"Седем добри години" - Етгар Керет (споделя Теди)

Първа моя среща с Етгар Керет.

Избрах си точно тази книга заради случайно хванато интервю с него по БНР. Засичам го от момента, в който той на сладкия си английски обяснява как никога не е вярвал в биографичното писане; че за него въображението е най-важното в литературата. Признава си, че нито веднъж не е посягал да прочете нечий мемоар. Пък аз съм точно обратното – винаги съм обичала да чета биографии, ако ще това да е форма на особен вид воайорство. Любопитно ми става какво ще открия при запознанство с писател, който тъкмо си е позволил да пристъпи в пространство на лично оголване и интимност.

И Керет ме очарова. Това е точната дума. Очарова по онзи начин, по който само определени събеседници имат таланта да го сторят на живо, с присъствие, думи и движение – пък го прави през хартията, чрез някакви си стотина страници фейлетони.

Първоначално очаквам друго. Незапозната със стила му, търся директна драма и лечебно пускане на кръв. Обаче той не го прави. Не се вкопчва със зъби в собствените си болки, радости и ежедневие. Някак през смешки (пък дори и някои от тях предвидими), чрез най-мил хумор и под формата на чудно ритмичен минимализъм успява да е много по-искрен и да каже много повече, отколкото с изсипване на каша от сериозна меланхолия, както се изкушават толкова други.

Седем години. От раждането на сина му Лев до смъртта на баща му Ефраим. Поканени сме да надникнем у дома му и в пътуванията му, но винаги в едни здравословни граници. Прекрасно е как се усеща едно огромно уважение към съпругата, детето им, родителите, близките. В нито един миг не влиза в обяснения за любовта си към всички тях, не си позволява заиграване с интимното  помежду им отвъд достойната граница, шегува се с привичките им, но през цялото време дивата му обич към тях пулсира по редовете.

Разказите понякога са почти анекдоти, друг път- скици ежедневие. И сред тях е въртележка – има ги бомбените атаки над Израел, има абсурда, до който понякога стигаме всички в опита си да опазим здравия си разум при изключителни обстоятелства, има тънка, деликатна, разсмиваща – и невероятна! критика към политики, рутина, страхове.  Има самоирония, която така ценя. И една много сладка, почти детска, но всъщност и много мъжка сърдечност – към света, към споделянето, към хората край него.

Портретите, които рисува на своите брат и сестра в „Идолопоклонничество“  и „Непрежалимата ми кака“ са ми особено любими. По-големият брат, минал през толкова метаморфози – отличникът, взимащ две години за една, изпълнителното в религиозно училище, тийнеджърът-студент, живеещ с 24-годишна мацка, войникът в Ливан, IT-специалистът, пренесъл се със съпругата си в Ливан… По-големият брат, винаги възхищение и идеал за малкия Етгар. И сестра им, посветила се на религията, спазваща всички правила на канона; каката, на която е забранено да чете творчеството на Етгар, защото е против вярванията й. „Фактът, че собствената ми сестра никога няма да прочете мой разказ ме натъжава, защо да се лъжем, но пък фактът, че аз не спазвам Шабат и кашерните предписания натъжава нея много повече“, ни казва Керет, и хем е лесно да се усети колко му е мъчно, хем пък е толкова хубаво да се види това най-човешко приемане на нещата. Той е атеист, сестра му – набожна до болка. Няма значение.

Ами малките случки със сина му? Порастването на едно момченце се случва през прехвърчането на страниците и заедно с него ей ги и дните на родител в Израел. Обсъжданията на майките край детската площадка дали биха изпратили синовете си войници, когато пораснат. Бомбената тревога, която не е изненада да завари едно младо семейство на магистралата (пък начина, по който Едгар ще обясни на малкия Лев защо трябва да легнат край колата така ще ми напомни за онзи смях през сълзи при всяко гледане на „Животът е прекрасен“ на Бенини). Или онзи разказ, който започва със „Синът ми Лев се оплаква, че не ме е виждал да плача“…

А родителите на Етгар? Чудната, безумна история на тяхното запознанство в „Любов от първо уиски“. Веселостта на дядо Ефраим, начинът, по който посреща диагнозата рак. Детството на майката на Керет по време на Холокоста, загубата на родната Полша. Същата Полша, която един ден Етгар ще преоткрие, която ще дреме някак у него, в която ще си построи една приказна малка къща – най-малката възможна, в процепа между две сгради, за да открие как несъзнателно казва „У нас, във Варшава“. И думите на баба Керет, след като прочита първите му разкази в превод на полски: „Ти не си никакъв израелски писател. Ти си полски писател в изгнание.“

В края на книгата разбирам защо самият Етгар Керет не желае сборникът да бъде публикуван в Израел. Той говори за улицата си, за познати лица, за съседите и таксиджиите, за справянето със смъртта на баща си, за спонтанния аборт на обичната си съпруга Шира Гефен – и макар да го прави толкова талантливо, че в нито един миг не се чувствам като неканен гост, то естествен е неговият отказ хората, с които се разминава всеки ден, да знаят картографията на дните му. Но пък споделя с целия останал свят. Най-щедро. През смях, ама така, че после да се чудиш защо ти е мъчно. Все пак на няколко пъти сякаш долавям отглас от въображението му в историите, хич не е чиста документалност всеки текст - но Шира му го казва най-точно: "Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно. Нали така правят писателите?"

