Ларш Собю Кристенсен. Среща - (споделя Теди)

Созопол. Художествената галерия. Прозорците с дървени рамки са разтворени, тихо е. Дишам море, улавям в шепи припадащия здрач навън и мекото лилаво небе. 

Първи септември. Лятото си отива, времето в залата се е накъдрило, свило се е, години и думи, и герои са се смесили; аз съм малката точица на втори ред – синя точица, сина блуза, синя пола. Защото синьото (защото морето) винаги е било моят цвят за всичко важно. И защото морето ни среща сега.

Ларш Собю Кристенсен. Норвежец. Жител на Осло. Писателят зад „Бийтълс“ и „Полубрат“. Поетът. Музикантът (свирещ чрез словото). Първият, с когото някога, тъкмо навършила шестнайсет, усетих силно телепатията читател-автор. Аз го чета – но и той ме чете. Познава ме. Познава търсенията ми. Сваля бариерите ми и ми дава думите, които мечтая и от които се нуждая. Или пък от които се плаша. Рушителят на стени „между себе си и себе си“ (по думите на прекрасната Анюта Качева, неговата преводачка).

Открих го (открихме се ) заради любовта към Бийтълс. Детска любов, силна. Днес разбирам, че той е прописал заради тях. 1967г. – плоча с Penny Lane и Strawberry fields forever. Ларш на четиринайсет, който вярва, че споделянето на собствената уличка може да свързва със света. 2014г. – последната му книга с поезия, тъкмо излязла на норвежки, има на корицата си снимка на улицата, където е израснал. Защото да, гледката от личния прозорец може да е всичко. Прозорецът носи общуване. 

Но аз не започвам подредено. 

Ето ги, на масата пред нас. По средата – Анюта и Ларш, преводач и писател. И двамата в сиво. Синхрон. Разбират се без думи, жестовете им са пълни с привързаност – свързани са от предаването на светове. Анюта Качева с нейния дрезгав, много красив глас, с къса руса коса и бели перли около шията. Ларш – с кецове и костюм; докато чете слага очила с дебели черни рамки, а езикът му, неговия норвежки, залива и обърква, и все пак е познат.

От двете им страни – издателките. Жените, които го представят, които запознават родната публика с него. Жените, влюбени в книгите му. 

Разговорът е час и половина. Минава неусетно, минутите накъсани от пианиста и неговите Импровизации, които така меко се вписват в атмосферата. Ларш чете избрани стихове от „Таралежово слънце“, тъкмо излязла на български. Рашко Младенов ги повтаря след него в превод. Анюта и издателките споделят истории, свързани с човека пред нас, с писането му. Истории като тази за младата американката, която си купува кола на старо, за да пропътува една година от своя живот, докато търси призванието си и професията, с която да се занимава – а в жабката намира „Бийтълс“ на норвежки и решава, че това е – ще научи норвежки, за да прочете тази книга (и да се превърне по-късно в една от най-добрите скандинавистки на света). 

Аз съм се изгубила в стола си, стиснала в ръце „Полубрат“, скръстила крака. Слушам. Търся се. Припомням си. На шестнайсет съм сега – на толкова открих романите му – и все пак десет дена остават до двайсет и втория ми рожден ден. Септември е, а вечерта, думите, пианото са моят подарък. Подарък, заради който предната нощ влакът София-Бургас ме е носил насам, пълен с хора, без места за сядане, даряващ умора и схванати крайници – но и случки за заснемане.

А Ларш разказва. За заснемането. За юношеската си мечта да бъде фотограф – и обръщането към думите като средство за запазване на картини (и това сякаш винаги съм го усещала, нали). За езика като живо, кървящо, крехко същесво. И чете. Напоително, бавно. Опитвам се да уловя ритъма на норвежкия му, да предусетя смисъла преди да чуя превода. Откривам задъханост. Думите се гонят една друга, захапват се – макар че той не бърза. Речта образува кръг, излиза от времето и знам, че в пространството на поезията му различни епохи се срещат, хармонизират се – както аз сега балансирам ученичката в мен с момичето в синьо на стола до прозореца. Когато стихотворението, за което съм се уловила, свършва, и Анюта Качева казва заглавието му, усмивка накъдря устните ми. „Кръгове във водата“. За срещата на минало и бъдеще – на малкото момче и на зрелия мъж. Знаех. Знам.

Когато идва време за въпроси, се престрашавам и аз да вдигна ръка. Изправям се, благодаря, оплитам думите си по детски. И питам коя песен на Бийтълс би бил самият Ларш Собю Кристенсен – ако можеше да бъде тяхна песен. Отговорът не ме изненадва. Телепатията писател-читател, нали. „Eleanor Rigby”. Чута от него преди петдесет години. Станала негова заради думите (и той ги цитира, за да напълнят залата): All the lonely people

Where do they all come from?

All the lonely people

Where do they all belong?

Това е и песента, чута от мен през есента на 2007. Когато се влюбвах в Бийтълс. Преди някакви си седем години – и все пак преди безкрайност. Това са редовете, дълбали в съзнанието ми, преобръщали света на петнайсетгодишното момиче, връстничка на онзи Кристенсен от 60-те. Заради тези редове се познаваме. Заради тези редове се намираме. Заради тях сега (и утре, и винаги) пиша, продължавам диалога. 

Мое е. Лично е. Няма как. 

След един автограф на първата страница на „Полубрат“, созополската нощ ме прегръща обратно. Стъпките ми оттекват по калдъръма на Стария град, оглеждат се в дървените къщи. Получила съм своя подарък. Морето в мен, морето край което съм родена (макар и на северния му бряг) и което не спира тихичко да разбива вълни в гърдите ми, ми го е дало. Десет дни преди да навършва двайсет и две. И в ден, когато съм (завинаги) на шестнайсет.