петък, 26 септември 2014 г.

"Непорочните самоубийства" (Джефри Юдженидис) - споделя Теди

„На сутринта, когато дойде ред и на последната дъщеря в семейство Лисбън, Мери, да посегне към самоубийството – със сънотворни, също като Терийз, - двамата парамедици вече знаеха къде в къщата е чекмеджето с ножовете, и газовата фурна, и трегера в сутерена, през който може да се преметне въже.“



С тези думи Юдженидис започва своя първи роман. Без заобикалки разкрива цялата предстояща история в едно изречение. Или по-скоро – умело заблуждава, че само за това ще разказва. Защото „Непорочните самоубийства“ е на първо място книга за порастването, не за смъртта.

Разказвачът е общност. Първо лице, множествено число. „Ние“  - група момчета, израснали през 70-те в малко предградие, вече зрели мъже. Няма индивидуалност, няма отделяне. Те са там, събрани, безименни, припомнящи си детството, ровещи с едно плашещо упорство в живота и смъртта на пет сестри. 

Момичетата Лисбън – Сесилия, Лъкс, Бони, Мери и Терийз. И те един организъм, „митично създание с десет крака и пет глави“, флуентни, с размити граници. И омагьосващи връстниците си със силата на непознатото, с трепета на чуждото. С русата си красота, с момичешката си миризма, но и с недостатъците си – наблъсканите един в друг зъби, лекия мъх над устните им. С лицата си, които на другите се струват „неприлично разголени“ – каквато може да бъде само тъкмо напъпилата младост, объркана още, едновременно сплашена и плашеща.

Ключът към книгата – един от многото ключове, всъщност – не е в първото изречение. Той е в думите на Сесилия, най-малката и първата, посегнала на живота си: „Очевидно никога не сте били тринайсетгодишно момиче, докторе“. Защото чрез смъртта Джефри Юдженидис щрихира непохватността на юношеството, разпада на невиността – разпад, опрян и на по-общото разложение на обществото. 

Това е разказ за представите и носталгиите. За желанията и неслучванията. За ограничения поглед на момчетата към момичетата, на подрастващите към подрастващите, поглед, затворен в границите на прозорци, улици, стаи, срам, притеснение, чудене. 

Поезия уж липсва. Дотолкова, че думите на моменти звучат твърде стъклени, телеграфни, просто изследване на една емоция и една епоха от живота на безименна група мъже. Това дори успява да ме накара няколко пъти да прекъсна четенето. Преводът (на Невена Дишлиева-Кръстева) обаче носи специфичен заряд, българският е лек и прегръща. А танц на стихове по Юдженидис наднича, макар и в неочаквани премени.  

Поезията се оказва разнопосочна. Тя е в пресекулките, на които момчетата общуват с момичетата Лисбън. Тя е в скръбта на сестрите по самоубилата се Сесилия, която им придава още един нюанс загадъчност и която привлича – както само забраненото може да привлича. Тя е в кратките описания на първите чувства, на едва загатнатото усещане да търсиш и да искаш някой друг: „Седнал до нея на последния ред, като избягвал да я гледа, а и нямало смисъл: със сетива, които и не подозирал, че притежава, усещал присъствието на Лъкс до себе си, регистрирал телесната й температура, пулса й, ритъма на дишане, общата пулсация на тялото й и плавните потоци на движенията вътре в него.“

Поезия има и грозна, ръбата в разпада на дома Лисбън. Физическият разпад на къщата, специфична метафора. Първоначално съществува едно пространство на любопитна, уютна другост, в която момчетата мечтаят да надникнат, от която тръпнат да отнесат сувенири: „Питър донесе от дома на Лисбънови разкази за спални, пълни със смачкани гащички, за плюшени играчки, гушкани до задушаване в страстните прегръдки на сестрите, за разпятие с метнат върху него сутиен, за дантелени покои със скрити под балдахин легла и за наситения аромат на група млади момичета, които съзряват едновременно в рамките на това ограничено пространство.“ А постепенно този образ се претопява в мириса на влажни килими, в напластения прах, в избуялите храсти и сипещата се ръжда, в падащата мазилка и разложената дървесина. В летните еднодневки, които затрупват колите и прозорците, които оставя вкус на гнило в устата, от които няма измъкване, които попадат във всеки процеп и задушават. В маранята, която задушава младостта – защото родителите на момичетата ги затварят в този гниещ дом, спират ги от училище, търсят спокойствието и лекуването на мъката чрез изграждането на затвор. 

