Кундера започва своя разказ с идеята за вечното завръщане. Аз се запознавам с „Непосилната лекота на битието“ на четиринайсет, тъкмо започнала гимназия, тъкмо затърсила книгите, върху които ще стъпя, за да раста. Завръщам се и я препрочитам седем години по-късно. И знам, че завръщания и нови прочити ще има още много тепърва. Защото това е книга-речник, книга-дисекция, малко страшна книга, неразбираема за едно четиринайсетгодишно дете, измамно близка за момичето на двайсет и две и кой знае, кой знае каква за жената, в която ще се превръщам.
Студени
– но и приятелски, са страниците на „Непосилната лекота…“. Имаме история за
един мъж и две жени, или пък може би за една жена, нейния любим и неговите
любовници – зависи как ще редим пъзела в собственото си съзнание. Имаме ъгълът
на епохата, сключен между личното – 1968г., Пражката революция, социализма.
На
четиринайсет не приех книгата. Заклеймих я за
думи, събрани да поучават, докато само се преструват на роман. Усетих фалш, а
фигурките на героите, техните взаимоотношения, разрязани напречно от Кундера,
ми бяха чужди. На четиринайсет не би могло да бъде друго, разбира се. В осми
клас в мен е дремела само любовта към историята, любопитството към годините, в
които са расли майка ми и баща ми, в които са съзрели баба ми и дядо ми (заради
което по-късно ще изчета жадно Георги Марков). Но познанията съм ги нямала.
Нямала съм и опита на влюбена жена, само представите. А „Непосилната лекота на
битието“ задава въпроси именно за любовта.
Сега
уж е друго. Не съм живяла социализма, но той спи в родовата ми памет и
желанието да бъде проумян, като всяка неслучена лично, но близка трагедия,
винаги е свито у мен. Оттам по-лесно вниквам в езика му. Имала съм и възможността
да опозная тялото и любовта си – и вече с Кундера можем да общуваме на тази
тема. А той го умее.
Томаш,
блестящ хирург, се влюбва в Тереза, „родената
от шест случайности“, момиче от провинцията. Кундера ще обяви любовта им за
родена от една метафора, а случайността – за императив на събирането. Тереза не
ще спре да се губи в сънищата и слабостта си, а косите на Томаш винаги ще
миришат вечер на чужд женски скут – макар „манията
му да не са жените; манията му е непредвидимото у всяка от тях, онази милионна
част, която отличава една жена от друга.“ Кундера се заиграва с двамата, с
любовницата на Томаш Сабина, със символите и думите им, с професиите и
търсенията им. Има една изкуственост, да, една сценичност, плъзнала се като
нишка из страниците. Не забравям нито за миг, че „Непосилната лекота…“ е един
декор, театър, преструващ се на роман (и това е фалшът, за който съм имала
сетива на четиринайсет – но не и очите да проумея като нещо необходимо). Както
Хари Халер в „Степния вълк“ на Хесе получава в ръцете си фигурки, с които може
да строи животи, така и Кундера споделя публично тайнството на своята игра, не
излизайки никога от текста си, наставлявайки във всяка сцена, насочвайки грубо зад
кадър събития, разговори, срещи, сливане на тела. Той разчленява всеки жест с
хирургическа точност – (подобно на Томаш, който в изневерите си, в полигамията
си търси да проумее света, да проумее непредивидимото) – и с дисекцията на свят
и епоха прави любов с познанието.
И мрежата от знание, която се влива в читателя от страниците, е здрава. Плашещо
студена, но неподатлива. Получавам карта с легенда за ежедневното и
необяснимото – точно сега, във възрастта тъкмо напуснала детството, когато най-жестоко
търся себе си и другите.
Според
Кундера: „(човешкият живот) е композиран
като музикално произведение. Човек, воден от чувството за красота, превръща
едно случайно събитие в мотив, който оттам нататък остава вплетен в музикалната
композиция на неговия живот. Човекът се връща към този мотив, повтаря го,
видоизменя го, транспонира го също както композиторът разгръща темата на своята
соната. (…) Без дори да съзнава, човек дори и в мигове на най-черна
безнадеждност композира своя живот по законите на красотата.“ Но всички ние влагаме различно значение в
едни и същи символи. Композициите ни тръгват в различни посоки, случайностите
биват тълкувани противоположно и това е началото на разминаването, на
неслучването. Няколко глави в романа носят заглавието „Кратък речник на
неразбраните думи“. Той като автор ще ни преведе невъзможното пресичане в
речниците на героите си, ще ни обясни, че: „Докато
хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани
едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви;
но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях
е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо
различно в партитурата на единия и на другия.“. Заедно с това ще се вмъкне
ловко в собствените ни композиции, за да ни даде нови определения за любов,
желание, секс, социализъм. И тези нови определения ще са така чисти, така ясни
и логични, че приемането им за свои, за просто припомнени, е твърде естествено.
Защото.
Всеки
изживява поне веднъж въпросът защо въпреки взаимна обич, връзката става невъзможна.