Иде ми да кажа само едно: „Благодаря, Етгар“. Но той сега си е вече у дома (след като бе в София за представянето на книгата, което пропуснах болна). Та остава само да чакам да пише още, да пише много, да публикува – и пак да дойде. Пък ако имам късмет - да му стисна ръката.

А междувременно – благодаря на Мария Варзоновцева – за превода. На Люба Халева – за корицата (как всеки път уцелва най-точния нерв на текстовете, които илюстрира! Смесицата от абсурд и приказка, и чудна ирония, която е така характерна за разказите на Керет, се е настанила най-уютно в безумно гледащата котка). И на Нева Мичева – за редакцията и на „Седем добри години“, и на цялата поредица „Кратки разкази завинаги“. 

* * *

Музиката:

(Защото Бейрут са слънце. И Керет е слънце.)

"Фрагменти на любовния дискурс" - Ролан Барт (споделя Теди)

Тази книга е специална наслада. Изследване на любовта чрез езика, опит да се осмисли едно чувство през думите, но и анализ на самия любовен дискурс. Чиста семиотика, наред с това обаче и вид поезия на интелекта. 

Разбира се, своеобразният речник на емоциите, който Барт съставя, не е валиден в целостта си за всеки, не всеки може да се разпознае в пъзелите на текста. Може би защото в рамките на един особено построен научен труд, сред преплитането на препратки към Фройд, Гьоте, Платон, Шуберт, Пруст, Уиникът и още, и още… (наистина е специална наслада, както казах!) Барт картографира и се сдобрява със свои лични истории. Така го усещам поне. Преобладаващите образи са на любовта в момента преди двама души да се съберат и на несподелената любов. Много по-малко пространство е дадено на сбъднатата обич. 

Но текстът е откровение, подредено на много пластове. Ритъмът му отеква сериозно. И за пълно удоволствие изисква както голяма обща култура, така и чисто житейски опит. Ще препрочитам множество пъти, като желанието ми е това да се случва през големи отрязъци от време, нещо от порядъка на десетина години. Тепърва имам сама да избродя още много от авторите, с които диалогизира Барт. Тепърва имам и да науча що е то зряла обич и доверие. Любопитно ми е какви пътища из книгата ще си намери жената, която ще бъда на трийсет, на четирийсет, на петдесет. 

Сладкото (в буквалния смисъл) е, че „Фрагментите“ позволяват и една съвсем прохождаща младост да ги издигне в култ. По начина, по който го правеше Маделин Хана в „Брачната фабула“ на Юдженидис. С онзи малко суетен възторг, който ни кара в ранните си двайсет наивно да се самоопределяме през любимите си книги. 

P.S. Този цитат (от многото)!

"Езикът е кожа: отърквам моя език о другия. Сякаш вместо пръсти имам думи или имам пръсти в края на думите. Езикът ми трепери от възбуда. Вълнението идва от двоен контакт: от една страна активността на дискурса идва да открие дискретното, опосредствано едно-единствено означание, което е "желая те", и го освобождава, подхранва, разклонява, взривява (езикът изпитва удоволствие сам да се опипва); от друга страна оплитам другия в моите думи, галя го, леко го докосвам, поддържам това докосване, давам от себе си всичко, за да продължа коментара, на който подчинявам връзката." 


И понеже няма споделяне за книга тук без музика:

"Куфарът на брат ми" (споделя Теди)

Все за път говоря. Все скитническа треска ми е на езика. А когато бях на осемнайсет и, като при повечето деца от моето поколение, за пръв път пред мен застана изборът дали да замина или да остана, не тръгнах. Понякога се учудвам дори, че тайничко не прехвърлям по-често наум как биха изглеждали дните ми, ако в края на август 2011г. се бях качила на самолета за Шотландия. Но то е невъзможно за измисляне. И е жестока мисъл спрямо всичко вече изживяно тук – да го видя как се разпада на прах, никога неродено в тази си форма. 

Не съм съжалявала. Тогава не бях готова. Дадох си възможността първо да видя, вече извън границите на ученичеството, що значи опитомяване на София и другите мои градове Тук (мои в смисъл не на притежание, а на места,  на които съм отдадена, както би казал Димитър), да видя що значи собствен дом и навигиране из взаимоотношения на собствен език. За да мога да кажа, както го прави Елена: „Сега вече наистина мога да тръгна, защото не бягам, не отричам, не недоволствам – просто прегръщам всичко, което съм, и потеглям.“

Елена и Димитър срещам заедно с Капка, Иво, Явор, Герасим, Нева, Владислав, Албена, Димитър, Ан, Джоя и още, и още сред страниците на „Куфара на брат ми“. Обръщам се на малки имена към всички тях, защото на път е така – времето и пространството се огъват по други закони и разпознаването (сближаването!) се случва бързо, твърде бързо. Всеки споделя своята история (по любящата покана и под редакцията на Невена). Това е книга за емиграцията във всеки неин смисъл (чувам Иво например и определението му за вътрешната емиграция: „тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи“). Книга-разговор за бягствата и намиранията, за различните причини в гърдите ти нещо да зове към гари и летища, за вечната разкъсаност между Тук и Там, за изборите и за пропуснатото, за носталгията или пък за липсата на носталгия, за предефинирането на думите дом и родина. Не с всеки глас мога да се съглася и не всеки е сметнал за нужно да се оголи докрай в този така интимен диалог. Но смелост има. Много.  Получило се е едно насрещане на личното и на пътя, от което е уютно да съм част.  

