръща, не се разглобява на съставни части.
Крехък е Кристенсен. Чуплив. Надбягва се с времето, обговаря го непрестанно, диалогизира и със самото него. По това си приличаме – и може би затова още на шестнайсет го оставих така лесно да ме хване за ръка. Времето като болка и загадка, като цел и невъзможност, като кръг и загуба.
„аз съм този, който стои в сянката
на голото дърво и гледа:
на улица людерсаген
първия момчешки миг
на свобода и ужас
познавам го,
стоя в сянката на дърво
и вписвам името си в кората на дървото
вече съм забравен
а ти, дете, ще ме запомниш точно затова.“ (из „Секунда през септемви“)
Езикът му е ръбат (обратно, в романите му поезията се просмуква меко от всяка точка – и точно в това е симбиозата, балансът между поет и писател, загубата на граница). Хваща те с кукички, разкървява те без да усетиш, напомня за собствените търсения. И сам се (пре)открива(ш):
божествено легло, и се събужда
между редовете
не сънува вече
сънят му е бял локомотив
който превозва азбука
безшумно през нощта, бавно, по разписание,
всяка сутрин е гара
и той слиза без багаж“ (из „Народна мъдрост II”)
И все пак, Ларш не се споделя до край. Защото „написаното премълчава всичко,/което знае“. Отваря за кратко албум със снимки пред нас. Позволява ни само поглед, надничане в най-милото му, най-свидното. Трябва да докосваме внимателно – защото думите са остри. И защото извикват и нашите най-лични образи. Поръбени картини. Недовършени, скицирани. Рисувани „с измръзнал език“.
Страниците са един постоянен разказ-огледало. Разказ-завръщане. „разкажи кораба назад до гората/ разкажи бижуто назад до въглена/разкажи въглена назад до мината. Разкажи стареца назад до детето/ разкажи детето назад до майката/ разкажи майката назад до детето“… Задължаващ и приканващ разказ, който обещава и който припомня.
„има време, има
време за всичко и
за нищо, да свършиш
нещо, да тичаш в дъжда, да
настигнеш слънцето, да опишеш справедливо
тази любов, да отвориш писмо, да
погледнеш в очите, погледни го
в очите (…)“
Ларш се надбягва с вятъра. Опитомява го, както Арнолд Нилсен в „Полубрат“ мечтаеше да го направи. Дава ни частички от него, опакован в малкото издание с красива натарележена корица. И все пак знае – „той хвърли котва във вятъра/напразно“. Защото да превземеш напълно стихията е невъзможно, а мигът е вечност. И времето, отново то, винаги то, е най-острото оръжие:
"той измайстори нож от малката стрелка
на часовника, наследен от мъртвите: с
наточената секунда издълба
името си (…)“
„Таралежово слънце“ е „каталог за тревожни умове“. За тези, които носят приспана самота в гърдите си, а пръстите им премръзват, когато хващат в ръце „грамадния куфар на есента,/ пристегнат с ремъци от дъжд“ – но въпреки това не се отказват да го носят, да го пазят, да им тежи. Това е поезия за разгръщане на самия себе си, за разлистване страниците на личния календар и събирането на разпръснатите координатни точки от собствената линейна система. Книга за отключването – на спомени, бодли, копнежи, частички обич и частички раздяла, неслучване и сбъдване – макар и само с „връзка ключове от вода“.
Кристенсен нанася "удар в името на разговора, за/ дупката в сърцето ти и златния разрез на устата ти“. А аз мога да пиша за него единствено така, разлиствайки го непрестанно, изписвайки думите му със собствените си пръсти. Само в непрестанното общуване (с него) се намираме. И само в диалога времето е благосклонно към нас.
А „упътването за употреба“, което Ларш дава, е пътят за изживяване на „таралежовото слънце“:
„когато падаш, падни
със стил: не повличай други със себе си,падни
преди да стане късно, падни
за бога, не там, където е удобно да се
пада, падни там, където си изправен
и падни ниско
изправи се на съвсем друго място“
Музиката:
(тази песен веднъж вече съм я свързвала с книга.
но на Ларш и на морето, което ни срещна,
на кехлибареното време в стиховете му
и на разбиващите се вълни в скалите край Созопол - отива твърде. Заради тишината между тоновете. И уловения вятър - както Кристенсен го умее.
Музика, която боде нежно - за стихове, които хапят. Без да усетиш.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар