четвъртък, 14 август 2014 г.

"Сбогом на оръжията" (Ърнест Хемингуей) - споделя Теди

С Хемингуей трудно се разбираме. Прочут с обрания си, телеграфски стил, той почти всеки път успява да се сбие с моя вкус към литература – с търсенето на поезия в ежедневното и подреждането на думите в мелодия. 

„Сбогом на оръжията“ е книга за Първата световна война – войната, която трябваше да „сложи край на всички войни“. И място за поезия няма – дори и тогава, когато в разказа се заплита любов. 



Ос на действието са дните на един американски поручик – шофьор на линейка в италианската армия и една английска милосърдна сестра. Фредерик Хенри и Кетрин Баркли – захвърлени в онзи кървав къс от време на 1916-1918г. 

Хемингуей няма задръжки. Писането му е мъжко, оголено до крайност. Диалозите смазват с липсата си на ритъм и сковаността си – въпреки че факт е, ако в литературата по принцип нямаше старание за мъничко музика, точното предаване на човешката реч би звучало така при всеки автор. Крепостта от думи, която строи, е тежка. Драмата едновременно поглъща – все пак всичко се случва в разгара на война, хем е притъпена, сложена наравно с ежедневното, с битовото. Хенри получава своята бойна рана докато яде макарони със сирене. Смъртта властва, но минава някак между другото, като безстрастно отбелязване в статистически списък. 

Любовта е между двама души, към които трудно можеш да усетиш близост. Кетрин като образ е лишена от всякаква индивидуалност – нещо, което впрочем си е характерно за женските героини на Хемингуей. Същността й сякаш се изчерпва с красотата й, с прекрасната  й коса, която Хенри обича да гледа разпусната и вечното й – единственото й - желание да му доставя удоволствие. Изречения от типа „Мили, искам да съм твоята добра малка женица. Искам да правя само каквото ми кажеш, мили. Искам това, което искаш и ти. Аз повече не съществувам“ се повтарят твърде често, като припев. Остава любопитството как толкова силна любов може да се породи по този начин – може би тук е първото зрънце гениалност, което оправдава книгата – че по време на война, на страх и загуба необходимостта от близост събира хората по особени начини, независимо от схеми, характери и очаквания.

„Сбогом на оръжията“ е цинична. И въпреки това – носи свежестта на искреност и точност, гениалността на простотата. Разкрива безсмислието на войната по един заобиколен път – не втурвайки се в мелодрама (въпреки любовта, въпреки смъртта), а минимизирайки всичко до погледа на Хенри, поставяйки случващото се на плоскостта на хартията с безцветен език, със сухи описания и повторения. И това, всъщност, е силното. Това е грабващото и разтърсващото, и болезненото. Трагедията на сивотата. Прекрасен, хитър похват – дори и да не е бил търсен нарочно.   
* * *
„Не казах нищо. Думи като свещен, славен, жертва и напразно винаги ме бяха смущавали. Бяхме ги слушали понякога, застанали под дъжда на такова разстояние, че само отделни звуци от тях достигаха до слуха ни. Бяхме ги чели в прокламациите, върху които отдавна вече бяха налепени други прокламации. Не бях видял нищо свещено и в това, което наричаха славно, нямаше слава, а жертвите приличаха на кланиците в Чикаго, с тази разлика, че месото тук служеше само да се погребва. Имаше много такива думи, които ти беше противно да слушаш, и в края на краищата само имената на местата бяха запазили известно достойнство. (…) Отвлечените думи като слава, чест, смелост, святост звучаха неприлично в сравнение с неизменните имена на селата, с номерата на пътищата, с имената на реките, с номерата на полковете, с датите.“
* * *
Без да се усетя, действието все пак ме поглъща. Напук на стила. Напук на героите. Заплитам се в дъждовете и калта на онези години. Успявам дори тайничко да се влюбя в някои изречения. В описанията на уют и тихост, на нощи за правене на любов до премаляване и пиенето на хубав алкохол на развиделяване. На топлината на една малка къща в швейцарските планини, на миризмата на студ и сняг, влакове и сурово щастие. Защото Хемингуей подарява в края на книгата си, точно преди момента на най-голяма болка, миг на спокойствие сред хаоса. И с този миг зашлевява финалната плесница на читателя, който  тъкмо си е позволил уязвимост, тъкмо се е доверил. 

„Сбогом на оръжията“ е ценна. И важна. Трябва й време, за да се вмъкне под кожата – и дори не успява да го направи напълно. Но пуска корени в съзнанието, хваща се здраво и дере. Липсата на изненади в действието всъщност преобръща представите. 
Книга, която мами – защото се чете на инат, не обещава близост със самия теб – а в крайна сметка я дава. По болезнения начин. 

Завършвам с цитата, който отключи в мен възможността да приема и обикна книгата: 
„Когато хората се изправят пред света с толкова кураж, светът може само да ги сломи като ги убие. И той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.“


We're half awake in a fake empire

Turn the light out say goodnight, no thinking for a little while
Let's not try to figure out everything at once




P.S. Ръка за ръка със „Сбогом на оръжията“ за мен е „Време да се живее, време да се мре“ на Ремарк. По-любима. По-нежна. Любов, и смърт и война, разбира се. Липсва на пудрене, оголеност до кокал – но с тиха музика сред думите. Музика, която винаги ще ми липсва при Хемингуей. И женски образ, който е реален, силен, жив – което ми е важно. 







Няма коментари:

Публикуване на коментар