Докато за Нева България „беше и си остава зоната на моя дискомфорт, от който се налага да излизам, за да си докарам нормалност, а по възможност и щастие, прозрение, порастване. Обичам да ми е светло и топло, също да ми е тихо и уверено. Оттам нататък всяко място, в което се чувствам така, е мое“, то Милена се буди всяка сутрин „с мисълта, че искам да си ходя в България. А всяка вечер идваше успокоението – ето на, тук съм, аз съм си, някъде съм, но то светът си е вътре в мен, аз си го правя и пътя, и оставането.“  За Георги единствената истинска родина остава детството, а за Джоя – „не съществува окончателният дом, окончателната родина. Дългите пътешествия са по-прости от тоталното откъсване от корена.“

Срещам любовта си към руините при Капка – и тя успява да ми обясни най-сетне кое така ме влече към тях: „Руините са диалог между една незавършена реалност и въображението на наблюдателя“ според идеалистичното описание на Кенет Кларк. (…) Нищо чудно, че имаме нужда от тях. Нищо чудно, че ми липсват, когато не са наоколо. В руините има откровеност. (...) Обитаваните от духове места са единствените, в които хората могат да живеят.“

(изоставеният град край язовира на Кайсери, Турция)

Албена вкарва в разговора Майкъл Ланди, лудият англичанин, който преди десетина година унищожава цялото си имущество – от бебешките си снимки през мебелите до дрехите и паспорта си. И всички, които някога сме усещали желанието да тръгнем без багаж, да отлюспим от себе си материалните знаци на съществуването си, разпознаваме в тези си бягства част от „копнежа на Ланди по непритежаването (…).“  Този почти зловещ копнеж – и плашещо прекрасен.

Говорим и за езика, разбира се. Веднъж, чуждият – като единственото пространство, в което двама души от различни държави могат да се срещнат и заобичат: „На колкото и различно ниво да знаят един чужд език двама души, той винаги ще е по-общ от чийто и да е роден“ (Димитър). После, родният език – (и пак Димитър):  „За щастие, в Китай, САЩ и Ирландия човек открива, че в България е имало и други родини, освен онази за износ. И че тя става за обитаване и от разстояние. Родината на езика.“ 

Обговаряме си тъгите. „Човек, където и да отиде, си носи самотата, дори и тази, неосъзнатата, черната, която бълбука под повърхността на младежкия оптимизъм“, казва Зоя.  

Отдаваме почит на провалите си.  „Може би красотата, редът и благоденствието са достатъчни, за да създадем дом за нашето его, но не са достатъчни, за да създадем дом за нашето въображение. Защото за да бъде завършена нашата индивидуална и колективна реалност, трябва да си имаме приказка и с неуспеха, което е равносилно на разговор с надеждата“, споделя Капка.

Обединяваме се по обич - „Важно е да се загърнеш с любов. Да идваш с любов и да бъдеш посрещан с любов. Ако не я намериш тук, ако не си се научил все още да обичаш, за да бъдеш обичан, продължавай напред. Пътят ще те научи. Пътят е неизбежност.“ (Зоя)

* * *

След последната страница на книгата в съзнанието ми идва влакът за Антверп; средата на декември миналата година е. Пътуваме с близък приятел и на 3000 км от вкъщи, някъде сред достигащите до нас късчета разговори на френски и фламандски, най-сетне успявам да формулирам пред него собствената си скитническа треска. Не си представям постоянно заминаване, (така както не можах да го сторя и на осемнайсет). Но у себе си нося една любов към приласкаването на тъги и разминавания, която може да си намери убежище само в път, само във вечното раздвояване между дом и далечност. Пожелаваме си да ни се случи, да имаме късмета Пътят да е благосклонен към нас, да ни позволи все да заминаваме и да се връщаме – за кратко, за дълго, за колкото. Още сме твърде млади, за да осъзнаваме всичките отговорности зад това ни желание. („Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“, ще каже Албена в „Куфара“)

(магистралата София-Пловдив)

Това, което знам, е, че в сладко-горчивото пространство на превъртащите се километри се случват чудеса и се намираме с хора, с които четенето на мисли и краденето на думи е най-естественото нещо на света. Хора, с които сме израснали в различни среди, сред различни езици, на различни тротоари. Но с които ни гони една и съща треска. Една и съща недостатъчност. И с които еднакво добре знаем, че „човек може да почувства едно място като свой дом, единствено ако във всеки един момент има поне четири пътя, по които да го напусне“. Обичам това. Изживявам го при всяко пресичане на граници. Всеки вид граници – физически, но и мои лични.

