Имам братче. Преди две седмици
направи шест. Шестнайсет пък са годините разлика между нас двамата. Дете е още,
но от рано си личат коренно различните ни характери и поведение. Пък средата ни
на обич и възпитание е една и съща. Той е див, по момчешки. Трудно контролируем
– често повече от обикновеното за едно хлапе на неговата възраст. Все
по-любопитно ми е да анализирам динамиката в едно семейство. Кое как се случва,
кой как участва в отглеждането на дете. И защо резултатите често са
противоположни.
Именно от такова любопитство
прочетох „Бойният химн на майката тигрица“. Биографична книга за майчинството
на Ейми Чуа, преподавател по право в Харвард, майка на две дъщери. Амбициозна
жена, чийто мемоар предизвиква противоречиви мнения. Тя е хвалена и оплювана,
обвинявана в тормоз и насилие, но и посочвана като пример за подражание.
За Ейми Чуа не щастието на децата
й е важно – поне не в онзи, либерален, присъщ на западния свят смисъл. Детството
не е за игра на кукли, тичане в локвите и рисуване с пръсти. Важните избори се
правят от родителите, не от дъщерите. Посоката е зададена и право на промяна в
курса й не съществува. Гони се единствено перфектност. Във всичко. Ейми е
майката, която няма да приеме нарисуваните от децата й картички за рождения й
ден, докато не ги направят наново, с повече старание, по-красиви и по-добре
надписани. Ейми е тази, която ще определи, че голямата София ще свири на пиано,
а малката Лулу – на цигулка. Класическата музика възпитава. Ейми ще следи да се
упражняват по шест часа на ден и ще измисля извинения пред другите родители
защо не пуска дъщерите си да играят с децата вън. Пътуванията на семейството й
ще са винаги под знака на това да се намери хотел, в който има пиано за
упражнения. Лулу ще бъде измъквана всеки ден от часовете по трудово и музика в
училище, с нищо неполезни, за да свири допълнително с подбрана учителка. И
целите ще се постигат – макар и на цената на граничеща с жестокост стриктност. А
оценка по-ниска от шестица, разбира се, е недопустима. София на 14 ще свири в
Карнеги Хол. Лулу ще бъде взета за ученичка при едно от големите имена от престижната
школа „Джулиард“. „Целта ми като родител
е да ви подготвя за бъдещето, а не да ви накарам да ме харесвате“ е философията
й.
И всичко описано плаши. Особено
някой като мен, израснал в противоположния семеен модел. Където изборът винаги
е бил мой, родителите ми само са ми давали необходимата подкрепа и обич.
Книгата на Ейми Чуа е написана
простичко. Чете се бързо. А след първоначалното стряскане от методите й, идва
момент на разбиране. Да, честно. Самоиронията й, както и нишката самокритичност
намалят ефекта от пълното неприемане. Тя е болно амбициозна, но извън
схематичността на майката, тормозеща дъщерите си в името на успеха, се намесват
още парченца от пъзела на семейството й. Съпругът й, който я обича, подкрепя я
и който е отгледан в либералната традиция, а оттам често е деликатен коректив на
методите й. Лулу, малката, ината дъщеря, която още на три годинки се опълчва на
майка си (и в чиято прекрасна своенравност открих много от брат си). Именно
Лулу е тази, която не прекратява ежедневния сблъсък родител-дете, докато не
успява да вдъхнови случването на първата майчина отстъпка и думи като: „Може би най-накрая си позволих да се
възхищавам от вътрешната сила на Лулу, такава каквато е, макар да бях дълбоко
несъгласна с избора й.“ А самата Ейми Чуа е превърнала отглеждането на
дъщерите си във втора професия, посвещавайки времето си до степен на пълна
отдаденост, ужасяваща отдаденост – тя присъства например на уроците на дъщерите
си, учи се на музикална теория наравно с тях, за да може да ги насочва в
домашните им упражнения, да следи прогреса им.
Най-важното, което извличам за
себе си, е красотата на дисциплината (с уговорката, че баланс е крайно
необходим винаги). Аз съм хаотична. Не умея да управлявам времето си, лесно се
разпилявам. Свикнала съм да не се влагам на сто процента в работата си, сякаш
успехът е по-сладък, когато е лек и почти случаен. И за всичко това хич не се
харесвам.
Същественото в теорията на Ейми
за „китайската майка“ (която може и да е баща, може и въобще да не е китайка –
важен е духът) е всъщност идеята, че трябва да се положат здрави основи. Да се
дадат в ръцете на дъщеря си/сина си инструменти, с които по-лесно ще гради след
това живота си. Хвалбите нямат място тук, защото начинът да покажеш на детето,
че е способно минава само през това да не му позволиш да се откаже и от
най-плашещата, най-трудната задача.
„Ето една разлика между кучето и дъщерята, помислих си по-късно. Едно
куче може да направи нещо, което всяко друго куче може, например да плува
кучешката – и ние й ръкопляскаме, гордеем се с нея и й се радваме. Представяте
ли си колко по-лесно би било, ако можехме да правим същото с дъщерите! Обаче не
можем. Това би било нехайство от наша страна.“ Звучи брутално. Удря
плесница почти. Но пък рисува една всъщност добра философия. Детето се обича
мъничко жестоко, но така, че да се научи да вярва в себе си и да прескача
препятствия. И да работи, да работи много. Защото „това, че обичаш нещо, не означава, че ще станеш много добър някога. Не
и ако не работиш. Повечето хора се излагат тъкмо с това, което най-много
обичат.“
"Бойният химн на майката тигрица“
е противоречива, наистина. Вдъхновение обаче носи описанието на моментите, в
които момичетата свирят пред публика, триумфират. Вдъхновение са и цитираните пасажи от есета на
София („Да свириш за публика е като да
даваш кръв, след това се чувстваш празна и малко замаяна. А когато всичко
свърши, твоята пиеса вече не е просто твоя. Време беше. Отидох до пианото и се
поклоних. Само сцената бе осветена и не можех да виждам лицата на публиката.
Казах сбогом на Ромео и Жулиета и ги пуснах в мрака.“). Именно те ме карат сама да пожелая да се вложа в
нещо така отдадено, така безумно, както това момиче е свирело на пиано на
четиринайсет.
Наред с това обаче вдъхновява и
момичешкият бунт на Лулу, която се отказва от цигулката, за да започне да
управлява времето си сама, да подарява часовете си на други, също толкова
обичани неща. Тази книга ме кара да се възхищавам от силата на самите момичета,
от това, че тънката граница на пречупване на психиката им по опасен начин не е
била премината и заради самите тях.
Полезна книга. Отворена също
така- защото историята на това семейство тепърва ще се пише. Книга, от която
може да се извлече много, ако се пожелае. Дори когато читателят е момиче, което
хич не си се представя с деца скоро – но пък има любимо малко братче.
По-забавното – крада желание и за превъзпитание на самата себе си. Щипка самодисциплина
и вкарване на ред в личния хаос са добре дошли.
Крайностите на Ейми Чуа някак
помагат по пътя за търсене на баланс у читателите й, мисля. „Бойният химн на
майката тигрица“ събужда диалог чрез стряскането.
Музиката:
(защото само пиано отива тук. и тези особени, стряскащи, събуждащи тонове в средата, разбира се)
Няма коментари:
Публикуване на коментар