25.07.2012г., Бургас
Това пише на корицата на моето копие от „Последното изкушение“. Имам навика да отбелязвам по книгите си кога и къде сме се срещнали – част от манията ми да се оплитам в нишките на времето и да пазя пъзела на ежедневието.
Изминали са две години. През онова лято така и не минах повече от 70 страници. Четох други неща, много други – и пътувах. Но Казандзакис не ме улови за ръка – може би заради стила, заради библейското начало в думите.
Юли е отново. 2014г. Нощният влак София-Белград. Три дни изчезвам, за да се отдам на една от великите мании, които съществуват – музиката. Книгата, която решавам да пъхна в последния момент в чантата си е именно „Последното изкушение“. Подтикната от онази особена тръпка, която ръчка да прочета определено заглавие без логична причина.
Този път срещата се оказва в точния момент. Чета жадно. За три дни минавам 200 страници, а дори нямам идея кога точно успявам да ги разтворя – ежедневието е концентриран път, любими банди, слънце и само малко часове сън. Думите на Казандзакис този път са точните – или аз съм дорасла да оценя дъхавия му стил.
(Може би това е другото, което ме радва така – никога не усещам личните си промени. Даже тайничко си мисля, че все така съм си на 16 отвътре. Фактът, че една книга обаче може да бъде възприета коренно различно в разстояние от две години, говори че промяна някаква все пак ме е прегърнала. Иска ми се. А "Последното изкушение" е точно за Пътят.)
Как се говори за „Последното изкушение“? Огромна книга. Книга, писана с любов. С топлота към Христос. И още по-важното - книга, която не е само за християнството. Тя е за свръхчовека на Ницще. Тя е за борбата във всеки – борбата, най-лесно описвана като между дух и тяло; борбата в гърдите.
Казандзакис нито за миг не се отклонява от библейския текст. Имената, действията, чудесата, последователността – всичко е същото. Но черно-бялото на притчата е оцветено в живи цветове. Исус, учениците му, майка му, любимата му Мария Магдалена, Лазар - всички те са хора мислещи, съмняващи се, с мотиви и мисли зад постъпките им, които ги сближават с нас, обикновените, страхливите, материалистите.
Книгата е забранявана от католическата църква. А всъщност именно такива думи, точно този изпълнен с обич поглед би могъл да направи някого християнин повече от всичко друго. За невярващите пък Казандзакис е велик с представянето на ужаса и сладостта от себенадмогването в името на дълг и цел.
Езикът. О, езикът. Той гали, приласкава. С няколко кадифени щриха, с няколко кратички изречения успява да издигне пред погледа ароматите на нощта, градините, тежестта на пустинята, смрадта на тълпата, допира на дрехите, болката от разранените боси крака, милувката на дъждовете, нежността на женската кожа – изкушение и спасение, прохладата на разпуснатите женски коси. Цял един свят, пълнокръвен, понякога по-ярък и наситен от кръга на собствената ми стая.
Исус на Казандзакис е объркан. Той трудно приема мисията си, а веднъж приел я - следва я сред постоянни съмнения, под знака на постоянна слабост, човешка слабост. Моли се. За време – този ключ към всичко – „Господи, дай ми време… Само за това вече те моля; дай ми време… - чувстваше в себе си много кал, много човек; гневеше се още, боеше се, завиждаше, а когато се сещаше за Магдалена, погледът му потъмняваше“. Има да надмогва демони – на плътта, на ума, най-сетне на сърцето. Има да се бори сам със себе си, да позволи на думите си, на словото си да узрее.
Юда Искариотски тук е най-приближеният, най-близкият на Исус. Нему се пада тайнството на предателството – като най-висша чест, за да може Исус да изпълни необходимото, да приключи започнатото. Юда е червенобрад, огромен, силен, лют. Изпълнен със сила и със страст към свободата. Единственият, парадоксално, непосрамил се сред учениците. („Исус потръпна; неопитомен, горд звяр беше този (…); от всичките другари, него чувстваше и най-близко, и най-далеч от себе си; на никого другиго сякаш нямаше да даде сметка за нищо, само на този; протегна дясната си ръка…“.)