Емиграцията можела да има много значения – оказва се, че понякога е просто среща. Което ме отвежда към думите на Герасим: „И сега, в края на тази лудо прелетяла година, си повтарям колко сме мънички, колко зависими, колко сме нищо. Но в същото време си мисля с надежда, че малките радости, приятели, знаците те карат да се чувстваш близък и близко до всяко кътче на света. Дават ти сили да продължаваш. И да осъзнаеш, че смисълът е в споделянето. Това е истинският път. А споделеното в куфар не стои…“  

Това е.

Музиката:

(защото фадото е изпетият копнеж по недостижимото; а кое друго ни изкарва на път, ако не вечното „може би в безкрая гоня аз граница“ – по Яворов)

И вместо да сложа в началото на този текст епиграф, както се прави обикновено, слагам го сега, в края. За да има продължение, за да може някой друг от тук да хване своята нишка на споделяне:

"(...) Не, като корабната котка

тъгата ти е тихичка, добра и кротка.

Една такава - малко земна, много морска, 

една такава тъжничка тъга за сбогом.

Ужасно много иска ти се

край бреговете пак, скалистите, 

да се завърнеш и оттук да минеш.

Затуй и трябва да заминеш."

(Георги Рупчев)

Рьоне Шар - "Избрано" (споделя Теди)

Приятел на Бланшо, Батай, Пикасо. Участник във френската съпротива по време на Втората световна война. Близък на Албер Камю – и дори е трябвало да пътува с него в деня на катастрофата, която отнема живота на Камю. Оказва се обаче, че няма място в колата и Рьоне Шар се прибира сам с влака до Париж.

Навечерието на юни е, София е пресипнала от жега.  Изпълнявам един от ритуалите си – дълго прибиране пеша към вкъщи привечер, след като съм приключила с работата за деня. Отхапвайки си чупка време на случайна пейка по пътя, започвам отзад напред томчето със събраните стихове на Шар.  Малък личен експеримент за проследяване на нечие развитие - от най-зрелите му думи в посока към най-младите му опити. Благодарение на този ми нов инат първото прочетено от Шар е всъщност финалът – и той се вмъква като идеално отрязано парченце пъзел в собствения ми ден (и собствения залез):

„И в този край на Времената на детински

карнавали ние посветихме нашето чистосърдечие на

залезната безпогрешна светлина. Такава светлина, която,

въпреки че се отдръпва, не изчезва, а остава тук,

оголена, невъзмутима, прерязала артериите си в нас.“

Шар е автор, който не се подава на категоризации. Поезията му е лишена от ритъм, из редовете й не танцува вътрешна мелодия. Игрите на езика му обаче засищат. Уж на пръв поглед сблъсъкът е с решетка от самоцелност, а всъщност – думите му са остри зъбци честност. Думите му са странници, които намират път за свързване със собствените ми (ни) разпади, с личните глад и жажда:

„Сякаш изживяваше отново бягствата си в утринните изпарения – към бунта,

който толкова обичаше и който знае по-добре от

всяка нежност как да те закриля.“

Образите при Шар дишат свобода. Поезия на смелостта е това, отскубнала се от всички възможни условности. Четенето престава да е точно четене – превръща се в подреждане на интерактивна картина, в лепене из ума ми на колажи от фрази, които са части от моето собствено тяло.  Откривам свои начала и краища, закачам се в идеите на бъдещите си стихотворения, в очите ми влиза прах от въпроси, които са ме гонили през сезоните:

„Със сигурност човекът е най-лудото желание на

мрака. И затова сме мрачни, завистливи и безумни под

слънцето могъщо.“

Има такава особена лекота на изреченията, която обаче шамаросва. Раздвоена съм – сякаш Шар просто е оставял стиховете да се случват, и сякаш не, чакай, напротив, мислил ги е дълго, опитвал ги е с дни на вкус, шлифовал е всяка сричка – „дух, който се дълбае“.  Изследвам страниците чрез писане – да, дочитам книгата у дома, с молив в ръка, преписвам и се убождам лично на онези текстове, в които се разпознавам. И сладко е това вкусване на словото (преоблечения френски, близкия български – дело на преводача Златозар Петров). Намирам си молитвите: „Любов, не идвай прекалено рано, продължавай още;/ дървото не е потрепервало освен зарад живота си“. Намирам си и страховете: „Неутешими сме, когато крачим и държим една/ ръка с опасното цъфтене на плътта й“ (Как казал го е само! Неутешими сме. Детето в мен би го прочело като „неудържими“, но искреността е друга, нали. Всяко начало си крие една мъничка, прелестна болка. Неутешимостта да срещнеш и да знаеш, че взаимност има, време – не.)

Намирам си, накрая, аксиомите на сбъдване: „Това, което те пресреща по средата на удоволствието,

е само продажната благодарност на спомена.