Изживява и съмнението – щом връзката се разпада имало ли е въобще обич. И
Кундера ще отговори: „Всеки от тях бе
създал ад за другия, нищо, че все още се обичаха. Това, че се обичаха, е
доказателство, че грешката не бе в тях самите, в постъпките им или пък в
променливото им чувството; грешката бе в това, че те не бяха един за друг.“
Всеки
се е губел в сладостта на световъртеж пред лична пропаст, пред желанието да се
изгубиш, да се забравиш, сам себе си да предадеш. И получаваме в ответ: „Бихме могли да определим световъртежа и
като опиянение от слабостта. Човек осъзнава своята слабост и не иска да я
надмогне, а да й се остави.“
Всеки
се е съмнявал поне веднъж доколко е искрен във взаимоотношенията си, изследвал
е действията си, изневерявал е на себе си –и Кундера е жестоко прям „Ние никога няма да можем да определим със
сигурност доколко отношението ни към другите хора е следствие от нашите
чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е
предопределено от съотношението на силите между нас и тях.“
Всеки
си е превъртал тия няколко коварни, егоистични изречения: „Дали ме обича?“, „Дали е обичал друга повече от мен?“, „Дали ме обича
повече, отколкото аз него?“ – а Милан ще признае вместо нас, страхливите: „Може би всички тези въпроси, които целят да
открият любовта, да я измерят, огледат, проучат, изследват, в действителност я
унищожават още в зародиш. Може би не сме способни да обичаме именно защото
жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да
пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем
с него.“
Но.
„Непосилната
лекота на битието“ сблъсква не само с пространството на любовта, нейните
проявления и невъзможности, а и с една земя, в която границите на реалността са
непознати и забравени сякаш. Неизживени лично от мен, родената след 1989г. Кундера
рисува социализма по начин, който за съжаление не се удава на никой от
съвременните ни родни автори, така обичащи да предъвкват темата. Картографира
го правдиво, без претенция, без натрапване. Социализмът, Стената са просто
ежедневие, сблъсък, органичен декор, който хем бива обяснен, хем не бива
заграждан като единствена тема. Комунизмът е част от действителността на
героите, но не е самоцел на автора.
„Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на
залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.“ Да. Позната
ни е тази носталгия, нали. И лично, и като общество ни е позната. Обич към
миналото заради това, че е минало. Опрощаване, задето е неповторимо – без
значение добро или лошо. Един исторически цинизъм, „дълбока нравствена извратеност“.
Кундера
и в тази посока пише речник, и тук е прецизен, хладен, реже света на късчета и
го подрежда. Затова и тази книга е необходима, буквално. Затова и (пре)прочитът
й близко до родния 10 ноември е така важен. Ние си нямаме неин еквивалент,
липсва ни този поглед, макар родният книжен пазар да е свръхпродуктивен по
темата (тук със смигване споделям „Културата
се изгубва сред безчислената книжна продукция, сред лавината от букви, сред
безумството на количеството.“)
Тоталитаризмът
е кич. Общество, в което частните разговори се излъчват по радиото за
назидание, е концлагер. Такава е постройката на Кундера, такова е и логичното
разбиране. Но зад думите се крие още смисъл – той стряска, защото разкъсва
декора и на нашето днес. Колкото ми е любопитно да чета за години, които съм
имала щастието да не ми се случат, толкова се свивам, откривайки, че нишка на
общо между тогава и сега е твърде лесна за прокарване.
„Концлагерът е свят, в който хората живеят
постоянно един до друг – денем и нощем. Жестокостите и насилията са негова
вторична (и далеч не задължителна) характеристика. Концлагерът е ликвидиране
без остатък на личния живот на човека.“ А ние всички живеем един в друг,
един върху друг, интимността е доброволно изличена, свръхсподелянето е дори
търсено. Това, което някога е било най-голямото наказание – лишаването от личен
живот, от правото на ежедневна тайна, сега е нарочно търсено. Жадни сме за
публика до освирепяване. Жадни за внимание.
„В царството на тоталитарния кич отговорите
са дадени отнапред и изключват всякакви въпроси. Оттук следва, че истинският
противник на тоталитарния кич е питащият човек.“ Научили сме се да питаме,
да. Или поне тази възможност вече ни е дадена свободно. Друго е дали се
възползваме. „Източник на кича е
категоричното приемане на битието. Но кое стои в основата на битието? Бог?
Човекът? Борбата? Любовта? Мъжът? Жената? По този въпрос има различни мнения,
затова има и различни видове кич: католически, протестантски, еврейски,
комунистически, фашистки, демократически, феминистки, европейски, американски,
национален, интернационален.“
* * *
Щастието
е копнеж по повторение. С това Кундера се сбогува. С повторението обяснява и защо е
невъзможно да постигнем мир – пътят ни е линеен, кръгове няма, завръщане в
точката носталгия е невъзможно. Щастието е възможно да изпълни единствено
пространството на тъгата.
Чета
и в съзнанието си непрестанно опитвам да си припомня възприятията на
четиринайсетгодишното девойче, което съм била. Чета и тайно любопитствам за
деня, когато ще препрочитам отново, изживяла повече, остаряла. Лутам се в
собствените си копнежи за кръг и повторност, (не)признати. Люлея се между
детство, младост и уж далечна старост. „Непосилната лекота на битието“ ми дава
необходимата опора тази есен, докато подреждам за себе си що значат двайсет и
пет години родна демокрация на фона на протести, избори, новото ни правителство.
Кундера ми дава и отправните точки за осмисляне на лични взаимоотношения. Това е оголен текст, който изправя пред собствената голота, пред собственото неудобство - и ги преодолява.
Книга-енциклопедия.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар