"За кого бие камбаната" (Ърнест Хемингуей) - споделя Теди

Първият роман на Хемингуей, който успя да се вмъкне под кожата ми и да ме влюби. 

И честно, изненадана съм. В годините имаме няколко неуспешни опита да се разберем с Папа Хем и с начина, по който строи с думи. (Но това е тема за друг път)

„За кого бие камбаната” ухае на борова гора, барут и коне. На смърт (о, онова прекрасно-ужасно описание на миризмата на смърт, което прави Пилар...) и на страх, на предателство и смелост. На идеали, на ирония (защото червените и фашистите, разбира се, са в същността си хора с еднакви търсения и недостатъци, еднакви молитви и проклятия). На тъга, на представи и любов. 

Щрихите на сюжета са прости и всички ги знаем – фонът на испанската гражданска война, американецът със задача да взриви мост в планината преди важно настъпление, необходимостта да работи заедно с малкия партизански отряд по тези земи, трите дни, в които изживява любовта си към местното момиче. 

Отвъд схематичната постройка на думите обаче лежи откритата рана на човешките взаимоотношения, грешки и обич такива, каквито са винаги. Оголеният нерв на търсенето и (не)намирането, на разминаванията, баналността на смъртта и лабиринта на мислите (Хемингуей така често превръща писането в поток на мисълта на някой от героите си и този поток увлича, дави, но и удовлетворява жажда). 

Дочитам последните страници късно през нощта, докато навън вали от онзи ситен дъжд, който пропива дрехи, коса, кожа, заспива в костите и носи тиха болест. Краят на книгата също се вмъква в мен, обгръща ме и люлее сънищата ми. С болест и слънце, с тъга и любов, с поражението, но и с личната победа на всеки от героите. 

А изречението, което се гравира в паметта ми, остава "But did thee feel the earth move?" - знакът на споделеността, която осмисля. 


Музиката:
"Ay Carmela" - защото е част от Испанската гражданска война.
"One hundred years"/ The Cure - защото е сред моята музика за дъждовни вечери. А текстът, някак без да усетя, отива на романа.