Присъствието, което си избрал, не те освобождава от сбогуването.“

Доставя ми удоволствие, едно почти забравено вълнение (като от неочакван подарък) да опознавам Шар. Дарява с имена всеобщи случвания: „Пожелавах си събитие. Въобразявах си раздяла. Бях непохватен. (…) Повече не бях обезпокояван. Едва по-късно предметът на моето стеснение ми се яви в струящите и двусмислени щрихи на стихотворението.“

Не се побира в разкази, не се побира в границите на тесните еднолични възприятия. Но пък той самият държи здраво в шепи нашия град (лицата му): „димят зрънцата от наслада и

градовете са желязо и далечни разговори.“

В „Избрано“ има всичко. Има разбиране. Има страст и съчувствие. Многолика поезия. Понякога изградена от „пътища, пиещи своите мъгли“ (как обичам такива!). Понякога изкривена от собствената тежест („но защо небето се прегърбва?“). Припомняща стари, стари истини: „Желаем да останем непознати за любопитството

на тези, дето ни обичат. Защото ги обичаме.“  (най-жестокият баланс ще да е това, знаем. Сблъсъкът между желанието да познаваш до кости обичания и осъзнаването, че влюбването се случва в белега на невъзможното за назоваване.)

Мрежата на смисъла при Шар е хаотична и едновременно с това – прекрасно симетрична. Ако можех да помня наизуст, то щях да рецитирам прозата на стиховете му, да ги татуирам в разговорите си. Има толкова много в тях – за изследване, за разбиране, за споделяне, за прошепване и изкрещяване.

„Полученото „никога“ (защото никое от тях не се

завръща) беше с погледа на млада жена с принасящи ръце,

чиито думи са без бръчки.“

Най-важното е, че краят на книгата (но край само по реда, в който четох аз) – а всъщност нейното начало, началото на младостта и писането на Шар, припомня единствената сигурна магия, която можем да си случим ежедневно: „(Достатъчно е да затвориш очи, за да не бъдеш разпознат.)“

(П)объркващо е. Мое е (така, както егоистично си колекционирам хубости).

Заскобявам Шар между два залеза и така ви го подарявам. Необходим е. Необходимост е.

„Винаги започваме живота си върху един възхитителен

залез. Всичко, което по-късно ще ни помогне да

се освободим от неуспехите си, се събира около първите

ни стъпки.“

* * * 

Музиката:

"сърцето ти нося(в сърцето си го нося)" - е.е. къмингс (споделя Теди)

От години искам да изрисувам кожата си с татуировка. Знам чии думи имам необходимост да нося по себе си, но изчаквам. Изчаквам ги да се преобразят на рисунка (защото истинското изкуство на татуирането е именно рисуването, не писането на текст). Изчаквам среща с едно по-зряло момиче, може би.

е.е. къмингс. Негови са думите, които бих приела върху себе си. Поетът, който настоява да изписваме името му с малки букви. Гласът, който рисува по страниците без да признава препинателни знаци, подскачащ в свой собствен танц на форматирането, криещ се и разкриващ се зад скоби и накъсаност, и о, „и най-дребният твой жест обгръща ме някак/или не издържа на допир, така чуплива е близостта му“.

Когато съм влюбена, собствените ми думи се разбягват. Имам сили само да се повдигна на пръсти при целувка. А къмингс е една от големите ми любови – и единственият, чието захапване бих носила на шията си без желание за сбогуване. Затова, простете, ще оставя този текст да тича както му скимне, рошав. Твърде обичам.

Срещнах го в оригинал преди години, тъкмо започнала да живея сама. В един дом, в който мебели  почти нямаше, гардеробът беше празен, не бях пренесла книгите си. Дом-свобода. Намери ме стихотворение (“let it go”), което да се превърне в лична мантра. Изрисува се почти наизуст в съзнанието ми. Особен, никога преди несрещан ритъм. Разполовени думи. Липса на логика, която се оказва единствената възможна адекватност. Вярвала съм, че е невъзможно тези парчета разкошно счупено слово да се преведат на роден език, без да се нащърбят жестоко. Убеждавала съм се в това – една пролет намерих на сергия за стари книги малко опърпано книжле, издадено през 90-те, в което сякаш не къмингс говореше - къмингс куцаше. Преводът на Манол Пейков в новото издание обаче ми доказва друго. Не знам как, не мога да си представя как, но звученето е запазено изцяло. Тичането през точки и запетаи, бунтът срещу границите, танцът на буквите – там са. Та дори малко ревнувам – къмингс ми е толкова личен, как чудно би било ако сама умеех да го прегърна така в съзнанието си, че да го претворя на български.

остави да тръгват – пре

кършени думи нарушени

обети и клетви

разцепени и надлъж и

нашира – остави ги да тръгват те

са клети да

                      тръгнат

остави ги да тръгват – лъж

ливците предани и фалшиви

те честни приятели

и двойни и

ничии – трябва да ги оставиш те

са родени

                  да тръгнат

нека всичко да тръгва – го

лямото малкото усредненото

високо по-голямо и всъщност

най-голямото както и

всички други неща – нека тръгва си

всичко

мила

         виж пристига любов

Хубаво е да държа в ръце тази книга. Твърдата корица. Плътната хартията. Да прокарвам пръсти, почти сякаш фетиш, над думите и картините. О, картините. Люба Халева отдавна ми е любимка с начина, по който твори. И докато от толкова, толкова време люлея безплодно в съзнанието си питанката как ли би изглеждал къмингс в цветове, тя е успяла да отговори по най-чудесния начин сякаш без усилие. Текст и илюстрации се свързват в баланс, който преди съм срещала само в „Изплези си езика“ на Ма Дзиен (да, пак нейни рисунки). Здрава прегръдка на слово и образ.  

