петък, 18 юли 2014 г.

"Тропик на Рака" от Хенри Милър - споделя Росен

Цинизмът като бягство от реалността или реалността като цинично бягство.

Периодът между двете световни войни е навярно един от най-съществените в развитието на литературата. И определено книгите, написани през 20-те и 30-те години на XX век, са сред фаворитите в съзнанието ми. Хемингуей, Стайнбек, Ремарк, Фитцджералд, Камю, Сартр, Кафка (и още много) имплантираха в белетристиката възможността читателят да изпита странен душевен оргазъм, докато му се разкрива нагледно колко кофти е животът му (стъпвайки върху постиженията на руските им колеги от XIX век, поне според мен). Навярно и в това се крие удоволствието - болката от действителността стимулира мазохистичната наклонност у човека да се задълбае в мръсотията и покварата, въргаляйки се в нея доволно. Но какво друго значимо разбираме от тези автори - става ни ясно, че дори и сред помията светлината би могла да дотътри мързеливото си туловище, за да ни погали. За малко.



Е, в "Тропика на рака" (1934) никой никого не гали. "Най-важното е човек да иска пее", споделя ни Хенри Милър (1891-1980) още в началото на творбата. Романът му определено е песен - песен на търсещия спасение в разврата, сластта и цинизма. Нещо като "Вълкът от Уолстрийт", ама в Гаврошова версия.



"Ако в мен бяха останали все още някаква чест, гордост, амбиция и т.н., настоящият живот би ми се сторил възможно най-ниското стъпало на деградацията, но сега аз го приемам тъй, както инвалидът приема с удоволствие смъртта." Нещо неясно? Когато мисълта бъде пусната на свобода, то шепотът на кръвообращението ни застига не само от едно определено място. Героят на Милър не е от тези, които се самозаблуждават: "Преди мислех, че да бъда човечен, е най-високата цел, която може да си постави човек, но сега виждам, че това би означавало моето унищожение. Днес заявявам гордо: аз съм безчовечен, мястото ми не е при хората, нямам нищо общо с убежденията и принципите." Как да не обикнеш тази пропаст между жадуваната нравственост и циничната реалност, която авторите от този период тъй умело изследват.

Персонажите в романа са гладни и бедни, лутащи се и затъващи все повече в световната кочина. Всичко за тях е обикаляне в кръг. От легло в легло, от бордей в бордей, от нищо в нищо. Аха да дотъркалят камъка до върха и той се изплъзва от ръцете им, за да полети надолу по склона към мизерията на неструващите нищо усилия за по-добро съществуване. Очакването на читателя не се сбъдва - промяна няма. Настроението на обреченост е перманентно, а проблясъците на златните лъчи се давят в евтин алкохол. Едно наказание постига целта си, когато стремежът за изкупление надвие. У Хенри Милър няма и помен за такъв стремеж, ergo на никой не му и пука за наказанието.

защото: it's better to burn out than to fade away

Няма коментари:

Публикуване на коментар