"Степния вълк" от Херман Хесе - споделя Росен

„Да се отдалечаваш от себе си е грях. Би трябвало да можеш напълно да се приютиш в себе си като костенурка“

-  Х. Хесе, „Демиан“

За магическия театър и радиомузиката на живота

Херман Хесе е символ на стремежа към себепознание – трудно в литературата може да се открие по-опитен навигатор в пътуването към себе си, отколкото немският автор, посветил творчеството си именно на този копнеж. Една цел, която, бъде ли достигната, е възможно да не стане повод за рязане на лентички с усмивка на уста, а напротив – да се окаже пагубна, разкривайки нелицеприятния вид на откритието. Риск, който за хора с мащабите на Херман Хесе е напълно оправдан и нищо не може да ги отклони от него, защото той не е в името просто на една личност, а на цяло едно поколение. Поколението на Голямата война, отключила процеса на дехуманизирането на личността и обезценяването на човешкия живот в началото на XX век. Хесе е вестителят на възможността за ново съществуване в едно време на отчаяние и смут от реалността. Времето, в което Степния вълк напуска дивата природа и нахлува в света на хората – той не се цели във всички хора, а само в „силните, най-одухотворените, най-даровитите“, т.е. в душите, където ще открие най-много плячка. 

“Погледът на Степния вълк пронизваше цялото ни съвремие, цялото усърдно суетене, цялото домогване, цялата предвзетост, цялата плитка игра на една въображаема, празноглава духовност — ах, за съжаление този поглед се врязваше много по-дълбоко, отиваше още по-далече, отвъд недостатъците и безнадеждността на нашето време, на нашата интелектуалност, на нашата култура“ – едва ли са много хората, които след прочита на „Степния вълк“ са отредили на Хари Халер - 50-годишния изолиран от обществото самотник, който няма дом и прекарва живота си в размисли, книги и вино - незавидно място в съзнанието си или изобщо не са го допуснали вътре. Погледът му, безумният поглед на един разум, смесил реалност и фантазия, покой и хаос, мъдрост и лудост, духовност и инстинкт се впива в същността ти и дешифрира голяма част от теб. Ние опознаваме Хари Халер както отвътре в неговата алиенация, така и отвън чрез Трактата за Степния вълк. Именно в загадъчния ръкопис, който Хари получава, са разкрити вътрешните му битки от различна гледна точка, напомняйки му, че това, към което се стреми, всъщност е неговият най-голям страх: „Всичко казано така е много добре познато на Степния вълк, макар никога да не е съзирал това очертание на вътрешната си биография. Той предугажда своето положение във вселената, предусеща и познава безсмъртните, подозира и се страхува от възможността за една среща със себе си, знае за съществуването на онова огледало, в което му е крайно необходимо да надникне, да се огледа, но и смъртно се бои от това“.

Но все пак за Хари Халер болката е „едно напомняне за нашата извисеност“ – тя е бодливият храсталак по пътя, неизбежното препятствие към целта и който не е готов да я посрещне, е обречен на неуспех. Именно страданието от нравите в бюргерското общество прави Хари чужденец и бездомник, Степен вълк, за който бягството от това, което го отблъсква, е единственият шанс за оцеляване. Срещата с Хермине по моему не е нищо друго освен създадена от съзнанието на Хари илюзия – Хермине е Хари, който има просто има нуждата да чуе своята философия, да усети болката си, отразена и в нечие „друго“ съзнание, което да го приюти поне за кратко: „Ти си прав, Степни вълко, хиляди пъти прав и въпреки това трябва да загинеш. За този прост, удобен, задоволяващ се с толкова малко днешен свят ти си премного взискателен и жаден, той ще те изплюе, за него ти имаш едно измерение в повече. Днес, който иска да живее и да се радва на живота си, не бива да бъде човек като тебе и мене. За всеки, който изисква вместо дрънкане — музика; вместо удоволствие — радост; вместо пари — душа; вместо суетене — истински труд; вместо преструвка — истинска страст, този хубав тукашен свят не е родина…“.

Хари е решил да дочака 50-годишният си рожден ден и да се самоубие, но срещата с Хермине го спира, т.е. срещата на Степния вълк с Хари. Това „запознаване“ го разколебава, но не променя представата му, че „на същинските хора не принадлежи нищо освен смъртта“ (лесна е съпоставката с Далчев, който именно в средата на 20-те години („Степния вълк“ е публикуван през 1927 г.) пише в своето „Дяволско“: „Аз имам всичко: моя е смъртта“). Поствоенната личност осъзнава, че телесното битие рязко се е обезценило и шансът да достигне до себе си се крие в бягството от времето и навлизането във вечността, чиято врата е само една – смъртта: „Вие копнеете за това да напуснете сегашното време, този свят, тази действителност и да преминете в друга, която да ви подхожда повече, в един свят без време. Направете го, мили приятелю. Аз ви каня за това. Вие, разбира се, знаете къде се таи този друг свят, че светът, който търсите, е свят на вашата собствена душа. Само в собствената ви същност живее онази друга действителност, за която копнеете. Аз не мога да ви дам нищо, което вече не е съществувало във вас самия“.

В творбата си Хесе засяга и темата за хумора като опора на съществуването и неприемането на  собствената си личност и действителността твърде насериозно като способ за по-правилна перцепция на случващото се в живота ни –  реминисценция от античната философия на стоиците. Наистина, едно от най-емблематичните прозрения на романа, въплътено в думите на Гьоте (който Хари среща насън), е, че „...сериозността, момчето ми, е творение на времето; тя възниква, дотолкова искам да ги издам, от едно надценяване на времето. Някога и аз самият надценявах времето, затова исках да стана на сто години. Но, виждаш ли, във вечността няма време — вечността е миг, просто достатъчно дълъг за една шега“.

Магическият театър на Пабло, в който Хари попада в края на романа, е сцената на неговия разум, нова измислица на съзнанието му, чрез която да стигне до отговорите, за които копнее, и да се отърве от Степния вълк в себе си. Там той преживява един водовъртеж от минало, настояще и бъдеще, навлиза в хаоса на фантазията, където се сблъскват истина и илюзия, живот и смърт, хора и машини, музика и дандания, слово и празни приказки. Но, над всичко останало, Херман Хесе въздига в края на „Степния вълк“ шансът за новото начало и убедеността, че животът на Хари (и тези като него) си струва да бъде изживян, щом бъде освободен от вълчето присъствие в духа: „Ох, аз разбрах всичко, разбрах Пабло, разбрах Моцарт. Някъде зад себе си чувах страховития му смях и знаех, че всички стотици хиляди фигури на играта на живота са в моя джоб; потресен, разбирах смисъла и бях склонен още веднъж да започна играта, още веднъж да изпитам нейните мъки, още веднъж да изтръпвам пред нейното безсмислие и още веднъж и често да преминавам през ада на моята душа. Някога ще се науча да играя по-добре с фигурите. Някога аз ще се науча да се смея“.

there's no way to tell and there's many ways to go,
there's pain in your heart and your head in the snow