„Бийтълс“ на Ларш Собю Кристенсен пленява сетивата. Пленява ги, защото те вкарва в капана на изминалото безвъзвратно юношество, карайки те да разсъждаваш и мечтаеш като 16-годишен, докато държиш книгата в ръцете си. Неусетно разиграваш наново своите собствени преживявания, чертаеш различни сценарии на случили се преди години истории, копнееш по неказаните думи, които може би щяха да те направят по-добър. Гениална клопка – довършваш последните редове, събираш отново страниците в тяхната хартиена целувка и... отново си такъв, какъвто с решенията си в крайна сметка си се моделирал.
Джон, Пол, Джордж и Ринго – главните персонажи в романа, т.е. Ким, Гюнар, Себастиян и Ола, 14-годишни момчета от Осло на 60-те години на XX век, които се отъждествяват със своите идоли от Ливърпул. Книгата ни превежда през тяхното съзряване, първите влюбвания, футболните мачове, купоните, психологическите кризи, изцепките в училище, оформянето на политическия мироглед, разочарованията от реда в обществото, алиенацията и копнежа към доброто. И всичко това на фона на саундтрака на тяхната младост – Бийтълс, Стоунс, Доорс, Цепелин, Ленард Коен, Боб Дилън, Пинк Флойд и всички други апостоли на революцията в музикалния (и не само) дух на света тогава. Те провокират личния бунт, раждат надеждите, реформират действителността чрез нереални звуци – именно това обикват в тях и четирите норвежки момчета. Но в стремежа си да нагодят живота около тях към коловоза на жадуваното от въртящите се плочи, те осъзнават, че статуквото ще се съпротивлява: „Чувствахме се просто малко излъгани, винаги бе така. Очакването бе най-хубавото или най-лошото, зависи, но когато вече се случеше, когато вече си там, сякаш бе отминало и нещо съвсем различно, по-голямо и по-хубаво или по-грозно и отвратително ти махаше в далечината. Оставаше само да почнеш да чакаш отново, да се радваш или тревожиш“
С напредването на страниците те са все по-малко Джон, Пол, Джордж и Ринго. Спиралата на ежедневието ги оформя перманентно в Ким, Гюнар, Себастиян и Ола. И сякаш – колкото повече стават себе си, толкова повече затъват в калта на обкръжаващата ги посредственост. Едно все пак остава неизменно – приятелството. То остава единственият лъч на оптимизма, който ги измъква един друг от наркотиците, неправилните хора, ненавижданата от тях система, битовата скука. Кристенсен рисува именно чрез него волята да следваш желанията на духа си и да обърнеш гръб на очакванията към теб. Но, както с болка разбират нашите герои, то не е достатъчен щит срещу ударите на Das Man. Всичко при тях се обърква и пропада, бива смазано и стъпкано. Ала винаги остава нещо, с което да се продължи, винаги. Смятам, че всеки ще го открие за себе си сред думите и музиката на романа.
музиката:
песента, която проми моето юношеско съзнание, неизменно трептеше у мен, докато четях
и това, посредством което постоянно се променяш, раждайки се друг
Няма коментари:
Публикуване на коментар