Само няколко лъча на свързаност ще се случат. Само няколко пъти Момчето (Питър, Джо Хил Конли, Трип Фонтейн, Пакри Дентън, Кевин Хед и още, и още превъплъщения) ще има шанс да докосне Момичето (Бони-Лъкс-Терийз-Мери), да се срещне с него, да изживее реална част от съществуването на това Момиче отвъд спомените му, отвъд въображението, отвъд носталгията. И всъщност точно тези срещи пречупват, забиват се в съзнанието. Ежедневното ограбва. Но ежедневното може и да се митологизира.
„В колата обаче, в присъствието на живите, истински момичета, момчетата осъзнали нищожността на своите фантазии. Осъзнали още и че противното също не е вярно: че момичетата не са нито наранени, нито побъркани. Та момчетата получили някакво такова откровение.“
И
„Божичко, бях толкова млад. И толкова стреснат. Тя също. Хванах я за ръката и нямахме представа как се прави. Дали да преплетем пръсти, или не. В крайна сметка ги сплетохме. Това си го спомням най-добре. Дето си преплетохме пръстите.“

Там е дори необяснимото, детско, неконтролируемо желание да избягаш точно в мига, когато си получил онова, което най-много си искал. То носи пълната правдивост: „Онази нощ просто си тръгнах. Не ме интересуваше как ще се прибере тя. Директно се изнесох. Откачена работа. Така де, все пак я харесвах. И то много. Обаче точно в онзи момент някак си ми писна от нея.“ 
 
Вторачването в образ, а по-късно и непрестанното чудене над бодящия въпрос „защо“ – защо се самоубиват момичетата, от къде тръгва заразата на тази ритуална страст към смъртта, само отдалечава от същинското хващане за ръка, от разбирането. Момчетата, „ние“, ще осъзнаят(осъзнаем), че не са познавали никога Бони (и всички други) едва, когато я виждат увиснала на въже в сутерена, побеляла, отворила широко очи. 

Юдженидис пише всъщност за младежкия егоизъм. За отказа да се приеме светът „такъв, какъвто е – пълен с недостатъци“. Един инат по Холдън Колфийлд (от където може би идва и сравнението на романа със „Спасителят в ръжта“), едно тихичко, простичко непримиренчество, нарисувано в смърт и разпад, за да руши табута, но в същността си – само история за растене и сбогуване. „В основата на самоубийствата няма нито тъга, нито загадъчност(...). Станаха прекалено могъщи, за да живеят сред нас, прекалено заети със себе си, мечтателни, слепи.“ Но и растене и отричане, невъзможност за преодоляване - защото момчетата никога няма да се лишат от "веществените доказателства", предметите, които грижливо са събирали - сутиен, козметика, макет-играчка, артефакти, физически спомени, останали им от сестрите. Котви на детството, на вечното неразбиране, Котви на прекалеността, на онова полудяване, което носи сблъсъкът със света и невъзможността да се прекрачи отвъд личните граници. „В днешния свят често се случва удълженото детство, с което американският начин на живот дарява своите подрастващи, да се превърне в пустош, където те се чувстват откъснати както от детството, така и от зрелостта.“

Една сцена се забива в мен. Сестрите Лисбън успяват да се свържат отвъд загниващия си дом-затвор. Общуването е чрез музика по телефона, от двете страни на линията се редуват плочи и песни. Общуване със знаци, деликатно, пеперудено, отговарящо на всяко едно недослучено споделяне, което сме изживели в онова мъглива пространство между тринайсет и седемнайсет – когато сетивата ни все още са и твърде изострени, и твърде болезнени, и твърде разсеяни. Прекъснато рязко - и в прекъсването си безумно красиво. „Връзката прекъсна. (Без предупреждение, момичетата ни бяха прегърнали с ръце, бяха зашепнали разпалено в ушите ни и бяха излезли от стаята.)“

От този миг крада и аз мелодията на тази книга. Чиста носталгия.




Няма коментари:

Публикуване на коментар