Разпознавам, че обичам, по това колко много искам да препрочитам (дали човек, дали книга, дали музика – все е препрочитане). По желанието да знам наизуст и да приема в себе си („сърцето ти нося(в сърцето си го нося“, нали така). И сега, точно по този начин, ми доставя удоволствие да вкусвам думите на къмингс – облечени в български дрехи. Да ги изговарям на глас дори, да ги усещам върху устните си. Да ги преписвам, за да опитам какво е да излизат изпод моите ръце. къмингс не обещава, а аз от обещания бягам – затова ни е лесно да си се случим. къмингс знае:

„функция на любовта е да твори непознатост

(познатото е обезжелано; а любовта е желание цялата)

макар да живеем наопаки, неповторимото го души еднаквост“

къмингс може и да спъне в точките и запетаите си или да приласкае. Книга, която може да се чете всякак. С граници и без, поред и разбъркано, да се изпие наведнъж или да се подарява по едно стихотворение през ден, като спасение.

Накрая, признавам, липсваше ми един единствен текст. И нямам търпение да го видя в следващия том, да се запозная с пресътворяването му на нашия език.

И с него именно (не) приключвам. Четенето е общуване.

А къмингс е един от най-интимните гласове, които съм познала досега. Концентрирана точка чувственост.

i like my body when it is with your

body. It is so quite new a thing.

Muscles better and nerves more.

i like your body. i like what it does,

i like its hows. i like to feel the spine

of your body and its bones,and the trembling

-firm-smooth ness and which i will

again and again and again

kiss, i like kissing this and that of you,

i like, slowly stroking the,shocking fuzz

of your electric furr,and what-is-it comes

over parting flesh….And eyes big love-crumbs,

and possibly i like the thrill

of under me you so quite new

Музиката:

"На юг от границата, на запад от слънцето" - Харуки Мураками (споделя Теди)

Имам си малък пантеон от книги. Няколко заглавия, които съм прочела на 15-16, приела съм за свои във всеки един смисъл и оттогава, вече седем-осем години, ги препоръчвам безусловно на всеки нов човек в живота ми. Препоръката обикновено е колкото за хубав роман, толкова и визитна картичка. С тези заглавия споделям себе си. „Полубрат“ на Кристенсен е такава книга. Някои от романите на Харуки Мураками – също. 

Обаче. Седем-осем години не са малко време. В един момент осъзнавам, че заявявам определни текстове като част от мен ей така, на доверие. Без да помня кое конкретно в тях обичам, помнейки само усещането, което са викали в ученичката Лалова.

И с любопитство (но и страх – колко хора съм запознавала със себе си чрез тия книги, какъв ли образ са си открили там!), започвам да ги препрочитам. Четене на два пласта се получава – веднъж чета себе си, втори път – романа. Здрависвам се с едно 15-годишно момиче. Сравнявам споменът за четенето тогава, дните тогава и търсенията тогава с това, което е сега.

* * *

„На юг от границата, на запад от слънцето“ е първият роман на Мураками, който разтворих някога. И този, който ме влюби в него. Помня меката тъга вътре, малкото герои, плочата на Нат Кинг Коул с нащърбения звук, която се въртеше из страниците като вечен мотив. История беше за недослучване, за детска обич, за тъмнина, от онази изначалната, дето си носим.

Всичко това ме чака сега, при препрочитането.

Хаджиме, главният герой, типичният герой на Мураками. Интроверт, изгубен в рутината на дните си, завил се с музика и книги. Егоист. И изпълнен с липси и думи. Хаджиме, който на дванайсет ще обича, без да знае, Шимамото – единственото момиче, подобно на него; ще я срещне след двайсет и пет години (вече женен и с две дъщери) и книгата ще е концентрираната точка чувство от тяхното разпознаване и разминаване. „Сякаш се любеше не с мен, а със самото време.“

На петнайсет заобичах тази книга, защото намирах за пръв път изразено в нея онова, което японците наричат с чудния израз „mono no aware”. Усещането за непостоянността на нещата, нежната тъга по мимолетността като единствена форма на реалност. Сладка болка е това. Личен порок за мен.

Заобичах я заради самия начин на писане. Хем най-обикновен, хем сякаш Мураками рисува времето (и сам го е описал най-добре, в един простичък епизод: „Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си. Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си. Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време.“). Извезана мрежа от думи, която, особено когато едва си започнал да живееш и да търсиш имена за чувствата, особеностите и характера си, така лесно те улавя.

