Открита случайно. Без да съм я чувала преди. Мъничка книжка – едва 110 страници. По-скоро повест, отколкото роман.
Априлското въстание. Перущица. Даскал Петър Бонев, „черните венчавки“ в църквата, Спас Гинев и Кочо Чистеменски. Щрихирани с кратки изречения, които оплитат обаче тежка, цветна картина.
Централната нишка обаче е другаде. Не е в подготовката на бунта. Не е и в потушаването му, поне не подробно, не директно. Героите, през чиито очи гледаме, са една баба чорбаджийка, търсеща спасение по пътищата с малката си внучка, съпругът й, умиращ в родния им дом и един бездетен турски ага, който иска да осинови малкото момиченце, който е отдавнашен дост на чорбажийското семейство и чиито мотиви да помогне, заедно с окраската на вътрешния му свят, израстват в хода на текста.
Това, което хвана моето съзнание за ръка и го накара да се влюби на първо място в тези тънички, пожълтели от времето страници, беше езикът. Остарелите думи, напевността, дъхавостта на стила дори – мирис на планина, на дърво, на поле и жито, на лозя, на барут и огън, и смърт, на църква и камък. И на зюмбюли. (Неслучайно определих в разговор Генчо Стоев като "по-малкия брат" на Казандзакис. По-малък, защото майсторството на Казандзакис да реди чудно думите има силата да се вплита в друг тип епоси, титанични, разгърнати, поглъщащи. Докато нашия писател е вложил таланта си на зограф в изписването на по-малка по обем картина, в по-ограничена палитра герои и взаимоотношения - но го прави също така изпълващо прекрасно.)
"Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема така синия дъх, останал по тях... Изведнъж целият небосвод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе му драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък - нямаше на кого да го покаже... Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже сега зюмбюленото небе (...)."
Елегантният психологизъм, липсата на раздаване на авторови присъди (макар че историята е така лесна за разделяне по линията черно-бяло, ако беше оставена в ръцете на някой по-неумел с думите), нишката традиция, непрестанните вътрешни борби на всеки един от героите, логично-нелогичните им действия в търсене на спасение, на благородство, на себедоказване или на покой – всичко това се преплита и превръща повестта в едно малко съкровище.
А изречението, което централно се открои за мен, беше онзи незададен въпрос, който обаче не е спирал да измъчва всички ни, през всяка епоха: „Не се боеше той от смъртта – боеше се от безсмислието, от това, че всичко загива напразно.“
П.П. Припомних си с тази книга тръпката, минала през мен в онзи горещ августовски следобед преди година, когато влязох за пръв път в църквата в Батак. Тръпка хладна, чужда, болезнена, каквато само родовата историческа памет извиква.
Припомних си и калдъръмените улици на родните възрожденски градчета, които по причини разни твърде рядко съм изброждала. И след "Цената на златото" копнежът за пътуване, който по принцип не спирам да нося у себе си, сега сочи към Перущица, Копривщица, към планините и релсите на влака.
Музиката:
(защото в дните, когато книгата беше намерена - сред библиотеката на баба в Балчик, по време на едно майско бягство до там, един филм за морето и търсенето ме прегърна с тази песен)
Няма коментари:
Публикуване на коментар