Gaudeamus igitur, Juvenes dum sumus
Това е Артонен Арто. Френски драматург, актьор и режисьор. Започвам с
него, макар в текста на последната книга на Юдженидис да е споменат веднъж.
(„Над главата му, закачени с
кабарчета, висяха две снимки на Антонен Арто. На снимката вляво Арто беше млад
и невероятно красив. На другата, направена само десетилетие по-късно,
драматургът изглеждаше като повехнал луд. Това, което допадаше на Лари, бе
именно бързината и целостта на физическото и умствено разпадане на Арто.“)
Лари е съквартирант в колежа на Мичъл Граматикус. Двамата по-късно ще
попътуват из Европа. Но преди да продължа с тях, с Маделин, с Ленард Банкхед,
нека кажа – знам защо тази книга не се харесва от много хора. Разбирам защо не
(им) издържа на сравнението с „Мидълсекс“ и „Непорочните самоубийства“. Знам и
защо аз я заобичах почти веднага, след като я разтворих – и защо става една от
най-лично важните ми за изминалата година – и най-любимата ми от автора. Този
текст ще се заиграе с моето си субективно чувство на близост. И ще е (почти)
писмо до Джефри Юдженидис. (Юдженидис е
споделял, че започвайки роман, си представя, че пише писмо до приятел. А „всяко
писмо е любовно писмо“, пак според него нейде из страниците на „Брачната
фабула“.)
* * *
На двайсет и две съм. На толкова е и Маделин Хана, с която романът бива
открит. Маделин, която тъкмо завършва английска филология и чието
самоопределяне минава през любимите й книги. Или поне Юдженидис ни я рисува за
пръв път така – чрез заглавията в библиотеката й. Колко банално.
Обаче.
Едно е усещането, което ще ме държи впримчена в книгата през цялото
време, докато чета. Уютно ми е.
„Брачната фабула“ се заиграва директно с книги, с цитати, с имена и сложност –
но го прави по онзи мил и познат, наивен начин, по който го правим самите ние,
двайсет-и-няколко годишни, повярвали си, че знаем всичко, че четем света, че
светът въобще се побира в мрежа от култови автори. Нито за миг не съм
подразнена, както твърде често ми се случва щом някой съвременен автор започне
да пълни книгата си с препратки към голямата литература – препратки, които
винаги издават немощ. Не, не Юдженидис е този, който парадира със знание, а
героите му, моите връстници, обичат да спорят за Дерида, Юлия Кръстева, Барт,
за семиотика и религия. В камерната обстановка на колежа Браун в началото на
80-те е най-нормалното нещо да отидеш на купон и да различиш по рафтовете „дежурния Кафка, задължителния Борхес,
престижния Музил.“ Така, както и
твърде често се случва да се повтори сцената в София, някъде през второто
десетилетие на ХХI век. Малка лична претенция, статична
заявка за бунт, поза на младостта.
Именно размиването на времевите граници е следващото, което ме
привлича. 1982г. се появява категорично оповестена едва след първите двайсетина
страница. Патината на епохата се усеща още от самото начало, да – в случайно
вметната песен, в появилата се нейде прическа или дреха, но годината е само
тънък филтър над действието, лесно се сближава с днес, лесно се разсейва.
Мрежата от думи, която гради Юдженидис, ме привързва още по-силно. Въпреки
категоричното заглавие, докато чета нямам усещане за крайна цел на романа. Не
знам къде ме води, действието е леко и твърде, твърде познато. Постоянно се
правят големи подскоци между днес и вчера, между разговори и обяснения,
следствията изпреварват причините, мотивите биват разкрити след случването.
Липсата на линейност често е на границата да обърка – но никога не прекрачва
тази граница и пъзелът продължава да се реди неусетно.
И всъщност в сърцевината на всичко дотук, на типичният описателен стил
на Юдженидис, се е сгушила „фабулата“. Повърхността, разбира се, е именно
любов. Любовен триъгълник между момиче, което е прекалено скицирано, за да има
собствен образ (ех, Маделин) и две момчета – Ленард Банкхед, очарователен
биолог, страдащ от маниакална депресия, и Мичъл Граматикус, студент по
теология, в чийто образ Юдженидис е вградил собствената си сянка, странствания
и младежки копнежи. Ето, толкова банално
звучи.
Но не, не. В книгата има един брак, наистина. Има и едно не-предложение
за брак, твърде прекрасно в отсъствието си. Заигравката е с романите на Остин и
Елиът, с опита да се обърне характерния сюжет на английските писателки от
викторианската епоха – девойката, която трябва да избере най-подходящия
кандидат.
Обичта ми към тази книга идва обаче от това, че тя не е въобще любовен роман, не е роман за брака (дума, която ми е
безумно чужда, дори плашеща на този етап). Не. „Брачната фабула“ разказва за
порастването, за страховете на нас, двайсетгодишните, претенциозните,
амбициозните, разглезените, които тъкмо подаваме нос в света на зрелите. („Току-що
бе започнала да живее като възрастен човек и не помнеше да се е чувствала
по-ранима, уплашена и объркана.“, ще си мисли Маделин Хана). Любима тема на
Юдженидис – толкова любима, че и трите му романа всъщност все нея обговарят,
макар и да са толкова различни един от друг, макар и чарът на неговия талант да
е именно в невъзможността да предвидиш следващата му картина, новите му герои.
Любима тема и на мен, която от дете някак все искам да се заигравам с времето,
с носталгиите и меланхолиите му, с разпадите му.
Артонен Арто на стената на Лари, разполовен на два противоположни
образа от изминалото време, е именно знакът на това, което и Юдженидис опитва
да запечата, и аз търся да проумея. На онзи красиво болезнен кръстопът между
детство, младост и зрялост, когато светът се разпада на съставни части, за да
си го пренаредим наново, крив, наш, непознат. „Брачната фабула“ е за това.
Има и клишета, да. Признавам - има изречения, които не отиват на книгата,
които рисуват с твърде идеалистични щрихи. Измислените драми на едни хлапета,
които си имат всичко, лесно биха могли да подразнят хората, търсещи размаха на
„Мидълсекс“ или онази особена, приглушена обреченост на „Непорочните
самоубийства“. Но всяка баналност (като перфектната красота на Маделин ала
Катрин Хепбърн или огромния член на Ленард) почти не забелязвам. Има твърде
много ирония в тази книга, мила ирония. Основна е малката ежедневна драма да
порастваш, да копнееш по „едно там, което
не е там“ (както е цитирана Гъртруд Стайн), да търсиш патерица в изядени с
кориците томчета като „Фрагменти на любовния дискурс“ на Барт и да се мъчиш да
дефинираш любовта, абсолютно оплитайки се в представите си, опивайки се от тях.
Малка, нищожна драма на фона на всичко друго, което може да ни опари – и все
пак, най-най-важната за този (ми) момент, най-обичаният личен конфликт,
най-превъртаният – защото винаги двайсетте ни години се търсят и люлеят в
спомените като твърде ценни.
Привилегированата Маделин се сблъсква за пръв път с различно построено
израстване: „Като слушаше Ленард, Маделин
се чувстваше ограбена от щастливото си детство. Никога не си бе задавала
въпроси защо е реагирала по един или друг начин или какво влияние са оказали
родителите й върху нейния характер. Безпроблемният й живот бе притъпил
наблюдателността й. Докато Ленард забелязваше всичко, до най-незначителната
подробност.“
Начетеният, чаровен, срамежлив Мичъл пътува из Европа и доброволчества
в Калкута при Майка Тереза, докато търси подредба на собствения си хаос и
несподелената си любов към (идеала) Маделин („Докато
обикаляше из улиците, се опитваше и нерядко успяваше да изчезне за самия себе
си, за да може, парадоксално, да присъства в настоящето по-пълноценно.“) И
Мичъл, който все пак се опира в диренията си на кредитната карта на родителите си.
Ленард, белязаният от болестта си – а страниците, посветени на
биполярното му разстройство се четат задъхано, без прекъсване. „От депресия не се чистиш. Депресията е като
синина, която не минава. Белег в мозъка. Трябва адски да внимаваш да не
докосваш охлузеното. Обаче то си остава там завинаги.“ Ленард, лутащ се
между манията и депресията, Ленард, който пита „Къде е Ленард?“ без да може да
получи отговор. Ленард прекрасния – „Ако
трябваше да бъде нарисуван Ленард през първата си година в колежа, то рисунката
би изобразявала младеж, който вдига глава измежду два женски крака, само
колкото да си дръпне от наргилето с хашиш и да даде правилен отговор в час.“ И
Ленард егоиста, заради когото Маделин научава доброто старо „Хората не спасяват други хора. Спасяват
единствено себе си“. (А не е ли така присъщо именно на двайсетгодишните
наивно да копнеем да спасим другиго. Сякаш това ще придаде допълнителна
стойност на нас самите и ще превърне обичта ни, с която тъкмо се запознаваме, в
нещо по-голямо и с това по-важно.)
* * *
Книга-обич е това, в чийто текст Юдженидис си е позволил и много
недостатъци – но пък затова ми е сладко да я обичам, нали любовта не почива на рационалност.
Книга-обич. Заради Юдженидис, който обича героите си, дори когато са
само скици, в които пуска да се настани читател, да се настани самият той, да
се скрие някое утре. Заради преводачката Невена Дишлиева-Кръстева, която с
всяко изречение показва колко обича Юдженидис и езика му. Заради редакцията на
Жени Божилова, която винаги е говорила именно за необходимостта от голяма,
огромна любов към труда и литературата.
* * *
Юдженидис описва Кейп Код, където Ленард заминава с Маделин по
стипендията си, така: „тук светът бе смален до основните си елементи – пясък,
море, небе.“ Така усещам и „Брачната фабула“. Търсенето е сведено до основите
си – любов, път, книги, разминаване. А самото търсене е в името на „нещо, което всяко дете знаеше как да
направи – да поддържа пряка и пълноценна връзка със света. Когато пораснеш
някак забравяш за тази връзка и трябва да се приучаваш наново.“
Музиката:
(из плейлистата на моите двайсет години)
It's a joy
To know you're waiting there
Writing letters, left burning in the air
Няма коментари:
Публикуване на коментар