Книгата е със заглавие-двоен код. „На юг от границата“ е именно песента на Нат Кинг Коул, която Шимамото и Хаджиме слушат като деца. Техният символ, ключът към детството, запознанството, обичта им. „На запад от слънцето“ е свързано със сибирската треска, за която възрастната вече Шимамото разказва: „Опитай се да си представиш следното: ти си селяни и живееш сам в сибирската тайга. Ден след ден превиваш гръб над ралото, разораваш нивите с под на челото. Наоколо, докъдето ти стига погледът, няма нищо. Накъдето и да се обърнеш,виждаш само хоризонта – на север, на изток, на юг, на запад – все същото. И нищо друго. Сутрин слънцето изгрява и ти отиваш да работиш на полето. Когато застане над главата ти, значи е дошло време за обяд. Щом започне да клони към залез, се връщаш у дома да спиш. (…) Всеки ден виждаш как слънцето изгрява от изток, изминава своя път по небето, после залязва на запад и нещо в теб се прекършва и умира. Захвърляш плуга и с празна от мисли глава тръгваш на запад. На запад от слънцето. Вървиш ден след ден като луд – не ядеш, не пиеш, докато не паднеш мъртъв на земята. Това е сибирска треска.“

И Хаджиме, и Шимамото (и аз, пък и всъщност кой ли не) страдаме понякога точно от това. Сибирска треска. Невъзможността да свикнеш с повторението. Желанието за безумно бягство от сигурния ход. Изгубване – светло, на юг от границата, или тъмно, на запад от слънцето. Жестока болест е това.

Но въпреки всичко мое в тази книга, този път тя ми се оказва недостатъчна. Героите са само щрихи на голямата история за младостта и липсите, която Мураками все разказва – и го прави много по-добре в други свои текстове („Норвежка гора“ или „Спутник, моя любов“, например). Няма развитие, липсва плътност. Не ме храни. Макар да има друго: „Границата между реалното и света на мечтите винаги ми се е струвала размита (…)“ –а това е именно разказ за скъсаните граници, при който неконкретността може да бъде донякъде простена.

Пораснала съм. Надраснала съм някои от символите си. Някога буквално се откривах в Хаджиме (или мечтаех да се влюбя в някой Хаджиме). Сега приласквам своето mono no aware, уловено от Мураками, но Хаджиме отблъсква. Не е това вече книгата, която ще мога да казвам, че е (напълно) мен и да връчвам в ръцете на хората, които искат (и искам) да ме опознаят.

И все пак, вътре продължават да живеят щрихите на петнайсетгодишното момиче, което съм била. Книга-кехлибар. Книга-основа. Книга-начало. (А Хаджиме значи именно „начало“ на японски) С нея някога Мураками ми е дал думите, с които да наричам някои свои пъзели - и оттам съм се наредила по един начин, в едно конкретно време и пространство.

А накрая има един цитат, който не ще престане да е плашещо личен:

„Винаги ме е теглило към нови места, искало ми се е да започна нов живот, да се променя. Правил съм много опити в тази посока. Мисля, че това е личностното ми израстване. Като се опитвах да стана друг, надявах се да се избавя от всичко, което съм бил дотогава. Не на шега вярвах, че мога да избягам от себе си, стига да се постарая. Но все не успявах. Каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същият. Не ми достигаше нещо – и сега не ми достига. Все същото, което ми липсва, ме измъчва с ненаситен глад, разпалва в мен неутолима жажда. Защото в известен смисъл тази липса съм самият аз.“

„На юг от границата, на запад от слънцето“ въобще не е любовна история. Това е история за тъмното в гърдите и за липсите, които си носим по рождение. Липсите, които раждат поезия и които са нас. И които се побират в пукнатините на плоча с любима песен, но които не бива никога да се бъркат с обич, да се утешават с обич, нито пък да се загръщат в обещания. 

Малко особено е може би да се каже така, но „На юг от границата, на запад от слънцето“ е история за егоизма.

(А понякога съм сигурна, че Шимамото е гранична. Полуизмислена. Неслучена не просто, защото има разминаване, а защото Хаджиме е от онзи тип хора, които търсят да се влюбят в себе си. Но това е Мураками – всичко и нищо е възможно.

Затова, напук на музиката в книгата - толкова много красив джаз!, песента днес е): 

"Белканто" - Ан Патчет (споделя Теди)

„Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна. Но не само че всички бяха убедени в целувката, но и твърдяха, че могат да определят вида й: била напориста и страстна и съвсем я изненадала. Всички бяха приковали погледи в нея, когато лампите изгаснаха. Продължаваха да ръкопляскат, на крака, все още погълнати от еуфорията на движението на ръцете, с вдигнати лакти. Нито един не почувства и грам умора. (…) Би ли я целунал така, ако в стаята беше светло? Било ли е съзнанието му тъй изпълнено с нея, та в мига на затъмнението да посегне към нея, толкова бърза ли бе мисълта му? Или пък беше заради това, че те също я искаха, всички мъже и жени в стаята, затова колективно си го въобразиха?“

Така започва „Белканто“.

Заради този цитат, прочетен на крак в една софийска книжарница, докато отвън се чуваха минаващите трамваи, пожелах този роман. Да го изчета или пък да се влюбя в него, все тая. И пак този цитат съдържа в себе си и красотата, и недостатъците на книгата.