А учениците – те са страхливи, привлечени от обещанията за царството небесно, златните премени, венците и богатствата. Затова и така естествено е след като Исус е заловен, да се скрият, треперещи от страх; да не посмеят да застанат дори за миг на пътя му към Голгота – насърчението, подкрепата, обичта, от които той се нуждае и които в последните мигове получава само от един прост кръчмар, Симон Киренееца.
Жените в книгата са важна част. Една жена с множество лица, както сам Казандзакис пише. От страниците се просмукват благоуханията им, усеща се допирът на кожата им – или още повече тръпката от желанието за този допир; косите им са ту скрити под забрадки, ту свободно пуснати. Сърцата им усещат преди мъжете идващия път, а лицата им копнеят за ласка. Признавам, за кратък момент съвременният читател в мен; момичето, свикнало на друг тип разбиране за жените – с поставяне на ударение върху характер, способности, мислене, сила на духа – леко се намръщи. Тук женските образи са придатък към мъжките. Тяхната граница е мъжът, техният стремеж – прегръдката му, ръцете му. Докато мъжете търсят Небето и Вечността, жените гледат единствено мъжете. Но разбира се, друг начин няма. Времето, което Казандзакис описва, го предполага. Това е епохата и той улавя в мрежите си духа й до последната точка. Годините, в които живее самият Казандзакис, също не позволяват друго виждане, друго място на жената.
А все пак, признавам – пише с любов, с огромна любов към жените. Дарява сърцата им със сила, равна на силата на мъжките умове, ако не и по-голяма – възможността (и нещастието) да прозрат хода на бъдещето първи, да го изстрадат първи (както Мария Магдалена първа от следовниците на Исус осъзнава, че единственото, вечното предопределение на нейния любим, е Кръстът).
Кулминацията на книгата обаче е това, което сграбчва съзнанието и което я прави велика. Последното изкушение. Последният демон за преборване. Христос на кръста сънува мечтания живот, желаното спасение. Изживява в миг на безпаметност сладостта от целувката на жената, от потъването в прегръдките й. Докосва се до, изгубва се в онези човешки радости, които за всички нас са баналност на ежедневието – а тук ги виждаме като най-голямата награда. Удоволствието от работата; от името, ненатоварено с очаквания и с дълг; от децата, остаряването, нощите с любимата, домът, тишината.
Удоволствие достатъчно – и недостатъчно. „Смъртта е вратата на безсмъртието – друга врата няма“. Исус ще се събуди. И облекчението, което ще го завладее, е истинската награда, истинското щастие. Самоволното лишаване от всичко скъпо – това го приближава до Бог, това го въздига в пророк. Преборва се с времето - с великия ключ, излиза над него и над себе си („Пророк е онзи, дето, когато всички се отчайват, той пък се надява; и когато всички се надяват, той пък се отчайва. Защо? Защото знае Голямата Тайна: че Колелото се върти!“). Но е и човек, човек като всеки – който докосва устните си в предсмъртния миг до меда на представата за другото, за обикновеното, за най-скъпото – човешката обич, човешкия път.
„Земен живот ще рече: израстване на криле“. Това е единствената истина – и страшната истина, защото сякаш страхът и съмненията са по-силни, задушават. Всички ни.
Последните думи на романа няма как да не свържа с епитафията на гроба на самия Казандзакис. Свободата като връх. Свободата като единствен стремеж и единствено начало.
„Нададе ликуващ вик: Завърших! – И сякаш казваше: Всичко започва“ + „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“
* * *
Започвам книгата в един влак, поставящ началото на моето лято. Завършвам я в мекотата на друг юлски следобед, прегърната от провиращото се през щорите слънце в спалнята. А после се разхождам из готвещия се за припадането на нощта град. Твърде подходящо. Думи, юли, музика, лично ежедневие, чудовищната великост на историята и човечността й, обичта, топлотата, страхът, надмогването – всичко е едно.
* * *
Книгата е музика сама по себе си - думите на Казандзакис притежават твърде рядка мелодия и да им наложа още отгоре е ненужно; защото правилата на собствения блог трябва да бъдат нарушавани заради великите. Но в това ще се убедите едва след като разтворите книгата. Мога само да завиждам за първата среща.
(А Р. говори за музиката и отказът от нея много по-красиво - в съседното ревю.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар