Да утешиш неутешимите.
„За да дам един най-висок образец на борещия се човек, за да покажа, че не трябва да се бои от страданието, от изкушението и смъртта, защото те всички могат да бъдат победени – затова бе написана тази книга“. Никос Казандзакис е наистина част от най-високия стандарт в литературата. Творецът от Крит е отделна част от изкуството per se.
Разкривайки един антидогматичен образ на Христос, Казандзакис всъщност го утвърждава като нещо много по-значимо от бог, а именно – като богочовек. Тази личност, която съзнателно преминава по пътя на издигането (до кръста) и се налага над изкушението (за да възтържествува, че все пак виси на кръста), разплитайки бавно и болезнено вътрешните противоречия за липсата vs. наличието на смисъл, е богочовешката личност. Личността, която не просто е пионка в даден божествен промисъл, а е личност със собствен път, чийто гид в страната на себеизвисяването е духът.
В творчеството на Казандзакис като най-значима черта у образите му изпъква волята да се стигне до края, да подложиш психиката си на върховно изпитание, тялото на хиляди неволи, разсъдъкът да бъде изправен на ръба под брулещия вятър на великата цел. Както авторът пише в другия си шедьовър „Алексис Зорбас“: „Половинчатите работи, половинчатите приказки, половинчатите грехове, половинчатите добрини докараха света до днешния му хал. Стигни бре, човече, до края, карай и не се бой!“ Това и веруюто на Христос в „Последното изкушение“ – той се бои, той е неуверен, на моменти слаб, но все пак остава верен на своя път и най-важното – предан на самия себе си.
„Вътре в него времето беше станало малко, като сърцебиене, голямо като смъртта; не беше вече гладен, нито жаден, не искаше деца и жени; цялата му душа се беше събрала в очите му; виждаше, нищо друго; виждаше“. Исус на Казандзакис „вижда“, че само чрез собственото си увисване от кръста ще ИЗвиси душите на своето племе до богочовешкото. Според мен съвсем съзнателно Казандзакис слага край на своята история именно на кръста, пренебрегвайки възкресението – то е ирелевантно. Не е нужно Христос да възкръсва, защото неговата цел е да възкреси светлината в общностния дух на Израил – стремеж, изпълним чрез смъртта. „Ах, да можеше да дъхне във всяка душа, мислеше си той, да ѝ извика „Събуди се“. И тогава, ако се събуди, тялото ще стане душа и ще оздравее“ – саможертвата е този вик, който трансформира индивидите в богочовеци.
„Пророк е онзи, дето, когато всички се отчайват, той пък се надява; и когато всички се надяват, той пък се отчайва. Защо? Защото знае Голямата Тайна: че Колелото се върти“. Никос Казандзакис знае Тайната – и ни утешава с нея.
(относно липсата на музика – тя всъщност е въплътена в меката тъга, която изпитах, приключвайки книгата, както и в трите удивителни, с които маркирах последните думи в творбата с вековното ми моливче; искрено се надявам някой да грабне този шедьовър, провокиран от моето мнение за него, и да сътвори своя собствена сюита в съзнанието си, след като го прочете)
Няма коментари:
Публикуване на коментар