Ан Патчет взима в ръце прочутата Заложническа криза в японското посолство в Перу от 1996г. и прекроява реалността в една история не само за Стокхолмския синдром, но и за изкуството, музиката, любовта. Прекроява я фино и умело, прекалено умело.

Тържество по случай 53-ия рожден ден на Кацуми Хосокава, важен японски бизнесмен. Домът на вицепрезидента на неназована южноамериканска държава. Поканена е специално да пее известното оперно сопрано Роксан Кос. Голямата любов на господин Хосокава е именно операта, нищо друго. И само операта е в състояние да го изкуши да присъства. В секундата, в която изпълнението приключва, светлините изгасват, за да се случи една дълго чакана целувка и за да бъде превзета къщата от осемнайсет терористи, борещи се за справедливост. Трима генерали, всеки със своите особености, и петнайсет въоръжени тийнейджъри, още деца – сред тях дори и две момичета. Целта е отвличането на президента на забравената от бога страна. Но президента го няма. И следва импровизирането задържане на над сто заложници.

Кризата продължава над четири месеца. Между затворници и терористи се случва сближаване. Кръв не е пролята нито веднъж, но има смърт, ненавременна, неочаквана, болна. Смърт от любов, буквално. Исканията стават все по-безумни. Насреща правителството мълчи. Реалността се изкривява, животът се концентрира в огромния хол на вицепрезидента, времето губи границите си между стените.

Стилът на Патчет е кристален. Всяка дума е внимателно избирана, шлифована, съчетана по цвят и вкус с останалите. Всеки жест, герой, действие са подреждани старателно. Няма поет нито един риск, а аз се влюбвам в рискове. Перфектността може да отблъсне. (Оейзис са го казали отдавна: „True perfection has to be imperfect“)

И парадоксално, книга, посветена на сближаването, при четене се оказва хладна. Героите остават добре шлифовани образи без плът. Вдъхновението е минимално.

А именно вдъхновението е основната тема. Преклонението пред операта, музиката като любов, като общ път за свързване на личности с противоположни характери, истории и разбирания. Преклонението и пред женствеността – Роксан Кос въплъщава платоничните желания на всички участници (макар накрая само един да я има изцяло). Изящният език, изящността на самата атмосфера – заложници, терористи, всички смирени и безпрекословно влюбени в една идея, лишава романа от искреност. Обичам да чета за музика (макар и, признавам, да нямам в настоящия момент сетивата за пълното изгубване в операта), да се давя в красиви думи и литературно-изваяни образи. Но сякаш бих приела книгата много по-лично (и бих я помнила много по-дълго), ако не любовта беше в основата ѝ. Поне не тази особена, прекалено възвишена, далечна любов. Любов-изкуство, любов-музика, където двойките които ще се обичат и изгубят са толкова идеални и така предвидими от самото начало. Драмата на обикновеното сближаване ми е много по-интересна – сближаването не на мъж и жена, а на човек и човек, на приятел и приятел. (Обаче това би било една друга история, не историята на Патчет, нито нейната цел.)

Един роман, изографисан с такова старание, разбира се, че все пак има с какво да ме привърже към своя разказ. Прави го с пукнатините си. С това, че дава най-милото, най-човешки точното определение за влюбване: „Изглеждаше толкова просто да стигнат дотук, такова великолепно облекчение (…).“  Да, облекчение. Не най-поетичната дума, но най-правилно отразяващата онова чувство на първото осъзнаване, че човекът отсреща е любим. Мирно ти е вече, спокойно ти е, намерили сте се. Можеш да си поемеш дъх след първата целувка.

Има и още тънки нишки, които ме оплитат в книгата. Руснакът Фьодоров с неговото обяснение в любов към Роксан. Големият като мечка мъж, вечно пушещ, който споделя обичта си през разказ за стария албум с репродукции на баба му и приключва с „Защо да не ви дам онова, което си е ваше?“ без да очаква и без да иска взаимност, която знае че няма как да получи. „Не става дума изобщо за това кой на кого е дал. Така не бива да се възприемат подаръците. Тук не правим бизнес. Дали бих бил доволен, ако също кажете, че ме обичате? Че това, което бихте желали всъщност, е да дойдете в Русия и да живеете с министъра на търговията, да ходите по официални вечери, да си пиете кафето в леглото му? Привлекателна мисъл, определено, но съпругата ми няма да бъде доволна. Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е една по-широка гледна точка.“

И накрая, заобичвам представата за какофонията от езици в онзи дом, където пленници и терористи споделят седмици наред заедно. Испански, английски, японски, руски, френски и т.н., и т.н. Това, точно това преплитане на светове, думи, губене в превода, стени от звуци и мостове от жестове, ме привлича най-силно.

Епилогът на книгата обаче ми се иска да го нямаше. Заради неговата ненужност и насиленост, заради желанието да върже една поетично-извратена панделка на цялата трагедия, бих ударила шамар на „Белканто“, ако беше мъж.

Пък книгите, така или иначе, са си хора за влюбване, разлюбване и удряне на шамари. Понякога.

Музиката: 

(операта не е моята музикална любов, но пък това слушах прекалено, докато опознавах "Белканто"; а един неочакван герой свири именно Сати сред страниците на романа)